Седна на тоалетната чиния, свръхчувствителна към допира на студения порцелан до кожата ѝ, докато пишкаше, опитваше се да си спомни последния път, когато не е използвала клекалото зад убежището в мазето, което беше нейно и на Сара, или джони-камиона. Последния път, когато не се беше налагало да къса страници от зловещите вестници, за да се обърше. Спомняше си, че се промъкна в „Хилтън 6“ и успя да се добере до тоалетната, преди една от камериерките да дойде да я изхвърли, и как дамата се смили над нея и я остави да си измие лицето и ръцете на мивката и да се напие с вода, преди да я изпроводи навън на жегата и прахоляка.

Мария дръпна ръчката. Забълбука вода. Невероятно.

Полази я срамно-сладка тръпка, когато се насочи към кухнята и захвана да преравя шкафчетата на мъжа. Крадец, който си пълни чаша и гледа сметката да свети червено до крана, докато налива догоре.

Мария пресуши чашата си до капка.

Напълни я втори път, доволна, че може да таксува мъжа, чието име беше забравила. Опря студената чаша до бузата си. Изпи и нея.

Водата отново зазвънтя в чашата, когато я напълни за трети път. Не можеше да се насити. Чувстваше се прекалено подута, за да я изпие веднага, но не можеше да я остави. Занесе я в спалнята и пусна душа. Върху нея се изсипаха галони и галони, и галони. Повече вода, отколкото цялата ѝ печалба от хуманитарната червенокръстка помпа — просто се лееше върху тялото ѝ и изчезваше в канала. Насапуниса се с мисълта за Сара и притиснатия към нея мъж. Трескавата възбуда. Алчната наслада от потриването на кожа в кожа. Мехурчетата. Боеше се, че наркотикът прекомерно ѝ е харесал. Сега ѝ се струваше, че всичко, което докосва, не е достатъчно ярко, по-малко реално е, отколкото когато беше на черешата. Чудеше се как да си купи мехурчета. Как Сара се е добрала до тях. Чувстваше се чиста. Dios, чувстваше се чиста!

Изпра бельото си, като ѝ се щеше да си беше взела резервни дрехи. Сара винаги планираше предварително, когато идваше в „Тайян“.

Завесата изтрака и разкри Ратан, гол.

— Переш ли?

Взираше се в нея със странна усмивка на лицето, а Мария стоеше мокра, с бельото си в ръце. Понечи да измисли някакво обяснение, но той само каза:

— Няма проблем. Компанията плаща за апартамента и водата. Можеш да си изпереш и останалите дрехи, преди да си тръгнеш!

След това влезе под душа.

Насапуниса се, плъзгайки очи по тялото ѝ. Мария очакваше той да иска отново да прави секс с нея и се надяваше да не опита. Но той го стори. Беше охлузена, но го допусна в себе си. Нищо специално. Беше по-лесно този път — нещо, което можеше да се престори, че ѝ харесва. Представяше си, че е със Сара.

Когато свършиха, той излезе и ѝ подаде хавлия. Мария взе още една за косата си — спомни си как с майка си и двете си увиваха косите с кърпи. Това беше, преди да цъфне гвардията и да им обяснява, че трябва да се местят в приюти. Преди всичко да отиде по дяволите.

Докато Мария стигна до дневната, Ратан беше отворил щорите. Зората тепърва започваше да се разлива по небето и да оцветява прашната омара в червено. Не се беше успала колкото си мислеше.

Той отиде в кухнята. Сега, когато бяха излезли от душа, ѝ се стори почти срамежлив. Избягваше да я гледа в очите.

— Ти… — поколеба се. — Добре ли си?

Беше сторил точно каквото искаше и го беше повторил под душа, но сега не беше твърд и не я гледаше в очите.

Мария остана изумена, че мъжът изглежда толкова засрамен, и се почуди защо не изпитва същото. Щеше да разбие сърцата на майка си и баща си, ако знаеха какво е направила. А изобщо не ѝ пукаше.

— Искаш ли нещо за закуска? — попита той.

Тя подпъхна по-плътно хавлията около себе си. Кимна, защото не си вярваше да заговори. Душ. Чисти дрехи. Погледна към спалнята. Сара още спеше.

— Забравих ти първото име — призна.

Хидрологът се усмихна, за момент почти заприлича на момче и едновременно с това изглеждаше някак облекчен.

— Майкъл. Майк — подаде ѝ най-официално ръка. — Радвам се да се запознаем… — след което едновременно се разсмя и доби смутен вид. — Отново. Така, де.

Мария отвърна на усмивката му, понеже искаше той да се чувства добре.

