Той ме поглежда, изпълнен с отвращение, без да отговаря.

– Как се движи и люлее като живо същество. Нагоре и надолу, вълна след вълна...

– Млъквай!

– А нашето корабче се движи като коркова тапа във ваната, побутвана и издигана нагоре-надолу. Ние сме толкова малки, а той е огромен. Цяло чудо ще е, ако някой от нас оцелее. Той затваря очи и стене.

– Морската болест е истинско проклятие, а? Мога да ти дам нещо против гадене. Долу имам кутия с фини подправки и билки. Казват, че кимионът се отразява добре, особено ако е разбъркан с овча лой...

– Остави ме на мира, черен нещастник! – навежда се над перилата и бълва нищожно количество жлъч в бурните вълни.

– Само се опитвах да помогна – казвам аз, като се старая да изглеждам обиден.

Последните три дни от пътуването минават без инциденти. Прекарвам повечето време, като тихичко разказвам приказки на Момо зад заключената врата на малката ни каюта. Най-любима от всички му е за Али Баба и разбойниците и ме кара да му я разказвам отново и отново, чак докато ми прилошее. Плаването ни беше благословено с хубаво време и попътен вятър, което е рядкост за този период на годината. Приемам това като добра поличба и почти започвам да се изпълвам с оптимизъм относно приключението ни.

Щом зърваме в далечината сенките на земята, сърцето ми изведнъж се свива. Англия! Земята на предците на Алис, същата, за която доктор Луис беше говорил толкова често. Бе описвал земите в южните райони извън пределите на града като същински градини, пълни с цветя и зеленина, прорязани от реки и потоци, с гъсти гори, топлени от нежното слънце и окъпвани от дъждец. Представата за Англия беше изпълвала съзнанието ми в продължение на години. Нямам търпение да сравня тази представа с действителността. Но дългото еднообразно крайбрежие, към което плаваме, е скучно, безцветно и грозно. Носим се покрай дълга ивица, покрита с дребни камъчета, обливани от прилива, после носът на кораба се насочва към широк пристан. Английските моряци ми казват, че това е протокът Даунс под пристанищния град Дийл. Акостираме сред стотици плавателни средства с най-разнообразни форми и размери – търговски и рибарски гемии, няколко по-големи кораба като нашия – срещу страховити укрепления с оръдейни платформи.

Корабът е разтоварен от група шумни докери, които побягват при вида на щраусите, и началникът им ги връща с бой да довършат работата си – гледка, която ми напомня за Мекнес. Наблюдавам как сандъкът на Момо, който съм почистил, заредил с провизии и снабдил с нова ключалка, е разтоварен и си спомням колко сериозен беше предишната вечер, когато му обясних, че ще трябва отново да влезе в затвора си. Видях, че му се доплака само при мисълта за това, но успя мъжки да сдържи сълзите си.

– Ще бъде за съвсем кратко време. А после ще стигнем в Лондон и ще бъдеш в безопасност. – Господ би трябвало да ме убие на мига за това празно обещание.

Сър Джеймс Лесли кани Бен Хаду и офицерите му, в това число и мен, да хапнем в странноприемница близо до брега. Угощението започва с кавга със съдържателя, който по невнимание ни сервира осолено свинско месо, и сър Джеймс го смъмря за невежеството му.

– Тези добри джентълмени са мохамедани, глупако, и не ядат свинско. Върви да донесеш от най-хубавото еленско месо и побързай!

Съдържателят дава нареждания на прислужницата и си изкарва яда на момчето в кухнята, държи се с него, сякаш е роб, при все че не носи робска обица и е бяло като него. Момчето, понесло огромна кана с разпенена течност, гледа тревожно с ококорени очи непознатите чалми и тъмната ни кожа. Щом стига до мен, очите му стават още по-кръгли, стои на дистанция и ми налива с опъната ръка, сякаш се бои, че щом не ям прасета, мога да изям него. Отпивам една глътка и откривам, че напитката е тъмна и нагарчаща.

– Спрете! – провиква се Бен Хаду, който също е отпил глътка. – Ако сте добри мюсюлмани, няма да пийнете и капка: това е алкохол и е забранен.

