Томас Блаунт, пратеникът на Дъдли, стоеше в дъното на църквата „Света Дева Мария“ в Оксфорд и гледаше как знамето на Дъдли с боздугана и мечката минава покрай него в бавен марш, последвано от красивия, обвит в черен креп ковчег, в който беше всичко, останало от малката Ейми Робсарт.

Всичко беше направено точно както му беше редът. Присъстваше представител на кралицата, а сър Робърт не беше там, както бе обичаят. Полубратята на Ейми и семейство Фостър бяха там, за да отдадат на лейди Дъдли в смъртта цялото уважение, което й беше липсвало през последните дни на живота й. Лизи Одингсел не присъстваше: беше се върнала в къщата на брат си, изпълнена с такъв гняв и скръб, че не желаеше да говори с никого за приятелката си, освен, за да каже веднъж: „Той не беше мъж за нея“, което Алис Хайд веднага ликуващо прие като доказателство за убийство, и на което Уилям гледаше като на правдиво описание на един брак, който бе обречен от начало до край.

Томас Блаунт изчака да види как положиха тялото в земята и натрупаха отгоре пръстта. Той беше педантичен човек и работеше за строг господар. После се върна в Къмнър Плейс.

Камериерката на Ейми, госпожа Пирто, му беше приготвила всичко, както бе наредил. Ковчежето с бижутата на Ейми, заключено заедно с ключа. Най-хубавите рокли на Ейми, спретнато сгънати и с увити в тях торбички със стръкове лавандула, чаршафите от леглото й, мебелите, които я придружаваха, където и да отидеше, кутията с личните й вещи: ръкоделието й, броеницата й, кесията, ръкавиците й, малката й сбирка от восъчни печати, изрязани от писмата, които Робърт й беше изпращал през единайсетте години на брака им, и всичките му писма, протрити от постоянно препрочитане, завързани с панделка и подредени по дати.

— Ще взема кутията с бижута и личните вещи — реши Блаунт. — Вие ще отнесете останалите неща обратно в Станфийлд и ще ги оставите там. После можете да си вървите.

Госпожа Пирто сведе глава и прошепна нещо за надниците си.

— От управителя в Станфийлд, когато предадете вещите — каза Томас Блаунт. Не обърна внимание на зачервените очи на жената. Знаеше, че всички жени се разплакваха лесно. Това не означаваше нищо, а като мъж той имаше да се занимава с по-важни дела.

Госпожа Пирто промърмори нещо за дребен предмет за спомен.

— Няма нищо, което си струва да помните — каза Томас Блаунт безцеремонно, мислейки си за тревогите, които Ейми бе причинила на господаря му приживе и в смъртта. — Сега тръгвайте, както трябва да тръгна и аз.

Той пъхна двете кутии под мишница и излезе навън при чакащия си кон. Кутията с бижутата се вмести с лекота в чантата на седлото му, кутията с личните вещи подаде на коняря си да я закрепи с ремъци на гърба си. После се повдигна, качи се на седлото и насочи коня си към Уиндзор.

Робърт, завръщайки се в двора, облечен в тъмни траурни дрехи, държеше главата си високо изправена и се оглеждаше презрително наоколо, сякаш предизвикваше някой да заговори. Граф Аръндел прикри една усмивка зад дланта си, сър Франсис Нолис се поклони отдалече, сър Никълъс Бейкън го пренебрегна почти напълно. Робърт имаше чувството, че смразяващо студен кръг от подозрение и неприязън го обгръщаше като широко черно наметало.

— Какво не е наред, по дяволите? — попита той сестра си. Тя тръгна към него и му поднесе за целувка студената си буза.

— Предполагам, мислят, че си убил Ейми — каза тя безцеремонно.

— Разследването сне подозренията от мен. Заключението беше „смърт при нещастен случай“.

— Мислят, че си подкупил съдебните заседатели.

— А ти какво мислиш? — Той повиши глас, а после веднага заговори по-тихо, когато видя придворните да се обръщат и да хвърлят погледи към тях.

— Мисля, че ти отново доведе нашето семейство до ръба на пропастта — каза тя. — Втръсна ми от този позор, втръсна ми да ме сочат с пръст. Знаеха ме като дъщеря на предател, като сестра на предател, а сега съм известна като сестра на човек, убил съпругата си.

