— Няма да го направя.

Не успя да прекъсне Кота.

— Ще те чакаме там утре следобед. Да речем в два и петнайсет.

Беше го слушала прекалено дълго, знаеше си. Трябваше да бяга. Веднага — наложително беше да стане и да побегне. Трябваше да каже на Анхела и да избягат заедно, но воднистите очи на Кота я държаха вцепенена. Той продължи неумолимо:

— Малко се притеснявам, че не успяваме да се разберем.

— Не можеш да ме заплашваш. Не ми пука какво ще ми причиниш. Не можеш да ме уплашиш. Вече не.

— Да те заплашвам ли? — попита Кота с безизразно лице. — Нищо подобно. Не сме като онова животно, което те отвлече. Никога не бихме те наранили… — той се наведе напред. — Харесваме как пръстчетата ти цъка-цъка-цъкат статийки. Ще ни е неприятно да ги счупим… — той бръкна в сакото си и пръсна няколко снимки на масата. — Но тези на сестра ти… защо не?

Луси изпъшка. Анна, самичка във Ванкувър. Снимки как взима Ант от детската градина, как закопчава сина си в малката им синя тесла, небето е натежало от сиви облаци и зад гърба им са избуяли зелени дървета.

Още снимки — на тези присъстваше и Стейси, извърнала се в седалката на колата, за да гледа как майка ѝ обезопасява брат ѝ. Снимката беше направена от такава интимна близост, сякаш фотографът седеше досами Анна. Луси видя капките дъжд по косата ѝ — диамантени течни мъниста.

Взираше се в снимките със свит стомах.

Беше се лъгала през цялото време, че може да нагази сред бежанците и плувците, дилърите и нарковците и да не си нацапа въобще ръцете — все едно, понеже отказваше да погледне право към чудовището, и то ще се откаже да гледа право в нея.

Но се беше лъгала. Момичето на дъното на плувния басейн се превърна в ченге, застреляно на прага на къщата си, после в приятел, мъртъв пред „Хилтън“, и накрая в Анна, усмихваща се на децата си.

Анна, толкова мека, спокойна и щастлива. Анна, която смяташе, че водовъртежът е много далече, и не разбираше, че всички заплахи по света са взаимосвързани и че когато той завлече Луси, то ще всмуче и тях с децата.

Това беше илюзия, която Луси внимателно пазеше — идеята, че може да остане отделена от тях.

Но щом започна да пише статии с името си отдолу, веднага се превърна в поредната плувкиня в маелстрьома, която гребе също толкова бясно като всички останали, за да държи главата си над водата и да избегне да бъде засмукана. Просто ѝ беше отнело повече време да го осъзнае.

Луси преглътна.

— Ще убиете Анхела, нали? Заради това искате да го доведа.

— Съдиш ни погрешно — усмихна се Кота. — Просто искаме да се срещнем с него. В миналото ни се е изплъзвал, това е всичко. Ако доведеш водосреза… — той сви рамене. — Ами ще можеш да се върнеш към щрака-щракането на статиите си и всички ще забравим, че изобщо сме водили този разговор. Проста работа. Дреболия всъщност.

Когато Луси се върна в бордея, намери Анхела проснат на матрака.

— Е? — попита той и вдигна очи към нея.

Гърлото ѝ се беше свило. Не можеше да намери думи. Силите ѝ стигаха само да се взира в раните от куршуми и в белезите по тялото му. Спомни си коментара на онзи тип от „Ибис“ — изплъзваше ни се в миналото. Белези върху белези. А сега и новите язви от шрапнели в рамото му. Раната, която беше получил, докато я спасяваше.

— Е?

Осъзна, че вижда ребрата му. Беше толкова сух и жилав! Нищо освен мускули и масивни кости. Взираше се в нея.

— Научи ли нещо? — Попита пак.

— Аха. Ми да.

Луси отиде до тубата с вода. Наля в петносаната чаша, която някой беше изоставил в апартамента. Обзавеждане, за което хората решаваха, че не си струва да се влачи по-нататък. Пи конвулсивно. Водата не я отърва от усещането за пресъхване в устата ѝ. Напълни си втора чаша, гадеше ѝ се, но не знаеше какво да прави.

— Имаме адрес — каза накрая.

— Така ли?

