Анхела покорно придърпа чаршафа в желаното положение.

— Слушай — рече, — имаше една приятелка тук. Работи за кървавата преса заедно с теб.

— Кой? Луси ли имаш предвид? — фотографът щракна още една поза. Отстъпи и обмисли ъгъла. — Тя не е баш по кървищата. Има даже няколко „Пулицър“.

— Сериозно? — Анхела се ухапа отзад, задето я пусна. — Е, трябваше да се сетя, че е добра. Задаваше умни въпроси, нали знаеш?

— Аха — фотографът кимна, все още съсредоточен върху снимките.

— Щеше ми се да я снабдя с малко допълнителни сведения, но… — Анхела махна към хаоса около тях. — Забравих да ѝ запиша името и телефона с всичката тази дандания наоколо.

— Просто я пусни в Гугъл. Луси Монро — фотографът изреди телефонния номер по памет, без да спира да щрака с апарата. — Може ли да го вдигнеш още малко?

Откъм коридора се надигна нова глъчка. И двамата се обърнаха в очакване на приливна вълна изкопани трупове, но се оказаха семействата им — една камара народ, и то не само тексасци. Местни, както изглеждаше. Цяла дъга различни цветове на кожата. Черни и бели, кафяви и жълтури. Всички — сплотени от загубата си, всички — напиращи покрай ченгетата, които губеха контрол върху положението, в тълпата дърдореха на испански, английски и с даласки акцент и в мига на скръбта езиците им ужасно си приличаха.

— О, човече, това ще е направо черешката на тортата! — възкликна фотографът. Развихри се, както подобава. Анхела се отдръпна до стената, без да изтърва от поглед калитата, които обикаляха добросъвестно.

Луси Монро. Даже няколко „Пулицър“.

Калитата спряха при трупа на Джеймс Сандерсън и се обърнаха към китайката, която ръководеше моргата. Двама спретнати мъжаги, които правеха абсолютно същото нещо, което бяха свършили Анхела и Хулио преди малко.

„Работата става интересна.“

Съдебната лекарка жестикулираше и спореше с калитата. Те ѝ показаха значки и ето че тя се обърна, цялото ѝ поведение се промени, докато оглеждаше хаоса…

Вдигна ръка и им показа Анхела.

„Много благодаря, госпожо!“

Той се ухили, килна към калитата въображаема каубойска шапка и оформи с устни в тяхна посока:

— Твърде бавни!

Разбира се, те се хванаха за пищаците, но дотогава Анхела се беше гмурнал сред тълпата от страдащи семейства.

Докато отстъпваше, привично катурна количка с трупове на два реда и те се изтъркаляха зад гърба му.

Калитата се пльоснаха право в хаоса, а семействата направо откачиха, като видяха милите си роднини захвърлени на земята. Юрнаха се след „ченгетата“ с кръвожадни отмъстителни викове.

Анхела сграбчи най-близкото истинско ченге и му показа значката си:

— Разкарай тези идиоти оттук! Това е местопрестъпление, дявол го взел!

Продължи да се движи и да се плъзга през тълпата, преди калитата да успеят да се измъкнат от побеснелите семейства и охраната.

Добри бяха. Един от тях успя да мине покрай ченгетата.

Анхела продължи да цепи тълпата, като се бореше с прииждащия поток трупове, семейства и парамедици. На минаване дръпна чаршафа от един труп, разголи поредния мъртъв тексасец, след това сви наляво в странична зала.

Калито зави зад ъгъла, плътно по петите на Анхела. Той метна чаршафа от количката върху главата на преследвача си. Онзи писна, но водосрезът го дръпна и заби лакът в носа му. Щом калито вдигна пистолета си, той го сграбчи за ръката и го фрасна в стената. Изби оръжието от хватката му. Обърна жертвата си, хвана я в клинч и тръгна да я влачи по коридора.

Пленникът му продължаваше да се бори и да крещи през приглушаващия го чаршаф.

— Полиция! — викна Анхела на ококорените зяпачи.

Пак удари мъжа и го стисна изотзад през врата. Няколко секунди по-късно пленникът му омекна.

Анхела го обърна и му сложи белезниците заради тълпата зяпачи, после го издърпа по-нататък по коридора и извън хаоса.