— Мили боже, никакво съчувствие към мен ли не е останало у теб? — Робърт се отдръпна от неподправената враждебност в изражението й.

— Никакво — каза тя. — Ти едва не предизвика свалянето на самата кралица от трона с този скандал. Помисли за това! Ти едва не сложи край на династията на Тюдорите. Едва не унищожи реформираната църква! Със сигурност провали себе си и всеки, който носи твоето име. Оттеглям се от двора. Не мога да издържам тук дори и ден повече.

— Мери, не си отивай — каза той настойчиво. — Винаги преди си ме подкрепяла. Винаги си била моя сестра и приятелка. Не показвай на всички, че сме разделени. Не ме изоставяй, както ме изоставиха всички останали. — Посегна към нея, но тя се отдръпна и прибра рязко ръце зад гърба си, за да не може да я докосне. При този детински жест, който така ясно възкреси в паметта му спомена за нея в учебната им стая, той почти изплака: — Мери, нима би ме изоставила, когато съм принизен толкова много, и когато бях така несправедливо обвинен?

— Но аз вярвам, че си основателно обвинен — каза тя тихо и гласът й беше като лед в ушите му. — Мисля, че си я убил, защото в своята гордост си смятал, че кралицата ще те подкрепи, а всички останали ще си затворят очите за станалото. Че всички ще се съгласят, че е било нещастен случай, и ти ще влезеш в периода на траур като вдовец, а ще излезеш като годеник на кралицата.

— Това все още би могло да се случи — прошепна той. — Не съм я убил, кълна се. Все още бих могъл да се оженя за кралицата.

— Никога — каза тя. — С теб е свършено. Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е тя да те задържи като началник на конницата си и като свой незначителен, опозорен фаворит.

Тя се отдръпна от него. Робърт, който си даваше сметка, че очите на всички са приковани върху него, не можеше да я повика обратно. За миг посегна да улови края на роклята й и рязко да я задържи; но после си спомни, че всички, които ги наблюдаваха, го смятаха за мъж, който е жесток към жените, за мъж, който бе убил съпругата си, и почувства как ръцете му натежават.

Пред вратата на личния кабинет на кралицата настъпи раздвижване и оттам излезе Елизабет. Беше много бледа. Не беше излизала на езда, нито на разходка в градината, от рождения си ден, когато беше казала на испанския посланик, че Ейми е мъртва или на прага на смъртта — три дни преди някой да узнае, че Ейми е била намерена мъртва. Имаше мнозина, които смятаха, че нейното мнение — изказано цели три дни преди оповестяването на смъртта — че Ейми е мъртва или „нещата отиват натам“ — е било нещо повече от обикновено налучкване. Имаше мнозина, които смятаха, че Робърт е бил палачът, а Елизабет — съдията. Но никой от тях не би се осмелил да каже подобно нещо, когато тя можеше да излезе от стаята си, както сега, да хвърли бърз поглед из приемната, и да разчита на подкрепата на всички видни личности в страната.

Тя плъзна поглед покрай Робърт и погледна по-нататък, към сър Никълъс, кимна на сър Франсис и се обърна да говори със съпругата му, Катерина, която беше зад нея. Усмихна се на Сесил и повика с жест посланика на Хабсбургите да застане до нея.

— Добър ден, сър Робърт — каза тя, когато посланикът тръгна към нея. — Поднасям ви съболезнованията си за печалната и внезапна смърт на съпругата ви.

Той се поклони и почувства как гневът и скръбта му се надигат така силно, та му се стори, че ще повърне. Изправи се; лицето му не издаваше нищо.

— Благодаря за съчувствието — каза той. Остави гневния си поглед да обхване всички тях. — Благодаря на всички за съчувствието ви, което ми беше такава опора — каза той, а после пристъпи към една прозоречна ниша, далече от всички, и застана там съвсем сам.

Томас Блаунт намери сър Робърт в конюшнята. За следващия ден беше предвиден лов и сър Робърт проверяваше дали конете са в добро състояние, и оглеждаше амуницията им. Четирийсет и две седла от блестяща, мека и податлива кожа бяха подредени в дълги редици върху ездитните коне в двора, а сър Робърт вървеше бавно между редиците, като оглеждаше всяко седло, всеки колан, всяко стреме. Конярите, застанали редом до конете, които обслужваха, бяха стегнати като войници на парад.