Робърт се измъчваше с мисълта за страданието й, за мига, в който бе изпитала страх, мига, в който бе изпитала може би ужас, мига, когато си беше помислила, че убиецът е изпратен от него и кралицата. Тази мисъл го накара да изстене и да се обърне на другата страна, като зарови лице във възглавницата. Ако Ейми бе умряла, мислейки си, че той е изпратил при нея наемен убиец, то той не виждаше как би могъл да живее по-нататък.

Прозорецът на спалнята най-сетне просветля: беше утро. Робърт, изпит и измъчен, с вид на човек, с десет години по-стар, отколкото беше, се изправи до прозореца и погледна навън, загърнал голото си тяло с ленения чаршаф. Денят щеше да бъде прекрасен. Мъглата бавно се виеше, отдръпвайки се от реката, а някъде чукаше с клюна си кълвач. Бавно се понесе ясната и чиста песен на дрозд — като благослов, като напомняне, че животът продължава.

„Предполагам, че ще мога да й простя“, помисли си Робърт. „На нейно място аз може би щях да направя същото. Може би щях да мисля, че нашата любов е на първо място, че нашето желание трябва да бъде удовлетворено, каквото и да става. Ако бях на нейно място, може би щях да си помисля, че трябва да имаме дете, че престолът трябва да има наследник, а ние и двамата сме на двайсет и седем години и не бива да отлагаме. Ако имах абсолютна власт, каквато има тя, вероятно щях да я използвам, както стори тя“.

„Баща ми щеше да го направи. Баща ми щеше да й прости, че го е извършила. Всъщност, щеше дори да се възхити на решителността й“.

Той въздъхна. „Направила го е от любов към мен“ — изрече на глас. „По никаква друга причина, освен да ме освободи, за да може да ме обича открито. По никаква друга причина, освен да може да се омъжи за мен, и да мога да стана крал. А тя знае, че ние и двамата искаме това повече от всичко на света. Бих могъл да приема тази ужасна скръб и това ужасно престъпление като дар от любов. Мога да й простя. Мога да я обичам. Мога да извлека някакво щастие от това страдание.“

Небето избледня, а после слънцето бавно изгря, с цвят на бледа иглика, над сребристата река. „Дано Бог прости на мен, дано прости и на Елизабет“, помоли се тихо Робърт. „И дано на небето Бог дари на Ейми покоя, който аз й отказах на земята. И дано даде Бог този път да бъда по-добър съпруг“.

На вратата на стаята му се потропа.

— Утро е, милорд! — обади се прислужникът. — Ще желаете ли гореща вода?

— Да! — извика в отговор Робърт. Отиде до вратата, влачейки след себе си чаршафа, и дръпна резето отвътре. — Сложи я долу, момче. Съобщи в кухнята, че съм гладен, и предупреди в конюшнята, че ще бъда там, преди да е изтекъл този час. Днес ще съм начело на лова.

Той беше в конюшнята един час преди дворът да се приготви за потегляне, уверявайки се, че всичко е в отлично състояние: конете, хрътките, амуницията, и слугите, които щяха да ги придружават по време на лова. Целият двор потегляше днес във весело настроение. Робърт застана високо на стълбите над конюшнята, откъдето можеше да наблюдава, и загледа как придворните възсядат конете си и как слугите помагат на дамите да се качат на седлата. Сестра му я нямаше. Беше се върнала в Пенсхърст.

Елизабет беше в прекрасно настроение. Робърт тръгна да й помогне да се качи на седлото, но после се забави и остави друг да го направи. Над главата на придворния тя го стрелна с лека колеблива усмивка и той й се усмихна в отговор. Можеше да бъде спокойна, че всичко между тях ще бъде наред. Можеше да й прости. Испанският посланик ги изпрати, посланикът на Хабсбургите яздеше до нея.

Сутрешният лов беше добър, дирята беше силна и хрътките се справяха добре. Сесил се зададе да ги посрещне по времето за обяд, когато се разположиха за пикник и им поднесоха гореща супа, греян ейл с подправки и топли питки с месен пълнеж под дърветата, които пламтяха в цветовете на есенните листа: златно, червено и жълто.

