Пийна няколко глътки от шепата си. Водата беше блудкава, не беше като солената морска вода на Земята. Имаше вкус по-скоро на кръв.

Сложното химическо равновесие на планета като Опал я накара да клекне отново и да се замисли. В свят без континенти потоците и реките не можеха непрекъснато да внасят соли и основи от дълбоките недра под кората. На морското дъно сигурно се извършваше микропросмукване на предисторически метан и по-висши въглеводороди, които се абсорбираха във водните пластове. Равновесието земя-вода беше коренно различно от това на света, който тя познаваше. Наистина ли ситуацията беше стабилна? Или на Опал и Куейк продължаваше еволюцията отпреди онзи травматичен час преди около четиридесет милиона години, когато са били захвърлени в тяхната съвсем нова орбита около Мандъл?

Тя извървя сто метра навътре в сушата и седна по турски на тъмнозелена дюна.

Високо в покритото с облаци небе като ярко петно се показваше звездата родител. Оставаха най-малко още два часа до разсъмване. Сега, когато бе разгледала по-отблизо Опал, тя все пак го видя като добре устроен, дружелюбен свят, съвсем не като бясно вилнеещата фурия от нейното въображение. Сигурно хората могат да живеят тук дори по време на летния прилив. И ако условията на Опал бяха толкова благоприятни, възможно ли бе този на неговия близнак, Куейк, да са съвсем различни?

Ако заключенията й бяха верни, сигурно щеше да е много различен. Тя погледна към сивеещия хоризонт, на който не се виждаха нито лодки, нито друга земя и за хиляден път проследи хода на своите разсъждения, които я бяха докарали на Добел. Колко убедителни бяха онези резултати, минималните остатъци от най-малките квадрати? За нея такова точно съвпадение на данните не можеше да е случайно. Но ако резултатите бяха толкова убедителни и неоспорими, защо и други, освен нея бяха достигнали до същите заключения?

Отговорът беше само един. Тя беше облагодетелствана в своите разсъждения, защото никога не бе пътувала между звездите. Човечеството и неговите извънземни съседи бяха свикнали да мислят за пространството и разстоянията с категориите на двигателя Боуз. В междузвездното пътуване се използваше точната мрежа от възли Боуз. Старата геодезична измерителна система за разстояние между две точки вече беше без значение. От значение беше броят на преходите Боуз. Само обитателите на Арк или може би по-старите колонисти, които пълзяха през Кролспейс, можеха да видят промяна в артефакт на Строителите, генериращ сигнален вълнов фронт, разпространяващ се от точката на неговото зараждане и движещ се през галактиката със скоростта на светлината. И само някой като Ланг, очарован от всичко, свързано със Строителите би могъл да се запита има ли отделни места и времена, където всички онези сферични вълнови фронтове се пресичат.

Всеки аргумент поотделно изглеждаше слаб, но взети заедно, те бяха напълно убедителни. Отново я обзе гняв. Тя беше на точното място… или щеше да бъде, ако можеше просто да напусне Опал и да отиде на Куейк! А вместо това, беше оставена в една сънлива страна на мечтите.

Страна на мечтите. Докато мислеше над тези думи, зад нея се чу стържещо бръмчене. Една фигура, излязла сякаш от кошмарите й, прелетя във въздуха, протегна напред крака и кацна точно пред нея.

Дариа не изкрещя само защото гърлото й не можа да произведе някакъв звук.

Застаналото пред нея същество вдигна два от тъмнокафявите си крака от земята и се изправи над нея. Тя видя тъмночервена, сегментирана долна страна и къс врат с лъщящи дипли в червено и бяло. Вратът завършваше с бяла глава без очи два пъти по-голяма от нейната. Нямаше уста, но от средата на лицето излизаше тънко хоботче, извиваше се надолу и влизаше в една торбичка върху провисналата буза.

Дариа чу серия от остри треперещи писукания. Жълти отворени рога по средата на широката глава се обърнаха да сканират тялото й. Над тях чифт светлокафяви мустачки, непропорционално дълги дори за тази голяма глава, се разгънаха и образуваха двуметрови ветрила, които леко потрепериха на влажния вятър.

