Лизи сви рамене.

— Той е неин началник на конницата, разбира се, че тя проявява благосклонност към него.

— Братовчедката на господин Хайд казва, че вечерта той бил редом с нея в кралската баржа.

— Както и е редно: той се ползва с голяма почит сред останалите — упорито държеше Лизи на своето.

— Тя му гостувала за закуска в чест на майския празник в новата му къща в Кю и останала целия ден.

— Разбира се — каза Лизи търпеливо. — Една дворцова закуска като нищо може да продължи през по-голямата част от деня.

— Е, според моята братовчедка мълвата твърди, че тя никога не го изпуска от поглед. Той е до нея през целия ден и танцуват заедно всяка нощ. Тя казва, че братовчедът на кралицата, херцогът на Норфолк, се кълнял, че ако Дъдли я обезчести, е мъртъв, а той няма да отправи подобна заплаха лекомислено или безпричинно.

Погледът, който Лизи отправи на зълва си, не бе нито сестрински, нито топъл.

— Братовчедка ви очевидно е добре осведомена — каза тя раздразнено. — Но можете да й напомните, че сър Робърт е женен мъж, който се готви да купи земя и да построи своя първи дом със съпругата си, и че това се очаква да стане всеки момент. Напомнете й, че той се ожени за съпругата си по любов, и че те планират живота си заедно. И можете да й кажете, че разликата между изтънчената дворцова любов, която се състои само от показност и весело тананикаш, поезия и песни, че разликата между тази любов, проявявана от всеки мъж в двора, за да угоди на кралицата, и истинския живот, е колкото от земята до небето. И вашата братовчедка би трябвало по-скоро да си прехапе езика, преди да разнася клюки за по-достойните от нея.

Испанският посланик, граф Фериа, дълбоко разтревожен от играта около ухажването на Елизабет, през която вече беше преминал веднъж от името на своя господар, Филип Испански, не мислеше, че може да наблюдава спокойно как това се повтаря отново с негов събрат–посланик и нов кандидат за женитба: Хабсбургският ерцхерцог. Най-сетне крал Филип отговори на молбите му и се съгласи да го замести с друг посланик: хитрият и прозорлив епископ Де Куадра. Граф Фериа, едва успяващ да скрие облекчението си, помоли Сесил за разрешение да се сбогува с Елизабет.

Опитният посланик и младата кралица бяха стари неприятели. Той беше най-преданият съветник на кралица Мери Тюдор и настоятелно и открито й бе препоръчвал да екзекутира своята непрекъснато създаваща неприятности наследница и полусестра, Елизабет. Именно неговите шпиони отново и отново носеха доказателства, че Елизабет заговорничи с английски бунтовници, заговорничи с френски шпиони, заговорничи с магьосника доктор Дий, заговорничи с всеки, който би предложил да свали от трона сестра й, било то с помощта на чужди армии или чрез магия.

Той беше най-верният и сигурен приятел на Мери и се беше влюбил и оженил за най-вярната й придворна дама, Джейн Дормър. Кралица Мери не би освободила от служба обичната си приятелка заради никого, освен заради испанския посланик, и на смъртното си ложе им даде благословията си.

Подчинявайки се на традицията, графът доведе съпругата си в двора да се сбогува със своята кралица, и Джейн Дормър, с високо изправена глава, влезе отново в двореца Уайтхол, след като беше излязла от него, изпълнена с отвращение, в деня, когато Елизабет стана кралица. Сега, вече испанска графиня, със заоблен от бременността корем, Джейн Дормър се връщаше доволна, че може да се сбогува. По щастлива случайност, първият човек, когото срещна, беше едно лице от стария кралски двор: кралският шут, Уил Сомърс.

— Я гледай ти, Джейн Дормър — каза той топло. — Или да ви наричам ваша светлост, госпожо графиньо?

— Можеш да ми казваш Джейн — каза тя. — Както винаги. Как си, Уил?

— Забавлявам се — каза той. — Това е двор, в който всички искат да се забавляват, но се страхувам за длъжността си.

— О? — попита тя.

Придворната дама, която водеше Джейн към кралицата, спря, за да чуе шегата.

— В един двор, в който правят всеки мъж на шут, защо му е на някой да плаща на мен? — попита той.

Джейн се разсмя високо. Придворната дама се изкикоти.

