— Все едно гори целият свят — промърмори Мария.

— Може и целият да е — съгласи се Тууми. — Изключиха мобилните мрежи, та пери-веселяците да не могат да се организират по-сериозно.

Хълмове и постройки. Самото небе гореше. Във въздуха се вихреха пламтящи чисторби и пълни с кървища вестници — ярки оранжеви звезди в задръстеното небе.

„Така изглежда адът.“

Точно за този ад предупреждаваха Мария, когато беше ходила на църква. Там попадаха грешниците. Само дето май сега дверите му бяха отворени за всички, без да го е грижа за хора като нея и Тууми, попаднали случайно в мелницата, пък и за чудовища като Ветеринаря.

Двамата продължиха нататък, препъвайки се през озарената нощ. Два пъти се натъкнаха на беснеещи банди. Веднъж бяха зонъри и Тууми поговори успокоително с тях, за да ги оставят на мира. Втория път излязоха тексасци с факли — палеха къщите — и Мария ги убеди, че двамата с чернокожия не заслужават разплата.

— Като гледам, добре се справяме в екип — отбеляза Тууми, докато отдъхваха в един вход.

Пукането и трясъка на пушки и пистолети отекваха над покривите. Все повече квартали се включваха в престрелката.

Мария избърса потта и пепелта от лицето си.

— Смяташ ли, че къщите ти изобщо са си на мястото?

— Предполагам, че скоро ще открием.

Лицето на Тууми беше окъпано в пот и изкривено в гримаса на страдание.

— Добре ли си?

— Всичко е наред, Краличке. Идеално. Трябва да се размърдаме.

Мария го спря и попита:

— Защо дойде да ме търсиш? Не беше длъжен.

Тууми се разсмя и простена:

— За малко да се откажа.

— Но все пак дойде.

Той сведе очи към пистолета в ръцете си:

— Понякога осъзнаваш, че ако не рискуваш нещо, за да оживееш, става по-зле от смъртта.

— Аз искам да живея — обяви Мария.

— Всички искаме да живеем — отвърна Тууми.

— Ще трябва да се махнем оттук.

Той се засмя.

— След случилото се… — той поклати глава. — Може да се обзаложиш, че калитата и невадската гвардия ще се сражават още по-яростно да удържат границите… — махна с ръка към горящия град. — Това тук е урок за всеки, който знае къде да гледа.

— Вече никой няма да иска тексасците, нали така?

Тууми се изправи на крака.

— Може ли да ги виниш? — подаде пистолета си на Мария. — Ето, трябва да видиш как се прави. Дръж го. Когато стреля, има откат.

— Защо ми го показваш?

Той я изгледа сериозно:

— Защото, ако някой дойде да ни търси и се стигне до бягство, искам да тичаш.

— Ти ще се справиш.

Но Мария се съмняваше толкова повече в това, колкото по-дълго вървяха и покрай колкото повече вихрещи се схватки минаваха.

Горещината на нощта и пожарите беше като задавящо одеяло и без вода, все едно вървяха през пустиня. Когато най-сетне стигнаха до бежански лагер близо до „дружеските“ помпи, двамата намериха само пепел и отпадъци. Шперплатовите коптори. Червенокръстките палатки. Всичко беше изчезнало.

Имаше димящи трупове. Мирисът на печено месо изпълваше въздуха. Из боклука ровеха животни — диви кучета и койоти, които късаха труповете и се зъбеха едни на други. Мария и Тууми внимателно заобиколиха през руините и се опитаха да проверят дали помпите работят. Чернокожият стискаше насочения към глутниците животни пистолет, а момичето се чудеше какво ли ще правят, ако зверовете наистина им се нахвърлят. Бяха твърде много, че да ги застрелят всичките.

Тууми изучаваше помпите от ръба на площадчето.

— Не мисля, че работят. Електрониката сигурно се е стопила, когато всичко е пламнало.

Мария се втренчи с копнеж в мъртвите помпи и си пожела да беше взела вода от имота на Ветеринаря.

Глутниците кучета продължиха да обикалят труповете.

— Трябва да се махнем от Финикс.

Тууми се изсмя тъжно:

— И къде да идем?

— На север. В Кали. Където и да е.

