— Какво ще… хм… какво ще има милостта да направи? — попита нервно господин Хайд: споменът за изпълнените с клади дни на Мери Тюдор беше още съвсем пресен в паметта му.

— Ще ги хвърли в тъмница — каза безцеремонно Робърт. — И ще ги замени с протестантски духовници, ако не успее да намери католици, които да проявят здрав разум. Те пропуснаха шанса си. Ако бяха привлекли на своя страна французите, преди тя да бъде коронясана, може би щяха да настроят страната срещу нея, но те чакаха, докато стана твърде късно — той се ухили. — По съвет на Сесил — каза. — Той прецени така. Един след друг те ще се огънат, или ще бъдат заменени. Нямаха смелостта да се надигнат срещу нея с оръжие, изправиха се срещу нея само в богословски спорове, и Сесил ще ги отстрани един по един.

— Но тя ще унищожи църквата — каза Уилям Хайд, потресен.

— Ще я събори и ще я съгради наново — каза протестантът Дъдли с наслада. — Тя се озова в такова положение, при което трябваше да избира между католическите епископи и собствения си авторитет. Ще трябва да ги унищожи.

— Притежава ли тази сила?

Дъдли повдигна една тъмна вежда.

— Оказва се, че не са нужни кой знае колко сили, за да хвърлиш в затвора един епископ. Тя вече държи половината от тях под домашен арест.

— Имам предвид сила на духа — каза Уилям Хайд. — Тя е само жена, макар и кралица. Притежава ли смелостта да тръгне срещу тях?

Дъдли се поколеба. Именно от това се страхуваха постоянно всички, тъй като всеки знаеше, че една жена не може нито да мисли, нито да действа последователно.

— Тя е добре съветвана — каза той. — И съветниците й са достойни мъже. Знаем какво трябва да се прави, и я заставяме да се придържа към него.

Ейми дръпна юздите на коня си назад и дойде при тях.

— Каза ли на нейна светлост, че идваш да огледаш къща? — попита тя.

— Всъщност да — каза той весело, когато превалиха билото на един от диплещите се хълмове. — Фамилията Дъдли отдавна не е имала семеен дом. Опитах се да купя Дъдли Касъл от братовчед си, но той не може да понесе да се откаже от него. Амброуз, брат ми, също търси къща някъде. Но може би той и семейството му ще могат да получат едно крило от това имение. Достатъчно голямо ли е?

— Има постройки, които могат да бъдат разширени — каза тя. — Не виждам защо не.

— Манастир ли е било, или абатство, или нещо такова? — попита той. — Достатъчно голямо ли е? Не ми каза нищо за него. Представях си замък с дузина островърхи кулички!

— Не е замък — каза тя, като се усмихна. — Но мисля, че големината му е много подходяща за нас. Земята е добре поддържана. Обработвали са я по стария начин, на ивици, като са сменяли посевите на всеки Архангеловден, така че земята не е изтощена. А разположените по-нависоко полета дават добра трева за овцете, и има много хубава гора, в която си мислех, че можем да разредим дърветата и да изсечем из нея пътеки за езда. Крайречните ливади са едни от най-тучните, които съм виждала, млякото от кравите сигурно е почти като сметана. Самата къща е твърде малка, разбира се, но ако добавим едно крило, ще можем да подслоняваме гостите си…

Тя млъкна рязко, когато тяхната група зави зад ъгъла на тясната алея и Робърт видя пред себе си фермерската къща. Беше дълга и ниска, с обор за животни в западния край, построен от овехтели червени тухли и покрит със сламен покрив, като само една тънка стена отделяше животните от обитателите. Малка, рушаща се каменна стена отделяше къщата от пътя, а вътре, зад нея, няколко кокошки чоплеха из онова, което някога е било билкова градина, но сега се състоеше главно от плевели и прах.

Отстрани до порутената сграда, зад бунището, над което се вдигаше пара, имаше гъсто засадена овощна градина; към земята се свеждаха клони, а няколко прасета риеха наоколо. Патици щапукаха в обраслото с бурени езерце оттатък овощната градина, лястовици с пълни с кал човки се спускаха от езерцето до обора и си строяха гнезда.

Предната врата стоеше отворена, подпряна с голям камък. Робърт зърна нисък, покрит с петна таван и неравен под от каменни плочи, с пръснати по него сухи билки, но останалата част от вътрешността беше скрита в мрака, тъй като почти нямаше прозорци, и забулена в дим, тъй като нямаше комин, а само отвор в покрива.