Изненада я колко нормално звучеше. Би трябвало да прозвучи като лъжец. Той беше толкова добър в работата си — беше сигурна, че Анхела направо ще види, че го лъже. Но в гласа ѝ нямаше и намек за нервност. Нищо.

Това ти причинява страхът — каза си тя. — Прави те идеален лъжец.

— Ратан е държал работните си неща на някакво място. Убежище за калита според мен. Изглежда, правата са там.

Анхела вече беше станал и грабна балистичното си яке.

Тя го гледаше как се облича.

— Не се ли спарваш с тази балистика?

Той ѝ се ухили за миг и отново се подмлади:

— Шегуваш ли се? Такива парцалки карат дамите да си мислят, че съм яката работа!

Луси се насили да се усмихне. Изглежда, той го прие като покана. Приближи се и я придърпа към себе си. Щом започна да я целува, тя ужасено си помисли:

„Той знае, непременно знае.“

Пребори се с желанието да го отблъсне, понеже се притесняваше, че ще усети предателството ѝ. Анхела я целуна отново, по-силно и по-гладно и внезапно тя откри, че омеква в обятията му, отвръща на целувките мощно и страстно. Вкуси езика му. Прокара ръце по плоския му корем до колана, захвана се с токата, внезапно налудничаво, до бяс полудяла от желание.

„Всички умират. Всички накрая ще сме мъртви без значение какво правим.“

Нямаше от какво да се бои. И нищо, за което да съжалява.

Сгушиха се един в друг, зажаднели за любов и изгладнели да поживеят още малко.

„Няма значение. Нищичко няма значение. Всичко накрая ще свърши еднакво.“

Мария лежеше в клетка, свила се на кълбо около ранената си ръка. Кръвта се беше съсирила, а на мястото, където се бяха намирали кутрето и безименния ѝ пръст, имаше пулсиращи чуканчета. Зачуди се дали раните ще се инфектират, и след това реши, че и бездруго няма значение. Нямаше да живее толкова време, че да има значение. Слънцето печеше право върху нея и силният вятър шибаше имението на Ветеринаря и усилваше нещастието ѝ. Вятърът я бичуваше.

Клетката ѝ граничеше с оградения район, където живееха хиените, и те я гледаха, изплезили езици, заинтригувани, след като вече бяха вкусили от нея. Накъдето ѝ да мръднеше, доприпкваха да подушат преградата и се връщаха непрестанно, сякаш очакваха, че оградата ѝ може да поддаде.

Бяха неуморими.

Част от Мария копнееше да успее да умре от дехидратация, да се изпари до капка и да се превърне в спаружена мумия. Тогава поне Ветеринаря, Естебан и Като щяха да останат разочаровани. Нямаше да им осигури забавление. Нямаше да могат да я видят да пищи и да бяга от хиените. Потърси начин да се обеси или да си среже вените, за да изтече кръвта ѝ, но не разполагаше с инструменти.

— Ето. Трябва да пийнеш.

Деймиън стоеше точно до клетката и държеше бутилка с вода и чиния с храна. Посещаваше я за първи път. Досега винаги бяха идвали другите.

— Не искам.

Той въздъхна и приклекна. Взе да пъха храната вътре.

— Не я искам! — извика му Мария.

Войниците на Ветеринаря погледнаха натам. Естебан се изправи и се приближи с усмивка.

Деймиън изгледа ядно Мария:

— Видя ли какво направи?

Тя се разсмя:

— Да не мислиш, че ще се уплаша от него? Какво ще ми направи — ще ме даде на хиените ли?

— Ветеринаря иска само да потичаш — отвърна Естебан. — Докато не си прокървила, мога да ти сторя много работи.

— Просто я остави на мира — обади се Деймиън. — Вече стори достатъчно.

— Не ми харесва как ме гледа.

— Зарежи.

— Не ми казвай какво да правя, pendejo. Ще те хвърля вътре с нея!

Деймиън отстъпи.

Естебан взе ориза и боба и ги напъха вътре.

— Давай, putita. Хапни. Не можеш да бягаш, ако не ти стигат сили… — той махна на хиените зад оградата. — Нали знаеш как стоят нещата? Пускаме те от единия край на оградата и ако успееш да пресечеш, преди хиените да те докопат, Ветеринаря те вади навън. Ако си достатъчно бърза и имаш късмет, имаш и шанс. Но трябва да си пазиш силата!

Мария го изгледа гневно, като си представяше, че хиените гонят него.