Така че разказа историята си и не преигра. Просто му каза как щатската гвардия дошла в градчето им недалеч от Сан Антонио и им казала, че трябва да оставят всичко, защото вече няма да карат вода в града. Каза му как са излезли от Тексас на път на запад, понеже всички знаели, че Оклахома отпраща хората, а Луизиана била пълна с бежанци от ураганите. Каза му колко зле било в Ню Мексико. За накачените по бодливата тел на оградите трупове и за конвоите с пери-веселяци, за хуманитарните червенокръстки постове и как майка ѝ умря от чикунгуня79.

Каза му също и за плановете си. Как продава вода с Тууми. Описа му как се опитала да използва съвета му за цената на водата.

Майк се засмя при тази част от историята, беше впечатлен и реакцията му ѝ даде надежда, че успява да го закопчае. Само да беше в състояние да привърже този мъж към себе си и Сара, той можеше да ги отведе навсякъде.

— Нали знаеш, че Кейтрин Кейс е започнала с продажби на вода? — попита Майк.

— Това е госпожата, която притежава водата на Лас Вегас, нали?

— Горе-долу. Започнала е да продава вода от фермите на градовете, като взимала най-добрата цена, когато водните трансфери наистина набрали скорост. След като изцедила Лас Вегас, я наели да прави същото с всички останали. Постоянно търсела начин да пробие. Знаменита е със сделките, които прави.

— Не съм като нея.

Той сви рамене:

— Не си толкова различна. Важното е да се кара вода там, където хората я ценят. Кейс борави със стотици и хиляди кубични фута, ти работиш на галон. Но играта не е толкова различна.

За изненада на Мария той се отлепи от яйцата. Отиде до полиците и извади стара хартиена книга. Погледна я преценяващо, прелисти я и извади разни натикани между листовете документи. Подаде ѝ томчето и попита:

— Това попадало ли ти е някога?

Мария я пое и прочете бавно заглавието:

— „Кадилачена пустиня“? За коли ли се разправя вътре?

— Всъщност — за вода. Това е един вид разказ как сме стигнали дотук. Има и други книги. После издадоха доста. Може да прочетеш онлайн Флек или Фишман, или Дженкинс и другите… — Майк кимна към книгата в ръцете си. — Но винаги съм смятал, че хората трябва да започнат с тази. Това е библията, когато става дума за вода.

— Библията, а?

— Вехтият завет. Началото на всичко. От времето, когато си мислехме, че можем да караме пустините да цъфтят и водата винаги ще ни бъде подръка. Когато смятахме, че може да местим реки и да контролираме водата, вместо тя да контролира нас.

— Звучи интересно — Мария му подаде книгата, но той махна с ръка.

— Вземи я.

Както го каза…

— Ти заминаваш, нали? — попита момичето. — Ето затова не си против да платиш толкова много за нас със Сара.

Стори ѝ се, че му стана неудобно.

— Може и да тръгна.

— Кога?

Той сведе очи и не посмя повече да срещне погледа ѝ:

— Зависи… Скоро, предполагам.

Мария му тикна книгата:

— Задръж си я.

— Не мисля, че разбираш.

— О, разбирам. Това е книга. Не ми трябва книга да ми каже колко са тъпи хората. Това вече го знам. Ако имаш книга за това как се минава границата, без да те спипат дроновете — ето такава ми трябва. Може би книга и за това как да не те наръга койот — като всичките онези типове, дето ги копаят по телевизията… — тя изгледа гневно клиента си. — Не ми трябват книги, които разказват как са стояли нещата едно време. Всички говорят за „едно време“. Трябва ми книга за това как се очаква да живея сега. Освен ако не разполагаш с такава, не ми трябва излишна тежест — тя махна към захвърленото на плота томче. — Сериозно говоря. Това чудо е хартиено.

Стори ѝ се, че го е обидила.

— Първо издание е — каза Майк в своя защита. — Хората ги ценят. Можеш да го продадеш, ако решиш…

Но на Мария не ѝ пукаше. Внезапно ѝ беше дошло до гуша от него. Да бъде любезна с някакъв тип, който иска да ѝ даде книга за четене, та да се чувства добре от факта, че я е изчукал и напуска Финикс при първа възможност, която му се отвори?

— Просто си я задръж.

— Съжалявам — промърмори Майк. — Мислех, че ще ти бъде интересна… — напъха си документите обратно в книгата и я сложи настрана.