Пъхна го под една количка и прерови значките и портфейла му, след това уви чаршафа около него. Върна се в основния коридор в търсене на следи от партньора му.

Другият кали още се занимаваше с ченгетата и семействата, всички се сочеха един друг, вбесени, че нечие хлапе се е разпаднало по време на бъркотията.

Анхела присви глава и се промъкна през стоманените врати навън под жегата и глъчката на ченгетата, линейките и тексаските бежанци. Яркото аризонско слънце напичаше и правеше асфалта на лепило. Анхела си проправи път през пресата донякъде в очакване на преследване, но не забеляза такова.

Намери Хулио на паркинга. Изглеждаше така, все едно ще се опикае от нерви.

— Прав беше — каза му Анхела и му метна портфейла, докато се качваше в пикапа. — Калита са.

Хулио притисна летящата чантичка към гърдите си.

— Chinga tu madre70. Нали ти го казах!

— Право на Восович и онзи другия мъртвак се лепнаха.

— Фантастично. Ти си истински Шерлок Холмс — Хулио запали пикапа си и пусна климатика на макс. — А сега може ли да си обираме крушите оттук, а?

— Аха, да се махаме — Анхела си закопча колана. — Смятам, че е време да проверим онази журналистка.

— Мацето от окървавените вестничоци?

— Явно не е само по опляканите с кръвчица вестничета. Истинско журно е. Почти съм сигурен, че знае защо другият мъртвак е накълцан като Вос.

— Водният адвокат?

— Аха. Тъй като на адвоката му липсва език, да видим дали тя ще приказва с нейния, дето си е на място.

— Първо трябва да я намерим.

Анхела се разсмя, докато Хулио се изтегляше от полицейския паркинг.

— Журнотата лесно се намират. Обичат вниманието.

Хулио заобиколи няколкото преспи от прах, избутани настрани от екипите по почистване на улиците. Насочиха се към центъра, а пикапът подскачаше по напукания асфалт на шосето.

— Не са като нас — заяви той.

— Не… — Анхела гледаше как изкорубеният град минава покрай прозореца му. — Журнотата… те все едно имат желание да се самоубият.

Хулио смени лентите и изстреля пикапа покрай двойка на скутер. Праховите маски и каски обхващаха целите им глави и ги превръщаха в същински войници от „Фолаут 9“.

— Там имаше дяволски много трупове — отбеляза Хулио.

— Е, и?

— Май ще взема да заложа малко пари на loteria. Далече са от приключване на разкопките.

— Така ли си прекарваш времето тук, долу?

— Не се подигравай. Печалбите са големи. Криптовалута, така че никой не може да я проследи. Свободни от данъци пари. Е? — Хулио изчака с очаквателно изражение.

— Е какво?

— Е, искаш ли да сме партньори в залога? Трябва да имаше поне стотина трупа в моргата — плюс обичайния мъртвалеж навсякъде из града. Така, де, имаме шанс наистина да нацелим числата.

— Майка ти не те ли е учила, че няма безплатен обяд?

— Мамка му — разсмя се Хулио. — Тук наоколо всичко се плаща от тексасците.

Мария чу хиените далеч преди да ги види. Смехът им се надигаше и отекваше в гълчава над изоставения квартал в предградията.

Ветеринаря си беше присвоил цялото каре и го беше превърнал в личен охраняем комплекс — около тухлените къщи с испански керемидени покриви имаше опъната двойна бариера от телена мрежа, увенчана с намотки бодлива тел.

Ще умра — помисли си момичето. Но въпреки това продължи да крачи, а глъчката на хиените се превърна в хор.

Животинският смях се сдоби и със зверски лица. Сюрреалистични скокливи чудовища зад телената мрежа, които тичаха в ничията земя между двете огради. Гледаха девойката, провикваха се, оголваха зъби — целите сплъстена козина и люлеещи се глави — скачаха покрай нея и се придържаха на едно ниво, докато напредваше по улицата.

Когато седнаха със Сара след катастрофалния ѝ ден, стиснали спечелените от нея юани и долари, Мария си помисли дали да не избяга. Парите бяха същинска подигравка. Твърде малко за собствените ѝ нужди, да не говорим за Сара. Миниатюрна жалка купчина кеш, сложена на пълните им с пясък чаршафи.