Анхела се озова втренчен право в малката черна дупчица на дулото.

— Бъркаш ме с някого.

— Съмнявам се.

Тя се бои, осъзна той.

Пистолетът може да беше стабилен, но дамата беше ужасена. Дистанцираният хлад в изражението ѝ… тя си мислеше, че вече е мъртва.

Дяволите да го вземат. Тя смята, че оказва последен отпор.

— Не си търся неприятности.

Анхела отстъпи и седна на ниска тухлена стена, съзнателно търсейки да намали напрежението. Представяше се като възможно най-пасивен и безопасен.

— Никой не си ги търси — отвърна Луси. Присви очи по протежение на дулото. — Имаш пет секунди да си тръгнеш и се постарай никога повече да не те виждам. Трябва да се радваш, че не си вече мъртъв.

— Просто искам да поговорим.

— Пет.

Убиването не ѝ идваше отвътре, каза си Анхела. Просто беше прекрачила през ръба. Беше минала покрай правилно и грешно. И преди се беше натъквал на това изражение. Знаеше какво представлява отчаянието. И той беше минал през същото.

— Слушай…

— Четири.

Беше го виждал у тексаски бежанци, когато ги спипваха бандитите в Ню Мексико по време на дългата разходка от Тексас. Беше го виждал у наркомулета, които са били толкова насилвани, че са се предали напълно и искат просто да наранят някого в отговор, преди да умрат. Беше го виждал у невадските фермери, решени да защитават напоителните си канали, когато ВСЮН идваше да им врътне кранчето.

Луси не беше човек, който живее за едното убийство. Но пък, от друга страна, когато хората изгубят надежда, понякога изгубват и човечността си. Отчаяните хора правят отчаяни неща, превръщат се в носители на неочаквана трагедия.

— Не искаш да правиш това…

— Три!

— Хайде, де! — възрази Анхела. — Няма нужда да става така! Просто искам да поговорим!

Вече планираше как да се приближи бързо. Можеше да се обърне. Да поеме изстрела в балистичното си яке. И да продължи нататък. Можеше да я свали. Щеше да е на косъм, но определено можеше да я свали.

— Ако просто ме изслушаш…

— Две!

Той пребори инстинктите си и разпери широко ръце. Балистичното му яке се разтвори и го направи още по-уязвим.

— Не съм убил приятеля ти! Причината да съм тук е, че искаш да знаеш същото, което и аз. Просто искам да поговорим! — той затвори очи и се стегна да посрещне куршума с широко разтворени ръце като разпънат на кръст.

Ето го, идва.

Анхела затаи дъх, изпълнен с ненавист, че се е поставил в това положение, и с копнеж просто да я беше свалил, вместо мъчително да се моли да е разчел правилно жената. Исусе, Мария, Санта Муерте…

Не отекнаха изстрели.

Анхела леко надзърна през стиснатите си клепачи.

Луси все още държеше пистолета прицелен в него, но не стреляше.

Той пробва да ѝ пусне усмивка.

— Свършихме ли с оръжието? Може ли да поговорим вече?

— Кой си ти, ама наистина? — попита го тя.

— Просто човек, който иска да говори с журното, което разхвърля всичките хаштагове за убийство, вода и Финикс. #PhoenixDowntheTubes, нали така? Здравата го пришпорваш — Анхела позволи да проличи част от колебанието му, понеже искаше тя да чувства, че има власт, да ѝ даде усещането, че държи контрола.

Тя наистина го държи, тъп pendejo — обади се циничен глас в главата му. — Ще те просне с куршум в окото, ако поне малко от малко я бива да стреля.

Анхела я натисна:

— Не става дума само за накълцания ти приятел, нали? Тук, долу, се случва нещо друго, което не мирише на добре, и двамата го знаем. Надявам се да ми дадеш някои насоки. Това е всичко. Просто искам да поговорим.

— Да не мислиш, че ми пука какво искаш? Някакъв задник, който се преструва, че е ченге? Какво те кара да си мислиш, че ще ти помогна?

— Може да се спазарим — постара се да я успокои Анхела. — Да си помогнем един на друг. Нямаше да ми тикаш пистолет в лицето, ако не се страхуваше от нещо, нали? Но се кълна, че не съм онзи, от когото трябва да се пазиш. Може да си помогнем един на друг.

Луси се изсмя горчиво:

— Да не съм луда да ти се доверя.

