— Виждал ли си го вече? — притисна го Анхела.

— Кого, Вос?

— Така, де, Восович — кимна Веласкес изнервен. — Твоят човек хамбургер.

— Имаш предвид да го видя като да го навестя? В плът и кръв?

— Аха.

Хулио отклони очи от телевизора:

— Видях го в полицейския сървър. По-отблизо не ща и да ми пада.

— Страх ли те е?

— Мамка му, да, страх ме е. Защо според теб съм се изнесъл от чудното си апартаментче в „Тайян“ посред нощ? Ако някой е изцедил до такава степен Вос, един господ знае мен как ще ме изцедят… — той млъкна, защото видя изражението на лицето на Анхела. — Оф, мамка му… — и взе да клати глава. — Сериозно ли искаш да го видиш?

— Трябва да сме внимателни.

Хулио направи гримаса.

— Умните хора си прекарват времето по-далеч от моргата, просто те предупреждавам.

— Гадно ли е там, долу, а?

— Много лоша работа е — изсумтя Хулио. — Така, де, Финикс е варварска дупка, но такова нещо не съм виждал.

— Измъкна се от Хуарес.

Хулио гаврътна остатъка от бирата си и смачка кутийката.

— Точно това ми вади ангелите, брато. Вече съм се спасявал от един апокалипсис. Не ми трябва втори.

Луси си проправи път през шарената тълпа около моргата. Крещящи парамедици и полицаи, агенти на ФБР и щатски рейнджъри. Истеричните семейства на жертвите, персонал от моргата и съдебни лекари.

Изглежда, общината във Финикс беше извикала всичките си служители извънредно, за да може да обработи труповете, с които бяха пълни коридорите. Тела имаше натрупани на колички и изсипани направо пред моргата. Където и да надникнеше Луси, все на трупове се натъкваше. По коридорите бляскаха светкавици — журнотата се трудеха за кървавите таблоиди и ловяха на лента хаоса.

Изля се нов товар с трупове, докараха ги на носилки и избутаха Луси встрани. Тя протегна ръка към стената над изсъхнал труп, едва покрит с чаршаф. Смрадта на гниещо месо кипеше и се смесваше с потта и вонята на парамедиците. Журната се пребори с надигащото се гадене.

— Луси!

Викът отекна над общата глъчка.

Тимо — кльощав и ухилен — ѝ махна, както си проправяше път през тълпите, стиснал фотоапарата си. Познато лице. Приятелска физиономия.

Тимо беше един от местните, които я взеха под крилото си след пристигането ѝ във Финикс. Рей Торес ги запозна, когато Луси попита как си въртят бизнеса кървавите таблоиди, и двамата с Тимо сключиха предпазливо трудово сътрудничество, което с времето прерасна в нещо повече.

Сега, щом Луси имаше задача за статия и се нуждаеше от изумително изпълнени снимки, привличаше Тимо към проекта. Той пък я викаше, когато имаше изключителни творения на изкуството с нужда от думи и достъп до списанията с големите имена и новинарските потоци.

Симбиоза.

Приятелство.

Късче стабилна скала в плаващите пясъци на множеството катастрофи във Финикс.

Тимо се вряза между хлипащите семейства на жертвите и стисна Луси за ръката, завличайки я по-навътре в хаоса.

— Не знаех, че ще отразяваш това! Последния път, като говорихме, каза, че си приключила с гоненето на трупове!

— Какво, по дяволите, става? — извика тя.

— Не знаеш ли? Намерили са половината Тексас заровен насред пустинята. Телата просто продължават да прииждат.

Фотографът ѝ показа апарата си, избутваше настрани амулета на Ла Санта Муерте, който закриваше екранчето, и ровеше през кадрите, докато народът се блъскаше около тях.

— Само погледни тези бебчета!

Снимки на изравянето на телата — труп след труп, след труп…

— Койотите са взимали парите на хората и просто са ги погребвали насред пустинята — обясни Тимо. — Никой не знае колко души ще намерят.

Луси погледна шокирана към заобикалящия ги хаос.

— Нямах представа, че е толкова голямо.

