При тези думи тя се изкиска и цялото й лице светна.

— Е то това вече е вярно — съгласи се Томас Пари. — Тя още от момиче умееше да си стои кротко и да преценява кога е подходящият момент.

— Добре — каза Дъдли. — Сега вървете да се облечете, и побързайте.

Елизабет му се подчини, сякаш беше неин съпруг в правото си да й нарежда, а тя никога не бе ставала кралица на Англия. Придворните й дами минаха покрай него със сведени очи — всички, освен Летиша Нолис, която му направи нисък реверанс, докато минаваше: дълбок реверанс, какъвто е уместно една млада придворна дама да направи на един бъдещ крал. На Летиша не й убягваха много неща, когато ставаше дума за лорд Робърт.

Сесил изпрати писмото неподписано и незапечатано по специален пратеник, който да го връчи лично на кралицата. Нямаше нужда да чака за отговор: знаеше, че Елизабет е готова да обремени гъвкавата си съвест с всякакво престъпление, за да върне армията си у дома.

Целият двор, целият свят чакаше новини от Шотландия, и въпреки това те пристигаха само откъслечно, без да разкриват нищо важно. Писмата на Сесил, които винаги пристигаха след поне три дни път, съобщаваха на Елизабет, че той и френският дипломатически пратеник се готвят да заминат заедно за Единбург веднага щом успеят да уговорят подробностите, свързани със свитата на французите. Сесил писа, че се надява на споразумение веднага щом мосю Рандан, френският представител, изпратен да преговаря за мир, успее да получи указания от Мари дьо Гиз. Знаел, че Елизабет сигурно се тревожи за войниците и за запасите, за забавеното им заплащане, и за условията, при които се намират, но щял да докладва за всичко това, след като се срещнел с лорд Грей в Единбург. Трябвало да почака за новини.

На всички щеше да им се наложи да почакат.

— Робърт, не мога да понеса това сама — прошепна му Елизабет. — Започвам да падам духом. Чувствам как рухвам.

Той се разхождаше с нея в дългата галерия покрай портретите на баща й и дядо й, и останалите велики монарси на Европа. Портретът на Мари дьо Гиз гледаше гневно надолу към тях. Елизабет го беше оставила на почетно място с надеждата да заблуди французите относно чувствата си към кралицата регентка, която беше донесла толкова много беди на кралството и толкова опасност на Елизабет.

— Не е нужно да го понасяш сама. Имаш мен.

Тя спря на място и сграбчи ръката му.

— Кълнеш ли се? Че никога няма да ме оставиш?

— Знаеш колко много те обичам.

Тя се изсмя рязко.

— Любов! Видях баща си да обича братовчедка ми до отчаяние, а след това — да дава заповед за нейната екзекуция. Томас Сиймор се кълнеше, че ме обича, а аз го оставих да отиде на смърт и не си помръднах и пръста да го спася. Дойдоха и ме попитаха какво мисля за него, и аз не казах нищо в негова полза. Нито думичка. Предадох напълно любовта си към него. Нужно ми е нещо повече от едно обещание за любов, Робърт. Нямам основание да вярвам на сладки обещания.

Той спря за миг.

— Ако бях свободен, щях да се оженя за теб още днес.

— Но ти не си! — изкрещя тя. — Отново и отново стигаме до това. Казваш, че ме обичаш и че би се оженил за мен, но не можеш, и затова аз съм сама и трябва да остана сама, а на мен вече ми е непоносимо да бъда сама.

— Почакай — каза той, като мислеше ожесточено. — Има начин. Има. Бих могъл да ти докажа любовта си. Можем да се сгодим. Можем да направим годеж de futuro.7

— Обвързващо обещание да се оженим пред всички, когато си свободен — промълви тя.

— Обет, толкова обвързващ, колкото и брачната клетва — напомни й той. — Обет, който ни обрича един на друг така неоспоримо, както женитбата. Така че, когато вече бъда свободен, всичко, което ще направим, е да обявим пред всички онова, което сме сторили насаме.

— И ти ще бъдеш мой съпруг, и ще бъдеш винаги до мен, и никога няма да ме напуснеш — прошепна тя жадно, като протегна ръка към неговата. Без колебание той я пое и я стисна в своята.

— Да го направим сега — прошепна Робърт. — Веднага. В твоя параклис. Със свидетели.

За миг той си помисли, че е стигнал твърде далече, и че тя ще се отдръпне, обзета от страх. Но тя хвърли поглед наоколо към придворните, които бъбреха безразлично и едва поглеждаха към нея, докато се разхождаше с постоянния си спътник.

— Кат, отивам да се помоля за нашите войски в Шотландия — каза тя на мистрес Ашли. — Не е нужно никой да идва с мен, освен Катерина и сър Франсис. Искам да бъда сама.

Дамите направиха реверанс, господата се поклониха. Катерина и Франсис Нолис последваха Елизабет и Робърт, докато, хванати под ръка, двамата заедно минаха бързо през галерията и надолу по широкото каменно стълбище до Кралския параклис.

Мястото бе потънало в сенчеста тишина, пусто, ако не се броеше един от помощниците на свещеника, който лъскаше преградата на олтара.

— Ти. Вън — каза кратко Елизабет.

— Елизабет? — попита Катерина.

Елизабет се обърна към братовчедка си, със светнало от радост лице.

— Ще станете ли свидетели на годежа ни? — попита я тя.

— Годеж? — повтори сър Франсис, като погледна сър Робърт.

— Годеж de futuro, обещание да обявим публично брака си по-късно — каза сър Робърт. — Това е най-съкровеното желание на кралицата, а също и моето.

— Ами съпругата ви? — обърна се шепнешком сър Франсис към сър Робърт.

— Тя ще получи щедро обезщетение — отвърна той. — Но искаме да направим това сега. Ще ни бъдете ли свидетели, или не?

Катерина и съпругът й се спогледаха.

— Това е обвързваща клетва — каза Катерина неуверено. Погледна съпруга си за напътствия.

— Ще ви бъдем свидетели — каза той, а после той и Катерина мълчаливо застанаха от двете страни на кралицата и нейния любовник, докато двамата се обръщаха към олтара.

Папистките свещници и разпятието на Елизабет проблясваха на светлината от пламъците на дузина свещи. Елизабет коленичи, с приковани в разпятието очи, а Робърт коленичи до нея.

Тя се обърна да го погледне в лицето.

— С този пръстен аз ви се обричам — каза тя. Свали от безименния си пръст пръстена с печат, с розата на Тюдорите, и му го подаде.

Той го взе и го пробва на малкия си пръст. За тяхна радост пръстенът се плъзна върху пръста му, сякаш беше направен за него. Той свали собствения си пръстен, с който подпечатваше писмата си, бащиния си пръстен с боздугана и мечката — гербът на фамилията Дъдли.

— С този пръстен аз ви приемам — каза той. — От днес и от сега нататък аз съм ваш годеник.

Елизабет взе пръстена му и го плъзна върху безименния пръст на лявата си ръка. Ставаше й идеално.

— От днес и от този ден нататък аз съм ваша годеница — прошепна тя. — И ще бъда мила и весела както в постелята, тъй и на трапезата.

— И няма да обичам никоя освен вас до смъртта си — закле се той.

— Докато смъртта ни раздели — повтори тя.

Тъмните й очи блестяха от сълзи: когато се наведе напред и го целуна по устните, те преляха. Той щеше завинаги да запомни от този следобед топлината на устните й и соления вкус на сълзите й.