— Откъде знаеш къде отиваш?

— Всъщност само се преструвам.

— Как успя да отвориш онази решетка?

Той се засмя и доби самодоволен вид:

— Биотектурната компания, която се занимава с пречистването. Същата работи и във Вегас. Имат стандартни пароли. Предполагам, че никой не ги е променил. Случва се често.

Мария се зачуди какво ли щеше да стане, ако белязаният не беше успял да отключи решетката, и след това реши, че пистолетът отговаря на въпроса.

Непознатият я поведе по брега на реката и след това през някакво мостче. Под тях водата се оттичаше, разпределяше се и се изсипваше в цистерни. Намираха се в огромна пещера, натежала от мирис на риба и разни растения. Дълбините бяха пълни с мъхове и водорасли. Риби бляскаха в плитчините. Цяла огромна пещера, догоре налята с вода и живот.

Мария спря, поразена.

Това беше водоносният хоризонт. Подробностите му се отличаваха от онова, което беше сънувала, но всичко си беше на мястото. Баща ѝ беше заменен от белязания тип и той водеше Мария по пътечки, вместо да гребе в лодка, а сталактитите над главите им бяха електронни наблюдателни устройства, които висяха над езерцата и изписваха данни, потопили сензори долу във водата. И все пак тя беше уверена, че това е мястото, което е сънувала. Беше живо и прохладно и дори да беше пълно с работници, които прокарваха скимери по повърхността на резервоарите с водорасли, пак беше нейното езеро. Беше сънувала това място и ето я сега тук. Надяваше се, че това е добър знак, но не ѝ остана време за притеснения, тъй като белязаният вече я влачеше нататък.

Той я преведе през моста със забързана крачка. Един работник вдигна глава от проблясващия си екран и се стресна да види мокрите посетители.

Мария почти очакваше белязаният да застреля работника, но вместо това той му показа значката си.

— Полицейски участък Финикс — каза. — Има пробив в охраната… — и подмина работника.

— Ченге ли си? — попита Мария.

— За него съм.

Минаха през двойна врата и се озоваха в смътно осветен служебен коридор. Белязаният се намръщи към тавана. Камери.

— Насам — дръпна я той по друг коридор.

Стигнаха до поредните врати и внезапно се озоваха отвън.

Мария примигна и присви очи срещу сиянието, но мъжът не спря да я влачи по-нататък. Около тях се вихреше прахоляк, вдигнат от вятъра и колите. Отпред тъкмо се отваряха вратите на яркожълта тесла.

— Това е нашата кола — белязаният бутна Мария на пътническата седалка и заобиколи колата. Тя се заключи и се съживи, когато той се настани на шофьорската седалка.

Чисти инструменти на таблото за управление, електрониката свети — и Мария си седи вътре и се чувства като удавена котка, докато се оттича на кожената тапицерия. Климатикът се съживи с леден полъх върху мократа ѝ кожа и рокля. Отлепиха се от бордюра и момичето потъна дълбоко назад в седалката си, щом колата ускори. Обърна се през рамо в очакване на преследвачи, но изглежда, никой не ги беше забелязал. Попита:

— Измъкнахме ли се?

— Засега.

Сега, когато тя вече не тичаше, адреналинът започна да се изтегля от тялото ѝ и я остави уморена и замръзнала под климатика. Разтрепери се. Не си спомняше кога за последно ѝ е било толкова студено.

— Може ли да изключиш охлаждането?

Ледените ветрове затихнаха и ги оставиха в тишина.

— Нали каза, че имаш къде да отидеш? — попита мъжът.

— Аха. Има един тип. Не е далеч оттук. От страната на строежа е. Прави pupusas.

— Сигурна ли си, че не искаш да си някъде по-далеч?

Звучеше така, сякаш мъжът има желание да се погрижи за нея. Все едно тя има значение за него и от това Мария се ядоса.

— Какво ти пука? Току-що ме метна през перилата!

Главата я болеше, от движението на колата ѝ призляваше, а сега му беше и ядосана. Този тип си мислеше, че просто може да я влачи наоколо, както му падне. Започна да рови в чантата си — онази, която той я накара да вземе, за да носи проклетото му балистично яке. Измъкна якето. Беше практически сухо, разбира се. „Кадилачена пустиня“ обаче беше мокра.

— Мамка му!