— Отново.

Майк извади от хладилника яйца и ги строши в паница, докато момичето оглеждаше апартамента. Не можеше да сдържи потреса си от лукса на жилището. Индиански килими по паркета в дневната. Картини по стените. Истински книги на полиците, подредени изящно сред глинени съдове, които според Мария бяха японски. Хладилникът бръмчеше доволно, включен към постоянно електрическо захранване. И беше тихо. Толкова тихо! Не чуваше ничии крясъци на горните етажи. Не беше обкръжена от подозрителни погледи.

Майк пусна водата в мивката и хвърли вътре черупките. Забеляза, че Мария го гледа. Обясни:

— Нищо не се хаби. Всичко се рециклира. Отива в метановите резервоари, после минава през езерцата с шараните и лехите с охлювите. Част от водата бива филтрирана чрез обратна осмоза и се връща горе по тръбите, а част отива във вертикалната ферма на южната фасада.

Мария го остави да говори, като се чудеше защо той смята, че има нужда да ѝ обяснява всичко, и какво ли приема за даденост.

Едно време и тя беше разполагала с такива неща. Прости и основни. Чешма. Собствена стая. Електричество. И ги беше приемала за даденост също като този мъж.

Той не осъзнаваше, че животът му е пълен с магия.

Мария си спомни как Сара се притиска до нея и шепне в ухото ѝ, докато Майк я ръчка отдолу, „ще си плати“.

Но важното в случая не бяха парите. Да се помотае тук — това беше ценното. Попита го:

— Задълго ли си в града?

Веднага щом го каза, осъзна колко прозрачен е въпросът ѝ.

Майк я погледна с подозрително изражение, понеже и двамата разбираха, че повдига въпроса за дългосрочна връзка.

— Трудно е да се каже — отвърна той с внимателно овладян глас. — Точно в момента има много промени… — погледна надолу към яйцата. — Снощи имах един вид празник.

— Какво празнувахме?

Той ѝ смигна:

— Щастливият ми пробив.

— И на мен не би ми навредило нещо такова.

Беше го замислила като шега, но долови твърде много горчива честност в думите си и съдейки по това как Майк си затвори устата, стана ясно, че е забила клин помежду им. Той трябваше да си мисли, че тя е забавна, не отчаяна и прилепчива.

— Съжалявам — каза му. — Вината не е твоя. Не се притеснявай!

Боже, само влошаваше положението!

Майк се втренчи в яйцата, които цвърчаха в тигана.

— Какво би правила, ако можеше да се измъкнеш оттук? — Вдигна очи и внезапно се втренчи в нея. — Ако някой си тръгваше и би искал да те вземе със себе си? Какво ще направиш?

Този въпрос хвана Мария неподготвена, сякаш той ѝ четеше мислите. Но въпросът не прозвуча хипотетично.

— Не знам. Ще си потърся работа? — Не знаеше какъв е верният отговор, но предполагаше, че ако каже правилното нещо, може да си отвори много врати. — Или да се върна в училище.

— Нали знаеш, че от другата страна на границата от чешмите не тече мед и масло?

— По-добре е, отколкото тук.

— Определено. Но ако можеше да идеш, където си пожелаеш, къде би отишла? Ако можеше да постъпиш, както си пожелаеш, какво щеше да направиш’?

Струваше ѝ се странно въодушевен. Досущ пери-веселяшки пастор, който ѝ предлага изкупление.

— Ако можеше да отидеш, където си поискаш, и да правиш всичко, да бъдеш всякаква — какво би подхванала?

— Но това не е истинско — възрази Мария. — Никой не получава подобен шанс.

— А ако можеше?

Дразнеше я, че Майк продължава да повтаря невъзможни неща, но въпреки това му отговори:

— Искам да ида в Китай. Татко казваше, че трябва да живеем там. Ще ида в Китай и ще уча китайски. Веднъж татко спомена, че близо до Шанхай има плаващи градове. Ще ми се да живея там. Да плавам по океана.

— Тексаска си, нали?

— ’Збира се.

— А как се озова тук?

Мария се замисли дали, ако му разкаже, ще го накара да я съжали. Може би така ще го свърже по-плътно с нея и Сара? Нуждаеше се от нещо повече от секса, за да го закачи добре. Сексът беше временно явление. По улиците имаше твърде много момичета, които биха дали всичко за душ и малко пари да си подплатят сутиените. Не стигаше да го чукаш. Майк непременно трябваше да хареса нея и Сара. Беше задължително да ги вижда като личности. Като хора. Хора, които имат значение.