Тя изпищя, отстъпи назад и се препъна във високите растения, сред които стоеше. Тогава с дълъг, плъзгащ се скок се появи втора фигура и клекна пред раковинообразното туловище на първата. Беше друго членестоного, почти също толкова високо, но с тяло като тояга, не по-дебела от ръката на Дариа. На тънката глава на съществото доминираха лимоненожълти фасетъчни очи без мигли. Те се завъртяха да я огледат.

Дариа усети миризма на мускус, сложна и непозната, но не неприятна. В следващия миг устата на второто малко същество се отвори.

— Атвар Х’сиал ви поздравява — каза един тих глас с неправилна, но разбираема човешка реч.

Първото същество не каза нищо. Когато първоначалният шок премина, Дариа можеше отново да мисли рационално.

Беше го виждала на снимки. Нищо в тях не загатваше за такова голямо и застрашително присъствие, но първото пристигнало същество беше сикропеанец, индивид от доминиращите видове на Сикропеанската федерация от осемстотин свята. Второто трябва да беше неин преводач, от по-долен вид, какъвто се казваше, че всеки сикропеанец трябва да има, за да общува с хора.

— Аз съм Дариа Ланг — произнесе бавно тя.

Другите две същества бяха толкова извънземни, че изражението вероятно нямаше никакво значение за тях. Тя все пак се усмихна.

Настъпи пауза и Дариа усети отново непознатата миризма. Двата жълти рога на сикропеанеца се обърнаха към нея. Тя видя, че вътрешността им е покрита с множество фини тънки спирални тръбички.

— Атвар Х’сиал поднася извиненията си — една от многоставните ръце на мълчаливия сикропеанец махнаха надолу да посочат по-малкото животно до краката си. — Ние мислим, че може би ви стреснахме.

Това трябва да беше най-омаловажаващото изказване на годината. Беше объркващо да чуеш думи, които произхождат от ума на определено същество, а се изказват чрез устата на друго. Но Дариа знаеше, че родният свят на сикропеанския вид беше облачно кълбо, обикалящо около по-тъмна звезда червено джудже. В тази стихийска среда сикропеанците не бяха развили зрение. Вместо чрез очи те „виждаха“ чрез ехолокация, използвайки високочестотни акустични импулси, излъчвани от надиплените резонатори на бузите им. Върнатият сигнал се приемаше от жълтите отворени рога. Като страничен полезен ефект от това „зрение“ сикропеанците знаеха не само големината, формата и разстоянието до всеки обект в областта на тяхното зрение, но можеха да използват и Доплеровата сонография, за да определят скоростта, с която се движи целта.

Но това имаше и недостатък. С узурпирания за зрение слух комуникацията между сикропеанците трябваше да се извършва по някакъв друг начин. Те вършеха това химически, „говорейки“ помежду си чрез предаване на феромони — ароматни съобщения, чийто променящ се състав им осигуряваше пълен и богат език. Един сикропеанец не само знаеше какво му казват другите от неговия вид. Феромоните му позволяваха и да го чувства, директно да възприема техните емоции. Разгънатите антени можеха да детектират и идентифицират отделна молекула между хилядите различни миризми, носени от въздуха.

За сикропеанците всяко същество, което не излъчва подходящи феромони, не може да се комуникира. Те можеха добре да ги „виждат“, но не и да ги чувстват. Към тези нищожества спадаха и хората. Дариа знаеше, че контактите между сикропеанци и хора са били напълно невъзможни, докато сикропеанците не създали в тяхната федерация видове, които да могат както да говорят, така и да произвеждат и възприемат феромони.

Тя посочи към другото същество, което беше извъртяло жълтите си очи така, че едното да гледа към нея, а другото към сикропеанеца Атвар Х’сиал.

— А ти кой си?

Последва продължителна напрегната тишина. Накрая малката уста с дългите мустачки-приемни антени се отвори отново.

— Името на преводача е Д’жмерлиа. Той е с ниска интелигентност и не играе никаква роля в тази среща. Моля не обръщайте внимание на неговото присъствие. Атвар Х’сиал е този, който иска да комуникира с вас, Дариа Ланг. Искам да поговорим за планетата Куейк.