— Зелено изглежда — обади се Анхела.

— Ванкувър.

— Чувал съм, че по онези ширини бельото мухлясва.

Луси се засмя тихо:

— Така викам и аз, но Анна продължава да го отрича.

Книги на една от полиците — малка колекция заглавия. Исак Динесен75 с кожена подвързия. „Алиса в страната на чудесата“, старо илюстровано издание. Неща, които човек показва на посетителите, за да видят колко е умен. Аксесоари на самоидентификацията. С изключение на една от книгите — издание на „Кадилачена пустиня“76, старо. Той посегна към него.

— Не пипай — обади се Луси. — Подписано първо издание е.

Анхела се подсмихна:

— Естествено… — и после добави. — Шефката ми кара всичките си нови кадри да четат тази книга. Харесва ѝ да знаем, че сегашната каша не е случайност. Били сме тръгнали право към ада и нищо не сме правели по въпроса.

— Джейми обичаше да казва същото.

— Водният адвокат? Приятелят ти?

— А твоята шефка Кейтрин Кейс ли е?

Анхела се ухили:

— Може и да е.

Облегна се на барплота ѝ. Мълчанието помежду им се проточи.

— Вода искаш ли? — попита Луси.

— Ако се чувстваш добронамерена домакиня…

Тя го изгледа така, сякаш му казваше, че не е сигурна дали е добронамерена, или все пак иска да му пусне един куршум, но взе чаша и я обърна над кранчето на филтърната си урна. Дигиталният дисплей оживя, щом в чашата потече вода.

28,6 галона… 28,5 галона.

Анхела забеляза, че Луси пълни чашата с една ръка. Не отлепяше очи от него и не беше оставила пистолета си. Но поне вече не се целеше в госта си. Реши, че това вероятно е максималната отстъпка, която ще получи от нея днес.

— Преди си внимавала повече какви ги пишеш — отбеляза.

Луси го погледна намусено, щом свърши да пълни чашата, и му я подаде.

— Сега и критик ли стана?

Анхела взе водата и я вдигна за наздравица, но не отпи.

— Нали знаеш, че ловците на тамарикси от едно време винаги споделяли вода, ако се случело да се срещнат из Колорадо?

— Чувала съм нещо такова.

— Съперничели си да убиват всичко, което смучело допълнително вода от реката. Тамарикси, магнолии, миризливи върби77, всякакви такива. Било е преди Калифорния да напъха такава голяма част от реката в сламка, тъй че съперничеството е било свирепо. Колкото повече разчиствали, толкова повече вода получавали като награда. Така че си разменяли вода при всяка среща. Само по малко. Манерка срещу манерка. И след това пиели заедно.

— Ритуал.

— Точно. Един вид напомняне. Начин да държат под око представата, че всички участват заедно в това нещо, дори и да се бият за някакви огризки… — Анхела изчака секунда. — Ще пиеш ли с мен?

Тя го огледа и накрая поклати глава.

— Не сме толкова близки.

— Както желаеш — той все пак отново вдигна чашата за наздраве. Дар на живота от нейната ръка. Отпи. — Загубата на приятеля ти Джейми явно те кара да поемаш известни рискове. Сега налиташ на сенки и смяташ, че дяволът идва да те прибере. Защо тогава промени поведението си?

Луси отклони очи и запримигва бързо. Мъчеше се да си придаде твърдост.

— Не мога да повярвам, че ми пука. Беше такъв задник!

— Ами?

— Беше… надут като балон — тя поспря в търсене на думи. — Харесваше му да изглежда добре. Харесваше му да си мисли, че е по-добър от всички останали. И му допадаше да го доказва.

— И това е причината сега да е мъртъв.

— Опитах се да го предупредя.

— В какво се беше забъркал? — попита Анхела.

— Защо ти не ми кажеш?

Ето я пак тази твърдост, под която се крие уязвимост, но нямаше да спечели от нея. Сега Луси го гледаше с онези сиви като чипове за покер очи и каквато и мека част да имаше в нея, беше заключена в дълбините.

— Предполагам, че е било свързано с водните права — каза Анхела. Занесе чашата си с вода до удароустойчивия компютър. Отпи. — Нещо голямо. Ценно… — огледа уреда и ръбовете му.

