Луси натисна спирачките и тримата се втренчиха до един през мръсното предно стъкло.

— Исусе — промърмори журната. — Ето ти един мъртъв град.

Слязоха от колата. Далеч под тях потоците бежанци се изливаха от Карвър Сити. Реки от миниатюрни мравки, до една засмуквани далеч от домовете си. Над главите им се въртяха хеликоптери. Джиповете на Националната гвардия стояха на стража на равни разстояния по магистралата отдолу и поддържаха реда. Града напускаха цели конвои.

От другата страна на реката гвардията на Калифорния беше вдигнала малки бункери, откъдето войниците да следят течението на реката. Стъклата на далекобойните им оптически мерници блестяха на слънцето, разкривайки местоположението на снайперистите. Опълченци си избираха целите. Хеликоптери бръмчаха нагоре-надолу по реката, тътенът на перките оповестяваше присъствието им.

— Боже! — Тууми засенчи очи от слънцето, проучвайки тази дейност. — Няма начин Мария да проникне през всичкото това!

— Не се е канила да пресича точно тук, нали? — попита Анхела, като се постара притеснението му да не проличи.

— Не — Тууми махна към реката. — Преценихме, че ако отиде ей там, нагоре по течението, далеч от хората, патрулите ще са по-малко.

— Колко е мотивирана да го стори? — поинтересува се Анхела.

— Адски много.

Водосрезът се взря в града, който беше унищожил. Пътят беше напълно задръстен от бежанци и патрули на Националната гвардия. Някъде надолу в този хаос водните права се изплъзваха от хватката му.

Ирония? Поетична справедливост?

Той реши, че и двете не му харесват особено.

Луси се опита да влезе в Карвър Сити, но Аризонският пътен патрул ги върна.

— Пътищата са затворени! Обръщайте. Еднопосочно движение!

— Те искат да спрат грабителите да не влязат в града — обясни Анхела.

На Луси ѝ прозвуча дистанциран, сякаш най-сетне бе прозрял през този нов прозорец към ужасите, които беше сътворил.

Тя обърна пикапа и подкара към предишната им наблюдателна точка. Далеч под тях ченгета и гвардия продължаваха да отклоняват движението. Неколцина вдигнаха глави, сякаш ги наблюдаваха.

— Ако се задържим много дълго наоколо, ще си търсим неприятностите — заключи Луси. — Тези ченгета няма да ни оставят на мира.

— Аха. И ако ме набележат, свършен съм — съгласи се Анхела. Озъби се надолу към потока от коли, изтичащ в тяхна посока, и се взираше така напрегнато, че според Луси направо се опитваше да различи Мария сред всички останали мравчици в тълпата бежанци.

Внезапно той каза:

— Сетих се как ще стане.

— Кое? — попита Тууми. — Не мога да ида дотам пеша.

— Значи, ставаме двама — съгласи се Анхела. — Ще трябва да продадем пикапа.

— Шегуваш ли се? — изгледа го гневно Луси. — Не е мой.

Той ѝ се ухили самодоволно.

— Нали искаш да видиш как ще се развият нещата?

Вбесяващо беше някой да е способен да наднича в главата ѝ.

В крайна сметка Луси успя да размени пикапа на Шарлийн срещу чифт евтини електрически пясъчни мотори, които Анхела спазари от изливащия се от града поток бежанци.

— Шарлийн ще ме убие — каза Луси, докато предаваше ключовете. Стрелна Анхела с мрачен поглед. — Знаеш ли колко коли изгубих, откакто се срещнахме?

Той имаше достойнството поне да си придаде смутен вид.

— Веднага щом се върна във Вегас, ще ти платя за всичко.

— Да, бе — съгласи се Луси. — Сигурна съм, че когато шефката ти не се опитва да те убие, разполагаш с изумителна служебна сметка.

Тууми успя да се качи на единия мотор, а Анхела и Луси взеха другия.

— Карай полечка с мен — предупреди той. — Хич не съм във форма за подскоци.

Потеглиха напряко, като заобикаляха проверовъчните пунктове и свистяха през светложълтия прахоляк. Криволичеха между креозотови храсти и високите бодливи пипала на окотильото, подминаваха юките и веднъж заобиколиха дори една, разклонена в красиво дърво.