— И как ще го постигнеш? Ветеринаря притежава повечето хора, които знаят как да преджапат през Колорадо… — той поклати глава. — Веднъж вече ме пипнаха по този начин, нали помниш? Той ще сложи хора да ни следят.

— Може Ветеринаря да е мъртъв.

— Мислиш ли?

Не, не го мислеше. Ветеринаря никога нямаше да умре. Той беше демон. С все хиените си. Те също никога нямаше да умрат.

— Освен това — продължи Тууми — ние сме разорени, а цената за тексасци ще се вдигне. Всички още по-отчаяно отпреди ще се напъват да се махнат оттук. Цената ще се вдигне до небесата. Трябва да печелим време, да съберем малко пари и след това да тръгнем. Помогни ми да стана. Като се върнем в къщата ми, ще съставим план.

— Наистина ли смяташ, че къщата ти още е здрава? — попита Мария.

Тууми се разсмя мрачно:

— Дявол го взел, ако знам.

Ново ято хеликоптери се юрна във въздуха над тях — тъмни птици на фона на оранжевия пожар и пълното с прахоляк небе.

Мария проследи преминаването им, адски бързаха към някаква цел, за която дори не можеше да се сети. Може би бяха пожарникари и се опитваха да овладеят огъня. Или пък идваше Националната гвардия — да сложи хората по местата им.

— Смятам да се опитам да пресечем — каза тя — без водач.

— Ще си умреш при реката.

Мария остро се изсмя.

— И тук съм мъртва. Просто отнема повече време.

Покрай тях префуча бронетранспортьор. Изглеждаше малък и незначителен на празната улица. Безполезен пред лицето на пожара, който запълваше все по-голяма част от хоризонта.

— И… какво? Просто ще вървиш пеша през триста мили пустиня и ще плуваш в Колорадо? Дори професионалистите не успяват всеки път да прекарат хората си.

— Както ти каза, професионалистите и без друго ще ме поднесат на Ветеринаря. А и ако се задържа тук… — момичето сви рамене. — Ветеринаря сигурно ще излезе от тази каша още по-силен. А надуши ли веднъж, че още съм тук, несъмнено пак ще прати да ме доведат.

— Можеш да се скриеш при мен. Този път ще внимаваме повече. Ще се справим.

Тууми прозвуча досущ като баща ѝ — обещаваше невъзможни неща, понеже искаше да вярва в тях. А сега и той ѝ гарантираше сигурност и защита и на Мария много ѝ се искаше да му повярва. Да повярва, че някак си може да разчита на по-възрастния и опитен мъж да се погрижи за нея. Да я осигури. Да ѝ разреши проблемите. Точно както бе възлагала надеждите си на тате, а Сара — на Майк Ратан.

— Можем да тръгнем и двамата — предложи. — Да прекосим заедно реката.

Тууми потупа крака си:

— Не мисля, че съм във форма нито за повечко ходене, нито за плуване. Ръката ти също не изглежда добре.

Мария сви пулсиращата си длан в юмрук и я скри от погледа му.

— Ще намерим начин.

— А сега кой разказва лъскави небивалици?

Тя се умълча. Той я стисна за рамото.

— Поне изчакай ден-два, преди да тръгнеш.

— Защо? Че да можеш да ме разубедиш ли?

— Не — Тууми се изправи с изпъшкване. — Трябва да те науча да стреляш с този пистолет.

Анхела отново готвеше с майка си. Тя правеше тамалес94 — взимаше царевични листа и нишесте и ги увиваше около червени парченца свинско. На заден фон свиреше стара песен на Дон Омар95 и тя се смееше, усмихваше се, докато работеше, танцуваше в такт с музиката и хлапето надзърташе очаровано над плота.

— Вземи си стол — каза му мама. — Отдолу не се вижда добре.

Анхела се покатери до нея.

Тя му показа как да увива питката. Когато я нарече царевично суши, майка му се разсмя и го прегърна. Правиха царевичното суши заедно, а тя го закачаше, че ще е хубаво да научи японски и да се хване с този бизнес, щом толкова обича суши, и споделяха неизмерима близост в очакване сестрите му да се приберат от училище.

Анхела си спомняше горещината, лъхаща от гърнето, в което майка му запарваше всичките тамалес. Спомняше си плочките по плота, както и дребните елементи в сцената — аромата и червената престилка, която носеше мама…