— Заключен е — каза му Луси.

— Нямам намерение да шпионирам.

— Глупости. А твоето приятелче Восович защо е бил убит? — попита тя. — За кого е работил?

— Ако разполагаш с името му, значи вече знаеш за кого е работил.

Журната го изгледа раздразнено:

— Документите му твърдят, че е работил за „Салт Ривър Проджект“. Но това са очевидни глупости. Може и да е взимал заплата оттам, но мисля, че е бил агент на съвсем друга организация.

— Звучи доста изсмукано от пръстите.

— Агентурата ли? — Луси се засмя. — Лос Анджелис пресушил Оуън Вали през трийсетте години на двайсти век и дори по онова време е имало работещи за тях агенти. Струвало си е да се прави тогава, несъмнено си струва да се прави и сега.

— Ти си експертът.

Анхела се върна при плота. Остави чашата си на плочките. Забеляза чантата на домакинята си заедно с извадени ключове и телефон. Чанта от пурпурна кожа с изключително много сребърни шевове.

— Хубава играчка — каза и я докосна.

— Не отговори на въпроса ми.

— Все пак е много хубава.

— Това е „Салина“ — обясни Луси. — Но не ми приличаш на моден маниак.

— Придържам се най-вече към балистичната линия на „Калвин Клайн“ — Анхела пипна якето си. — Върши си работата, нали се сещаш?

Луси му се стори разочарована.

— Джейми се оправяше с дрехите. Той ми купи и тази чанта. Никога не ми е стигало време за такива неща, но той винаги се опитваше да ме избара… — тя сви рамене. — Все това повтаряше: „Малко фаца ти трябва, момиче. Малко фаца ти трябва“.

— Всички искат да са офацани — съгласи се Анхела и посегна към телефона ѝ.

Луси го измъкна от ръцете му.

— Все още не си отговорил на въпроса ми — отиде да седне на дивана и остави пистолета до себе си. Скръсти крака.

Анхела внезапно видя формите ѝ в цялост. Реши, че тя определено го пали. Харесваха му краката ѝ, хълбоците, задника. Харесваше му погледът в тези ми ти сиви очи. Харесваше му, че тя не желае да допусне да се плаши от него или да се примирява с всякакви глупости и че е готова да рискува нещо, за да научи каквото желае.

— Е — притисна го Луси, — кой беше дружката ти в моргата?

— Сериозно? — Анхела си намери стол и го придърпа така, че да седне срещу нея. — Прекалено си умна, за да се налага да задаваш този въпрос.

Тя го погледна раздразнено.

— Не играя игрички на гадаене.

— Ами недей тогава.

Луси се намръщи, докато го изучаваше.

— Вегас — отсече. — Ти си водосрез и работиш за Кейтрин Кейс. Един от нейните си.

Анхела се засмя.

— Мислех, че ще кажеш 007.

— Не ми изглеждаш достатъчно умен за 007 — отвърна тя. — Достатъчно голямо прасе си, ако съдим по това как ми гледаш задника, но не си достатъчно умен.

Анхела се облегна удобно и прикри, че го е заболяло.

— Водосрезите не съществуват — отбеляза. — Това е просто слух, който хората разнасят. Мит е, ясно? Като чупакабра78. Нещо измислено, та да си имат хората Торбалан да отнесе вината, щом положението се скофти. Кейтрин Кейс не държи водосрези. Тя просто има достатъчно хора, които решават проблеми. Има адвокати, доносници и рейнджъри — това да. Но водосрези? — Анхела сви рамене. — Не е съвсем вярно.

Луси остро се засмя:

— Значи си няма хора, които да инфилтрират водните стопанства на другите градове?

— Не.

— И няма служители, които карат фермерите да изчезват посред нощ, когато не искат да си продадат водните права?

— Не.

— И няма хора, които организират и въоръжават опълченията по южната граница на Невада, за да нападат тези от Аризона, Тексас и Ню Мексико, ако се опитваме да пресечем Колорадо и да идем в щата ви.

Анхела не можа да не се подсмихне леко:

— Виж как бързо схващаш.

— Освен това не са ваши и черните хеликоптери, които гръмнаха водопречиствателната станция на Карвър Сити, нали?