В отговор на това ренегатът Хамза пресушава чашата си на няколко големи глътки.

– В тази страна се смята за невъзпитано да откажеш бирата, която ти е предложена.

Калайджията се взира безизразно в него.

– Ти си изменник и си сменил вярата си, не очакваме примерно поведение и добри обноски от такъв. – Той напомня на останалите членове на делегацията, че трябва да се придържаме към най-важните ценности на исляма, докато сме в тази страна, че непросветените неверници ще съдят за султана по нас и трябва през цялото време да се придържаме към скромност, умереност и добри маниери. – Няма да ядете или пиете неща, забранени според Корана. Ще говорите учтиво, ще оказвате почит към Аллах и няма да докосвате жени, нито дори да си позволявате сладострастни погледи към тях.

Няколко от мъжете се споглеждат разочаровано при тези думи.

След два дни достигаме крайната цел. Нощта настъпва и е невероятен студ. С приближаването към широката река Темза чувствам как косъмчетата в носа ми замръзват. Духа мразовит северен вятър и тревата, върху която яздим, хрущи от студа: усещането е като във Високия Атлас през зимата. Влизаме в Лондон от изток през блатата и щом достигаме главния път към града, покрай нас минават множество карети, теглени от коне, каквито никога не съм виждал. Всички мароканци гледат изпълнени със страхопочитание, докато минаваме под арката на Алд Гейт върху двете назъбени кули, за да влезем в града. Бен Хаду забелязва зяпналите ни усти и рязко заявява:

– Баб ар-Раис се отличава с далеч по-голямо майсторство: тази порта е твърде обикновена, не може да се сравнява.

Прекосяваме реката по дълъг мост, обрамчен с високи сгради, които стесняват пътя до не повече от десетина метра, като това ни кара да се скупчим, а шумът от копитата на конете ни ехти оглушително, а ние хвърляме бегли погледи към тъмните водни ивици от двете ни страни. В средата на моста се издига невероятна конструкция с оръдейни кули и куполи, а интересната декорирана фасада блести от позлата. При тази гледка Бен Хаду заявява:

– Това трябва да е кралският дворец!

Тогава мъжът, който язди до мен – солиден човек на средна възраст със силно прошарена коса, който ми каза, че името му е Джон Армитидж и се радва, че е у дома след пет години служба в Танжер, – избухва в смях и на висок глас обяснява, че това е Нонсъч Хаус, на повече от сто години, и е просто красива постройка край градската порта, което оставя посланика без думи.

Градът, в който влизаме от северната страна на моста, ми изглежда много чужд с широките си проходи и извисяващата се сивобяла зидария под изгряващата луна: съвсем различен от тъмния, усоен, задимен ад, който доктор Луис ми беше описал веднъж. Навсякъде, предполагам защото е неделя, свещен ден за англичаните, се чува звън и екот на камбани, нещо, което не може да бъде чуто в никой мюсюлмански град, защото според Мохамед звънците са лулите на дявола. В общи линии Лондон се доближава много малко до другите европейски градове, които съм посещавал – Венеция и Марсилия с техните плетеници от канали и хубавите къщи на търговците; и въпреки това тук-там зървам елементи от Флоренция и Болоня в портиците и колоните на големите сгради. След известно време обаче осъзнавам, че тук има прилики и с нашия Мекнес – виждат се разрушени сгради и кипи ново строителство. Питам Джон Армитидж каква е причината за тази активност.

– Имаше голям пожар преда петнайсет, шестнайсет години – обяснява той. – Унищожи цели райони в града, десетки улици и църкви, хиляди домове. Спомням си какво беше преди, тъмно и пренаселено, вонеше от канализацията и плъховете. Господин Рен и господин Хук са направили чудеса под ръководството на Негово Величество.

В сравнение с тъмните лабиринти на Фес и пълните улици на медината в Мекнес това е съвсем различен свят: просторен, без да е претрупан с детайли. Осъзнавам, че се чудя що за крал управлява този велик модерен метрополис. Е, представям си, че скоро ще разбера.