– Ще го добавят в сместа. – Той ме поглежда ужасен. – Ще видите и по-лоши неща, ако поседите тук. Обикновено губим по трийсет работници дневно.

След това вървим мълчаливо, въпреки че с навлизането във вътрешните дворове, където сградите стават още по-големи и по-богато украсени, забелязвам как погледът на по-възрастния мъж се стрелка във всички посоки. Кой може да го вини? До този момент в Мароко не е предприемано нищо в подобен мащаб. По-младият не изглежда толкова впечатлен и подозирам, че вече е влизал в дворцовия комплекс. Изглежда нетърпелив, брадичката му се вирва все повече с всяка стъпка и като че ли нищо не може да го разсее от задълженията му. Заигравам се с идеята да призная, че съм открил трупа на Сиди Кабур и съм си тръгнал, без да докладвам за това, но нещо ме кара да вярвам, че са твърде праволинейни и нещата само ще се влошат.

Спирам пред вратата на стаята си.

– Ще ви донеса бурнуса да го огледате.

– Ще дойдем с вас – заявява вторият и ме пронизва с поглед. Застават на вратата и оглеждат спартанската обстановка, докато аз отивам до шкафа и вадя наметалото, което разглеждат за кратко. След като не откриват кръв, връщат ми го.

– Това единственият ви бурнус ли е?

– Не съм богаташ.

Младият мъж ме поглежда презрително, след това се обръща към Хассан.

– Каза, че си бил на пост вчера, когато този мъж се е прибрал. Хассан кима.

– Да, отворих му портата. Тичаше...

– Той тичаше? – Отново се обръща към мен. – Защо тичаше?

– Валеше.

– Не спомена, че е бил облечен в бяло наметало, когато се е прибрал – казва младият на Хассан, без да отмества поглед от мен.

Хвърлям притеснен поглед към пазача, той ми отвръща с безизразен поглед.

– Нямам време да се вглеждам с какво са облечени хората, но съм сигурен, че Нус-Нус беше с този бурнус.

Разочарованието на младия мъж е осезаемо.

– А какво ще кажете за това, с което бяхте обут, господине? Обръщението "господине" е ново, което е по-добър знак; но забравих за чехлите.

– Струва ми се, че беше бос – обажда се услужливо Хассан.

– Бос?

И двамата жандарми се втренчват в мен с възобновен интерес.

– Беше ужасно кално, не исках да си съсипвам чехлите. Младият мъж отново надниква в бележките си.

– Тук пише, че сте напуснали двореца, обут в налъми с коркова платформа.

Мили боже.

– Така ли? – да не би да са разпитвали дори окаяните роби? Тази мисъл е абсурдна, но тук и стените имат очи. – Когато излязох, бях обут в налъми, но бяха кошмарни за носене, затова ги свалих и предпочетох да ходя бос. Много по-лесно е да измиеш калта от краката си, отколкото от обувките.

Двамата жандарми си разменят погледи. Чудя се какво ли означава това.

– Може ли да видим чехлите, господине? За да бъдем изчерпателни – казва по-възрастният мъж почти извинително.

Проклятие. Посочвам към краката си.

– Ето ги, обут съм с тях.

Те свеждат поглед. Този тип чехли в началото са с цвета на неузрял лимон, но с времето потъмняват до мръсно кафяво, а кожата се разпъва и деформира според краката. Моите са протрити като на най-бедния дърводелец и не са им нужни никакви налъми. Служителите на реда изглеждат оправдано скептични.

– И това е единственият чифт чехли, който притежавате?

– Да. – Това звучи неправдоподобно и на мен самия.

– Няма да възразите да поогледаме набързо стаята ви. – Твърдение, не въпрос.

Отмествам се настрани.

– Действайте.

Не им е нужно много време, няма кой знае какво за разглеждане. Ровят в шкафа, дори разгръщат книгите ми, като че ли бих могъл да скрия уличаващите чехли между страниците. Откриват пакетчетата, които купих за Малик и забравих да му ги дам: рас ал-ханут и етерично масло от Атар; те обаче лесно се различават по миризмата. После оглеждат подробно писалището за колене, душат мастилото, да не би да съм оставил шишенца с отрова на видно място. Откриват ханджара ми, ритуалния нож, който всички мъже (дори кастрираните) носят със себе си при специални поводи, и изглеждат доста заинтригувани; лицата им обаче бързо посърват, щом откриват, че е изтъпен и ръждясал, безполезен за прерязването на врата и брадата на старец. Накрая младият жандарм неудовлетворен изважда от чантата си навит на руло плат и го разстила на пода. Върху него има ръждивокафяв отпечатък от стъпка.