— Приятен ден, Уил — мило каза Джейн.

— Да, ще ви липсвам, когато сте в Испания — каза той. — Но предполагам, че няма да ви липсват много други неща?

Джейн поклати глава.

— Най-доброто от Англия я напусна през ноември.

— Нека Бог даде покой на душата й — каза Уил. — Тя беше една изключително лишена от късмет кралица.

— А тази? — попита го тя.

Уил се изсмя:

— Тя има целия късмет на своя баща — отбеляза той двусмислено, тъй като Джейн винаги беше хранила убеждението, че Елизабет е дете на Марк Смийтън, свирачът на лютня, а неговият късмет бе свършил, когато го проснаха на дибата, преди да затанцува във въздуха, окачен на бесилката.

Джейн се усмихна лъчезарно на тайната, предателска шега, а след това последва придворната дама към приемната на кралицата.

— Трябва да чакате тук, графиньо — каза дамата рязко и въведе Джейн в едно преддверие. Джейн подпря ръка на кръста си и се облегна на перваза.

В помещението нямаше стол, нито ниско столче, нито пейка в прозоречната ниша, нито дори маса, на която можеше да се облегне.

Минутите минаваха. Една оса, пробуждаща се тромаво от зимния си сън, долетя с усилие до ограденото с оловна рамка стъкло на прозореца и застина безмълвно на перваза. Джейн запристъпва от крак на крак, усещайки болката в гърба си.

В стаята беше задушно, тъпата болка в кръста си проправи път надолу към прасците й. Джейн сгъна крака, като се повдигаше и смъкваше на пръсти, опитвайки се да облекчи болката. В корема й детето се размърда и ритна. Тя сложи ръка върху корсажа си и пристъпи до прозоречната ниша. Погледна навън през прозореца към вътрешната градина. Дворецът Уайтхол беше лабиринт от сгради и вътрешни дворове: в средата на този растеше малък орех с кръгла пейка около него. Докато Джейн гледаше, един паж и една прислужничка спряха там за няколко скъпоценни минути, нашепвайки си тайни, а после изтичаха в противоположни посоки.

Джейн се усмихна. Този дворец бе неин дом, когато тя беше любима придворна дама на кралицата, и тя си помисли, че и те двамата с испанския посланик се бяха срещали край същата тази пейка. В миналото бе останало едно кратко, радостно лято, между сватбата на кралицата и тържествуващото й съобщение, че очаква дете, когато този двор беше щастлив, център на световната власт, обединен с Испания, уверен, че ще се сдобие с наследник, и управляван от една жена, която най-сетне беше получила своето.

Джейн сви рамене. Разочарованието и смъртта на кралица Мери бяха краят на всичко, а сега нейната умна, измамна малка полусестра седеше на нейното място, и използваше това място, за да оскърбява Джейн чрез това неучтиво забавяне. Това, помисли си Джейн, беше дребнаво отмъщение спрямо една мъртва жена, недостойно за кралица.

Джейн чу как някъде вътре в двореца удари часовник. Мислеше, че ще посети кралицата преди вечеря, а вече я караха да чака от половин час. Чувстваше се леко замаяна от липсата на храна, и се надяваше, че няма да е такава глупачка, та да припадне, когато най-сетне я допуснеха в приемната.

Тя чакаше. Минаха още дълги минути. Джейн се запита дали не може просто да се измъкне и да си тръгне, но това щеше да бъде такова оскърбление за кралицата от страна на съпругата на испанския посланик, че щеше да бъде достатъчно, за да предизвика международен скандал. От друга страна това дълго чакане беше, само по себе си, обида към Испания. Джейн въздъхна. Елизабет сигурно още беше изпълнена със злоба, щом можеше да поеме такъв риск заради дребната облага да оскърби подобна маловажна личност като самата Джейн.

Най-сетне вратата се отвори. Придворната дама изглеждаше обзета от жалко смущение.

— Простете ми, моля ви. Ще дойдете ли насам, графиньо? — попита тя вежливо.

Джейн пристъпи напред и почувства, че главата й се мае. Стисна юмруци и ноктите й се впиха дълбоко в дланите, така че болката от това отвлече вниманието й от виенето на свят и от болката в гърба. „Вече не остава много време“, каза си. „Тя не може да ме кара да стоя на крака още много дълго“…