— Дойдох с мир.

— Доста по-мирен ще си, ако ти вкарам някой куршум.

— От труп нищо не можеш да научиш.

— Мога да те гръмна в коленете — предложи тя. — Да видим колко ще се усмихваш, след като ти заминат коленните капачки.

— Можеш. Но не мисля, че ще го направиш. Виж, срещал съм такива хора и не смятам, че и ти си от тях. Тази игра се играе по друг начин.

— Ти обаче си точно такъв. Нали? Точно такъв тип си.

Анхела сви рамене:

— Не твърдя, че съм светец. Просто казвам, че споделяме взаимен интерес.

— Наистина би трябвало да те гръмна.

— Не. Не искаш да бъдеш от хората, които убиват хладнокръвно. Повярвай ми!

За изненада на Анхела раменете на Луси се отпуснаха и тя свали пистолета.

— Вече нямам представа какъв човек съм — каза тя и за момент изглеждаше толкова изтощена и изгубила надежда, че сякаш беше на хиляда години.

— Смяташ, че някой идва да те ликвидира — уточни той.

Тя се засмя сухо:

— Човек не може да пише за труповете и да очаква да живее дълго. Не и тук… — обърна се и закрачи към къщата си. Когато стигна верандата, погледна през рамо. Нетърпеливо махна с пистолета.

— Е? Идваш ли? Нали много държиш да си говорим?

Анхела не можа да сдържи усмивката си. Беше съвсем прав каква е тя. Познаваше я. Беше я разпознал от пръв поглед.

Може би я беше познавал винаги.

Последва Луси в къщата. Когато подмина кучето ѝ, все още пъхтящо под пикапа, Анхела му се усмихна.

— Познавам я — каза му.

Хареса му как звучи, като го каже на глас.

В отговор кучето се прозя и се търкулна на хълбок, напълно невпечатлено.

Отвътре домът на Луси се оказа спретнат, оскъдно обзаведен и прохладен. Теракотени плочки по пода, гватемалски ръчно тъкани завеси, някакви грънци на навахите по полиците. Познатата шарения на югозападния кич.

На грубо одяланата дървена маса журната беше оставила таблет и клавиатура, затворени в противоударен калъф военен клас. Беше от този тип, дето дори и Анхела да ги запрати в стената, пак да не се счупят.

На масата до компютъра, в купчинка прах и пясък, бяха захвърлени изцапана филтърна маска REI73 и очила, сякаш Луси беше влязла твърде забързана дори да ги изтърси, преди да се хване за работа, понеже ужасно е искала да се добере до компютъра си.

Полици с книги. Снимки. На някои от тях имаше пози, съвсем очевидно заснети от нея. Прозорци към колабирането. Семейство, което напуска Тексас в пикап — гмеж от момченца и момиченца, отвсякъде стърчат пушки и ловни карабини и всички са седнали върху семейната тристагалонова водна цистерна. Размахват щатския флаг подире си. Това накара Анхела да се зачуди колко ли далеч са стигнали с такова провокативно поведение.

Още снимки: молитвена шатра, пълна с пери-веселяци на колене, молят се господ да ги спаси и се удрят по гърбовете със стебла трънливо окотильо74; по магистралата се е устремила заслепяваща от слънцето верига коли, заобиколени от червената варовикова пустинна шир под пържещото синьо пустинно небе — може би тексасци, тръгнали към Ню Мексико да пресичат под охрана. Несъмнено беше стара картинка. Сега Националната гвардия държеше хората по местата им. Не им помагаше да идат, накъдето са тръгнали.

Една рамка изпъкваше, понеже въртеше бавно пози на деца и някакво зелено място. Снимки, на които хората се усмихваха и кожата им беше мека от влагата.

— Това семейството ти ли е? — попита Анхела.

Луси се поколеба за момент:

— На сестра ми.

Жена с бледа кожа, положила глава на рамото на тъмнокож мъж, който на Анхела му се стори или от Близкия изток, или индиец.

Жената имаше същото лице като Луси, но ѝ липсваше коравата дълбина на очите ѝ. Журната бе минала през заешката дупка на страданията и се беше върнала белязана, но непречупена. Тази друга жена, бледа версия на Луси, щеше да се счупи лесно, помисли си Анхела. Личеше си дори на снимката. Сестрата на Луси беше от хората, които лесно се пречупват.