Той се обърна към Ейми и се взря в нея, сякаш тя беше шут, доведен пред краля да моли за милост.

— Помислила си, че ще искам да живея тук? — попита той невярващо.

— Точно както предрекох — промърмори тихо Уилям Хайд и внимателно отдръпна коня си от групата, като кимна на съпругата си да дойде при него, за да не чуват разговора.

— Всъщност да — каза Ейми, като още се усмихваше уверено. — Знам, че къщата не е достатъчно голяма, но онзи обор може да се превърне в ново крило, достатъчно голямо е, за да издигнем още един етаж под покрива, точно както направиха в Хевър, и тогава ще има спални горе и зала за гости — долу.

— А какви планове имаше за бунището? — настоя той. — И за езерото с патиците?

— Ще разчистим бунището, разбира се — каза тя усмихнато. — Никога не бих се примирила с него! Това ще бъде първата ни работа, разбира се. Но можем да разстелем тора върху градината и да засадим цветя.

— А езерото с патиците? В декоративно езерце за украса ли ще го превърнем?

Най-после тя долови хапливия сарказъм в тона му. Обърна се, искрено изненадана.

— Не ти ли харесва?

Той затвори очи и веднага си представи напомнящата на кукленска къщичка красота на Деъри Хаус в Кю, и закуската, поднесена от пастирките в овощната градина с кротките агънца, боядисани в зелено и бяло, подскачащи около масата. Помисли си за великолепните къщи от момчешките си години, за спокойното величие на Сайън Хаус, на Хамптън Корт, един от неговите любими замъци и една от най-величествените сгради на Европа, за Нонсъч в Шийн, или за двореца в Гринич, за оградения със зидове, солиден Уиндзорски замък, за Дъдли Касъл — семейното му имение. После отвори очи и видя отново, това място, което неговата съпруга беше избрала: къща, построена от кал върху кална равнина.

— Разбира се, че не ми харесва. Това е бордей — каза той рязко. — Баща ми държеше свинете си на по-добри места от това.

Като никога досега, тя не посърна под неодобрението му. Беше засегнал гордостта й, способността й да преценява земите и имотите.

— Не е бордей — отвърна тя. — Обходих къщата навсякъде. Солидно построена е от тухли и дърво и е покрита с мазилка. Сламеният покрив е само на двайсет години. Има нужда от повече прозорци, безспорно, но те се правят лесно. Ще преустроим обора, ще направим декоративна градина, овощната градина може да стане прекрасна, езерцето може да стане езеро за лодки, а земята е много добра — двеста акра първокласна земя. Мислех си, че това е точно каквото искаме, че можем да направим тук всичко, което пожелаем.

— Двеста акра? — запита той. — Къде ще тичат елените? Къде ще яздят придворните?

Тя примигна.

— И къде ще отсяда кралицата? — настоя той язвително. — В кокошарника, там отзад ли? А придворните? Какво, ще построим няколко коптора от другата страна на овощната градина ли? Къде готвачите на кралицата ще приготвят храната й? На открит огън? А къде ще прибираме конете й? С нас в къщата ли ще влизат, както явно става в момента? Можем да очакваме около триста гости: къде мислиш, че ще спят?

— За какво й е на кралицата да идва тук? — попита Ейми, с треперещи устни. — Тя със сигурност ще отсяда в Оксфорд. Защо би искала да идва тук? Защо да я каним тук?

— Защото аз съм един от най-изтъкнатите мъже в нейния двор! — възкликна той, като стовари юмрук на седлото и накара коня си да подскочи, а после да се устреми нервно напред. Той го удържа, като дръпна твърдата юзда, притискайки муцуната му. — Самата кралица ще идва и ще отсяда в дома ми, за да ми окаже чест! За да окаже чест на теб, Ейми! Помолих те да намериш къща, която да купим. Исках място като Хатфийлд, като Тиоболдс, като Кенингхол. Сесил се прибира у дома в Тиоболдс Палас — който би могъл да побере цяло село под един покрив, има съпруга, която сама управлява дома му като кралица. Той строи Върли, за да покаже богатството и величието си, докарва каменоделци от целия християнски свят. Аз съм по-важен човек от Сесил, Бог е свидетел. Моето потекло го прави да изглежда като стригач на овце. Искам къща, която да е като неговата, до последния камък! Искам външната показност, която подобава на моите постижения.