Пустинята се променяше, осъзна Луси. Излезли бяха от Сонора и навлизаха в Мохаве. Сухи братовчеди, които се сливаха и преливаха едни в други, а те тримата бяха точно на границата на прехода.

Електрическите мотори съпровождаха пътуването им с изкуствен вой, но в пустинята не помръдваше нищо освен ветровете.

Когато стигнаха до реката, завиха нагоре по течението и следвайки неравния терен, търсеха пътеки, които може да водят надолу към брега, както и улики къде Мария би могла да избере да извърши прехода си.

Пътуваха часове наред, приближаваха се до водата, не намираха следи от момичето, принуждаваха се да се отдалечат, след това се връщаха отново, когато хълмовете и пътеките го позволяваха.

Моторите взеха да губят мощност. Луси спря техния.

— Какъв е проблемът? — попита Анхела.

— Горе-долу на половин заряд сме — отвърна тя. — Не сме си донесли панели за зареждане, пък ако ще и минимално да е.

— Доста път има назад — добави Тууми.

— Ако искате да се връщате, няма проблем — заяви водосрезът. — Аз продължавам. Няма нужда и вие двамата да участвате в приключението!

Лицето му беше хлътнало и се потеше обилно. Черни кръгове от изтощение обкръжаваха очите му.

Тууми поклати глава.

— Не. Няма да я изгубя отново! — каза го с такава твърдост, че Луси се зачуди каква ли вина изпитва той, та има нужда да я изкупи.

„Всички сме тук за изкупление — осъзна тя. — Никой от нас няма да се върне.“

— Има немалка вероятност вече да е пресякла реката — отбеляза Анхела. — Сигурно е вече мъртва.

— Въпреки това трябва да я потърсим — заяви твърдо Тууми.

Луси също поклати глава.

Водосрезът ѝ се ухили.

— Журната не може да пусне историята.

— Нещо такова.

— Добре — въздъхна той. — Достатъчно трудно е дори просто да се държа на мотора. Не съм сигурен дали бих могъл да го карам, без да се пратя сам по дяволите.

Вкопчи по-здраво ръце около кръста ѝ и Луси отново подкара мотора, като се чудеше колко ли е странно, че сега зависим от нея е станал човек, който до неотдавна толкова я плашеше.

Отново ускориха, люлееха се, подскачаха и бръмчаха през голата пустиня, криволичейки по брега на реката.

Зарядът на мотора ѝ равномерно се изтичаше и Луси започна да се чуди дали наистина ще успеят да се върнат. Бяха изминали доста мили. Колко дни щеше да им отнеме да се доберат пеша до Карвър Сити? Слънцето вече бе започнало да прежуря кожата ѝ и я изпичаше така, че да потъмнее и да се обели до кръв.

„Дали момичето наистина може да е стигнало толкова далеч?“

Луси лесно си представяше Анна във Ванкувър изумено да клати глава от начина, по който взимаше решения. Рисковете, които поемаше, и причините да го прави. Почти чуваше сестра си да казва: „Не си като тях. Можеш просто да си тръгнеш. Ти си единствената, която може просто да си отиде. Това е самоубийство!“.

Част от Луси не можеше да не се съгласи. Имаше дузини правила, към които се придържаше, когато отиде в пустинята — включително да не забравя да си носи праховата маска, крем за слънце и двойно количество вода спрямо това, което си мисли, че ще ѝ трябва, както и да не отива по-далече оттам, откъдето е сигурна, че може да се върне, ако нещо тръгне накриво… И ето че сега пренебрегваше всички правила до едно.

И за какво? За да продължи да търчи по петите на една история, да продължи да танцува на острия ръб на катастрофата…

Тууми извика и даде рязко газ.

Анхела стисна Луси за бедрото и ѝ посочи. Тя го чу да казва нещо, вероятно на испански, но го изрече твърде бързо и неясно и вятърът плющеше в ушите ѝ с всичка сила — но все пак ѝ прозвуча като молитва.

Ето там!

Нещото, което сочеше Тууми. Няколко захвърлени дрешки. Чисторби и обвивки от енергийни блокчета.

Последните следи от момичето, което беше слязло в реката.

Луси завъртя мотора и го спря до захвърленото снаряжение.

— Мамка му мамка му мамка му! — повтаряше Тууми. — Това са нейните неща. Била е тук!