— Ще изсъхне — каза белязаният и погледна към нея.

— Канех се да я продам. Майк каза, че хората купували такива щуротии.

Мъжът се поколеба.

— Може и да изсъхне.

Всички тези мъки и накрая не ѝ беше останало нищо! Втренчена в протеклата книга, Мария се пребори със сълзите.

„Всичко, което опитам, става на лайна.“

— Тук е достатъчно добре — каза тя. — Остави ме тук.

Белязаният отби до тротоара и порови в портфейла си. Извади няколко юана и ѝ ги подаде.

— Съжалявам за… — кимна към книгата.

— Все тая. Няма нищо… — Мария откри, че ѝ е трудно да напусне пашкула на луксозната тесла. — Съжалявам за жената ти.

— Не беше моя.

— Мислех си, че е. Все за нея питаше.

Той отклони очи и за момент ѝ се стори дълбоко, потресаващо натъжен.

— Не можеш да спасиш човек, който много сериозно се натиска да го убият.

— Така ли е правила тя?

— Много ѝ пукаше за онова, което смята за правилно и грешно. Това я заслепи. Търсеше си неприятности.

— Много хора са така — съгласи се Мария. — Слепи, имам предвид.

— Някои са, така е.

— Ти не си.

— Обикновено не съм.

Каза го горчиво. Макар че не го призна на глас, на Мария ѝ беше ясно, че му пука за мъртвата госпожа.

— Защо ме спаси? — попита тя. — Можеше да ме захвърлиш — щеше да ти е по-лесно.

Белязаният погледна през рамо и се намръщи.

В течение на дълъг миг Мария си помисли, че няма да отговори, после ѝ каза:

— Преди много време бях на твоето място. Още в Мексико, сещаш ли се? Видях нещо, което не биваше. Стоях на ей толкова от един убиец… — той показа разстоянието между тях двамата в колата. — Тогава бях просто хлапе. Мисля, че съм бил на десет-единадесет. Стоях пред една малка бодега86 в Гуадалахара и хапвах сладолед… — белязаният се поспря, потънал в спомени и втренчен през предното стъкло на смазвания от слънцето булевард във Финикс. — Този sicario — нали знаеш какво е sicario, наемен убиец? Е, онзи sicario пречука един тип право пред мен. Паркира си джипа, излиза, обикаля и бам — куршум в лицето. Още пет — в тялото. Още един в главата, за да е дяволски сигурен. А аз просто си стоя там… — мъжът се намръщи. — И после това копеле насочва пистолета си към мен — погледна многозначително към момичето. — Шантаво е, понеже не мога да си спомня нищичко от лицето на този sicario, но помня ръцете му. На кокалчетата беше изписано JESUS. Не си спомням нищо друго за този тип. Но виждам ръката му и насочения към мен пистолет, като че ли е вчера… — Той се отърси от спомена. — Все едно, просто стана на грешното място в грешното време. Бил съм там. Не бих те оставил в същото положение. Пресегна и отвори вратата на Мария: — Сега се скрий. Не прави нищо, с което да се показваш на радарите на местните. Не се връщай там, където си живяла досега. Не се занимавай със старите си неща. Ако се притаиш, постепенно ще забравят за теб.

Мария се взираше в странния тип и се опитваше да прецени какво става. Нещо в историята му обаче ѝ беше направило впечатление.

Кокалчетата на убиеца…

— Мъжете — каза тя. — Единият имаше татуировка.

— Онези типове, дето отвлякоха мацката ти… и убиха… — момичето преглътна. Затъкна кичур от черната си коса обратно зад ухото си. — Единият от тях ровеше из дрехите в спалнята, докато лежах под леглото, и видях ръката му. Имаше татуировка също като онзи тип, дето ми разправи за него. Този sicario, дето си го видял.

Анхела усети как детството му се надига да го сграбчи. Все още си спомняше ръката на онзи зюапо и себе си, нелепо зяпнал в опит да разчете буквите на кокалчетата, а междувременно пистолетът беше прицелен в средата на челото му.

— Букви ли имаше?

Спомни си как онзи зюапо му се усмихва, преструва се, че стреля, и се прави, че пистолетът дава откат. Имитира изстрела със звук, както правеха Анхела и приятелчетата му Раул и Мигел, когато играеха на стражари и апаши.