– Взех този образец от местопрестъплението. Ще бъдете ли така добър да сложите десния си крак отгоре, господине?

Продължава да се държи любезно. Изпълнявам желанието му. Кожата на стария ми чехъл стърчи около стъпалото ми, кракът ми скрива по-малкия отпечатък.

– Благодаря ви, господине. – Гласът на длъжностното лице е изтънял, злобен. Навива отпечатъка възмутено. Но още не е приключил. – Рашид – обръща се към по-възрастния мъж, – налъмите, моля.

Олеле... ето ги и тях, проклетите. Вторият жандарм ги вади от чантата си и ги пуска на земята пред мен.

– Ще обуете ли тези... господине? – Тонът му е изпълнен със злоба.

Дали да не започна да се превивам на пода, да симулирам някакво внезапно заболяване? Или да ругая и да откажа да се подчиня? Не правя нито едното от двете. Внимавам да пазя равновесие, пъхам десния си крак в съответния налъм. Вместо да ми притегне, заклещва се до половината, удобният стар кожен чехъл е с два номера по-голям от красиво украсения си събрат. Служителят на реда търси потвърждение, но е очевидно, че чехълът и налъмът не си пасват. Той ги разделя така рязко, че едва не изгубвам равновесие, и хвърля неудовлетворилия го налъм настрани.

На лицето ми напира широка усмивка, но призовавам племенната си маска и устоявам.

– Вероятно са били на покойния търговец. – Разпервам извинително ръце. – Това ли е всичко? Имам доста задължения.

Първият жандарм ме наблюдава с каменно изражение. Отвръщам на погледа му, без да мигна. Най-сетне очите му се плъзват покрай мен.

– Само вие ли ползвате вътрешния двор?

– И други го ползват – отвръщам тревожно, но те излизат.

Дъждът е измил кървавите следи от фонтана, мраморът блести безупречно бял. Разхождат се из затвореното пространство в продължение на няколко минути, а аз стоя, подпрян на вратата. Хассан и другият пазач разговарят зад гърба ми за някаква жена, която единият от тях видял в меллах. Тъй като това е еврейски квартал, балконите са ориентирани към външния свят, а тя не носела воал и била истинска прасковка. Пазачите пред външните порти невинаги са кастрирани, стига да не се стремят към повишение във вътрешните дворове; закачките им са груби.

– Тези ваши ли са, господине?

Държи в ръцете си изцапаните с кръв чехли, които зарових навън. Вижда се, че кипи от възторг. После като на истинско представление развива отпечатъка още веднъж и слага десния чехъл върху петното. Той, естествено, пасва идеално.

– А какво ще кажете за това?

Спокойно, Нус-Нус. Спокойно. Старая се да запазя мълчание, вместо да кажа нещо, което още повече може да ме уличи.

– Махнете чехлите си – нарежда ми той, а след като го правя, сочи ми съсипаните пантофи. – Обуйте тези.

Кръвта по тях е изсъхнала и са се втвърдили. Така или иначе, бяха тесни: моля се да са се стеснили още повече от това, но коварните чехли ми прилягат почти точно.

Вече напълно убеден, жандармът вади прибрания налъм и театрално го поставя на земята пред мен.

– Сега го обуйте отгоре.

Правя каквото ми казва. Разбира се, пасва идеално. Изгубен съм.

– Длъжностно лице в двора Нус-Нус... – изрича той, помпозно триумфиращ, а след това прави пауза. – Нямате ли друго име?

Клатя глава: не и такова, което бих споделил с човек като него.

– Длъжностно лице в двора, Нус-Нус, тези стражи са свидетели, че ви арестувам по подозрение в убийството на билкаря Сиди Хамид Кабур.

– Не мен трябва да арестувате. Когато пристигнах при Сиди Кабур, при него имаше някой, тайнствен млад мъж със слабо лице и южняшки акцент. Той беше още в магазина, когато си тръгнах, а билкарят беше жив. Този мъж трябва да го е убил, не аз.