Робърт странеше от близкото обкръжение около Елизабет, дори когато тя се обърна и му отправи свенлива лека усмивка, за да го покани до себе си. Той се поклони, но не се приближи. Искаше да изчака, докато успее да я види насаме, когато можеше да й каже, че знае какво е направила, знае, че го е сторила от любов към него, и може да й прости.

След като обядваха и тръгнаха да възседнат отново конете си, сър Франсис Нолис откри, че конят му е бил завързан до кобилата на Робърт.

— Трябва да ви поднеса съболезнованията си за смъртта на съпругата ви — каза сър Франсис сковано.

— Благодаря ви — отвърна Робърт, толкова студено, колкото му бе заговорил най-добрият приятел на кралицата.

Сър Франсис отдръпна коня си.

— Спомняте ли си един следобед в параклиса на кралицата? — внезапно попита Робърт. — Там бяхме кралицата, аз, вие, и лейди Катерина. Беше служба за обвързване с брачен обет, помните ли? Беше обещание, което не може да бъде нарушено.

По-възрастният мъж го погледна, почти със съжаление.

— Не си спомням нищо подобно — каза той простичко. — Или не съм станал негов свидетел, или не се е случило. Но не го помня.

Робърт почувства как се изчервява и пламва, разгорещен от гняв.

— Помня го много добре, то се случи — настоя той.

— Струва ми се, ще откриете, че сте единственият, който помни такова нещо — отвърна сър Франсис тихо и пришпори коня си нататък.

Робърт огледа конете и хвърли поглед на хрътките. Един кон накуцваше леко и той щракна с пръсти на един коняр да го отведе обратно в замъка. Остана да наглежда как придворните яхват конете си; но едва ги виждаше. Главата му бучеше от двуличието на сър Франсис, който бе готов да отрече, че Робърт и кралицата си бяха дали брачна клетва; което пък предполагаше, че кралицата щеше също да го отрече. „Сякаш би ме предала“, изруга мислено Робърт. „След всичко, което направи, за да бъде с мен! Кой мъж би могъл да получи по-голямо доказателство, че една жена го обича, отколкото това, че тя би сторила подобно нещо, за да ме освободи? Тя ме обича, както я обичам аз, повече от самия живот! Ние сме родени един за друг, родени да бъдем заедно. Сякаш бихме могли да бъдем разделени! Сякаш тя не извърши това ужасно, това непоносимо престъпление от обич към мен! За да ме освободи!“

— Доволен сте, че сте обратно в двора? — попита Сесил с дружелюбен тон, като подкара коня си редом с този на Робърт.

Робърт, върнат в настоящето, го погледна.

— Не мога да кажа, че се радвам — каза той тихо. — Не мога да кажа, че бях посрещнат топло.

Очите на държавния секретар бяха изпълнени със съчувствие:

— Хората ще забравят, знаете — каза той тихо. — За вас вече никога няма да бъде същото, но хората забравят.

— И съм свободен да се оженя — каза Дъдли. — След като хората забравят съпругата ми, и смъртта й, ще бъда свободен да се оженя отново.

Сесил кимна.

— Всъщност, да. Но не за кралицата.

Дъдли го погледна.

— Какво?

— Става въпрос за скандала — каза му поверително Сесил с дружелюбния си тон. — Както ви казах, когато напуснахте двора. Тя не може да позволи името й да се свързва с вашето. Вашите синове никога не биха могли да седнат на трона на Англия. Вие сте опозорен от смъртта на съпругата си. С вас е свършено като кандидат за ръката на кралицата. Сега вече тя никога няма да може да се омъжи за вас.

— Какво искате да кажете? Че сега вече тя никога няма да се омъжи за мен?

— Именно — отвърна Сесил, почти със съжаление. — Точно така. Сега тя вече никога не може да се омъжи за вас.

— Тогава защо го направи? — настоя Дъдли, с шепот, тих като падащ сняг. — Защо й бе да убива Ейми, моята съпруга, ако не за да ме освободи? Ейми, единствената невинна сред нас, Ейми, която не беше сторила нищо лошо, освен да пази вярата си. Каква беше ползата, ако не да ме освободи за брак с кралицата? Вие сигурно сте се съветвали с нея, сигурно сте изработили този план заедно. Тези, които са го сторили, сигурно са били изпратени от вас злодеи. Защо ви е било да убивате малката Ейми, ако не, за да ме освободите да се оженя за кралицата?