— Така си е, нали? А го помислих за добро още когато ме светнаха за него! Това чудо става вирално — изкефи се Тимо. — Половината свят праща журнота да го отразяват и аз държа всичките най-хубави снимки. Платих за ексклузивните права при ваденето. Ченгетата не пускат никой друг освен мен. Ла Санта Муерте ми се отплаща здравата тази година… — и целуна амулета си. — Кльощавата дама се грижи за своите хора! — той сръчка Луси. — Е? Искаш ли дял? Имам снимки.

— Така ми се струва и на мен.

— Сериозно говоря, скъпа. Телефонът ми не спира да звъни, сега съм супер секси за всички от големите, но ти давам първото право. Нямам намерение да натикам всичките тези на някой влажен задник, дето току-що е скокнал от самолета. Първа подборна — само за местните!

— Благодаря. Ще ти кажа, ако реша.

— Какво има? Нещо друго ли ти трябва тук?

— Не бери грижа. Лично е.

— Добре — Тимо я погледна със съмнение. — Но ми се обади за снимките. Имаме неща, които никой друг няма да докопа със седмици! — Той повиши глас, понеже ги разделиха прииждащите нови парамедици, които разгонваха тълпата и тикаха колички с пресни трупове: — Можем да гръмнем тази новина!

— Не бери грижа. Ще ти се обадя.

— Не се бави!

Луси махна в потвърждение и се натисна в тълпата, като следваше парамедиците. Намери си полицай.

— Знаете ли къде е Кристин Ма?

— По каква работа я търсите?

— Трябва да идентифицирам един човек — излъга журната. — Кристина ми се обади.

Ченгето се огледа притеснено:

— По-добре се върнете. Това чудо е същинска катастрофа!

— Не се тревожете — тя си проправи път покрай него. — Ще я намеря.

Ченгето дори не я чу. Вече криволичеше през тълпата с вик:

— Господине! Господине! Не може да пипате уликите! — Някакъв стар тексасец виеше и прегръщаше труп с кора от прахоляк.

Луси си проправи път по-навътре по коридора и в студената зона на моргата. Тук имаше още трупове. Заемаха всеки сантиметър. Откри съдебната патоложка и ѝ махна.

Кристин Ма ръкомахаше сурово на някакъв парамедик:

— Нямам място за тях — казваше. — Не знам кой идиот е разрешил да бъдат преместени всичките тези трупове! Трябвало е да ги оставят на място в изкопа!

— Е, не можем да ги върнем — отвръщаше парамедикът, — не и ако някой не ни плати за обратния път.

— Ама аз не съм разрешила докарването!

— Както казах, ще ги върнем, ако си платите.

— Дявол да го вземе, кой командва тук?

Никой — осъзна Луси. — Никой не отговаря за операцията.

Втренчена в труповете и полуделия персонал от Спешното, тя имаше чувството, че целият свят се срутва около нея. В началото се случваше бавно, но сега падаше бързо. Твърде бързо, за да се освободи човек от руините. На Луси ѝ беше трудно да нареди в главата си количеството жертви, които виждаше. Беше писала достатъчно статии за населението по време на криза и знаеше, че бежанците са стотици хиляди, но все пак как може само една двойка хищни трафиканти на хора да успее да докопа толкова много в ръчичките си?

Въпреки статистиките за хора, прогонени от многото торнада, ураганите и залетите брегови линии, тези купчини трупове, опитали да си купят път на север към земи с вода, работни места и надежда, удряха Луси още по-жестоко. Всеки път, когато си кажеше, че е тотално закоравяла към човешкото страдание, нещо подобно ѝ подкосяваше краката и се оказваше по-голямо и по-страховито от предишния път.

Обгърната от хаоса, тя притисна ръце към гърдите си и потисна полазилата я тръпка.

Продължава да се влошава все повече.

Кристин все още крещеше на парамедиците да връщат телата, но те вече се отдалечаваха.

Все едно цунами се беше изляло в моргата и бе оставило трупове вместо клонак, струпани на купчини по всички маси и складирани по подовете.

Христе, тя на практика можеше да напише статия на момента. Тимо беше прав — това беше голяма история. Може би щеше да успее да продаде извънредните права на „Фокс“ и CNN. И „Гугъл/ Ню Йорк Таймс“. Като допълни с хитовете от личния си фийд и #PhoenixDowntheTubes плюс директна и-пуб в „Киндъл Поуст“…