— Както и да е. Няма нищо — тя се поколеба. — Може ли да си изпера дрехите?

— Разбира се — той кимна, на вид почти толкова уморен и смачкан, колкото тя се чувстваше. — В стаята ми има халат. Може да го облечеш, докато дрехите ти се перат. Опери и тези на Сара.

— Благодаря.

Тя се насили да му се усмихне по-широко, отколкото имаше желание — опитваше се да залепи счупеното и хидрологът май се поразведри. Може и да не ги вземеше със себе си, като си тръгне, но поне би могла да измъкне бакшиш от него. Или поне по още една нощ за себе си и Сара.

Мария се върна в спалнята и свали кърпите си. Потърси халата. Приятелката ѝ се обърна и се разположи върху цялото легло с опънати ръка и крак, но не се събуди.

Мария се поколеба, загледана в русокосото момиче и зарадвана, че то спи. Доволна, че ще си поспи до късно и поне веднъж — спокойно.

„Влюбена ли съм в нея?“ — запита се.

Знаеше си, че беше желала Сара. И че въобще не се интересуваше от Майк. Определено не и както го искаше Сара. Майк беше мил. Мария бе попадала на предостатъчно готини момчета в живота си, но да гледа Сара, ѝ се струваше така забранено и всепоглъщащо, както когато майка ѝ я спипа да се гали, докато гледаше в един таблет снимки на актрисата Амали Ксю. Когато беше със Сара, се чувстваше наелектризирана, все едно е сграбчила оголен кабел. Мария знаеше твърдо, че не иска да загуби приятелката си.

Порови из оплетените чаршафи за останалите им дрехи. Сръчка Сара:

— Знаеш ли къде ти е полата?

Русокоската промърмори нещо и я отблъсна.

— Добре, сама си пери нещата тогава.

От дневната се разнесе звънец. Мария застина, внезапно осъзнала, че е гола. Къде беше халатът на Майк?

Надникна през вратата на спалнята. Нечий глас каза:

— Здрасти, Майки, дърт копелдак такъв, как върви?

— Ти пък какво правиш тук, мамка му? — обади се Майк. — Казах ти, че ще се срещнем по-късно.

— Реших да не чакам.

— Ка…

Чу се влажно тупване. Последваха викове. Също и още удари и изпъшквания.

— Дявол го взел, Майк, ама че ти е твърда физиономията, мамка му! А сега какво ще речеш да поговорим за… о, не така!

Чу се приглушено изкашляне. Мария съгледа Майк да се препъва заднешком, стиснал рамото си. Последва го мъж с прицелен в него пистолет.

— Чакай! — изпъшка Майк. — Имахме сделка!

— Определено. И тя е, че ти ми даваш каквото искам, и си обираш крушите от Финикс!

Майк се хвърли към онзи с пистолета. Оръжието пак се изкашля. От тила на хидролога шурна кръв. Той се катурна заднешком.

Мария скочи към Сара. Изсъска:

— Събуди се! Скрий се!

Опита се да я измъкне от леглото.

— Остъй ме — простена Сара. — Остъй ме на мира!

От другата стая се разнесоха гласове:

— Що го утрепа, мамка ти?

— Щяхме да го гръмнем все някога, нали?

— Все пак трябваше да го питам къде са правата!

— Съжалявам, брато. Случват се такива работи.

— Шибаната му мамица. Претърси апартамента…

Мария сграбчи Сара за ръцете и я дръпна. Чуваше, че идва някой. Стъпки по дъсчен под. Все по-близо и по-близо.

Тя се хвърли на пода до леглото, щом вратата се отвори.

— Ка… — стресна се Сара.

Пистолетът се изкашля.

Мария се напъха под леглото, а оръжието изтрещя отново. Тя застина в скривалището си, като се опитваше да не скимти, натикана в тясното пространство.

— Дявол го взел, каква каша — обади се нечий глас.

— Какво има тук? — подвикна другият от дневната.

— Някаква тексаска чукалка…

Стъпките се отдалечиха.

— Нямаше нужда да ѝ гръмваш задника.

— Копелдачката повърна върху мен.

Сърцето на Мария тупкаше толкова силно в ушите ѝ, че едва чуваше гласовете на мъжете. Разговорът им заглъхна, докато обикаляха апартамента, а думите се сливаха в повишаването и затихването на разговора, изумителен със спокойствието си.