Нещо изникна зад тях, а тълпата около входа прекрати дрезгавите си груби възгласи и мълчаливо, но настъпателно се заизмъква от пътя му.

Нещото представляваше нисък купол от водорасли, който се движеше бавно, но зловещо целенасочено. Един от стражите успя да превъзмогне ужаса си и се осмели да застане на пътя му, метна копието си срещу него и то се закотви право във водораслите. От тълпата се понесоха одобрителни възгласи… после, когато куполът се хвърли напред и погълна мъжа, настъпи гробно мълчание.

С рязко движение на ръката Главният Астроном премахна вече наполовина оформилото се прочуто Проклятие на Весткейк и бързо изговори думите на една от най-могъщите магии в репертоара си — Загадката на Пъкленото Горене.

Наоколо и между пръстите му се изви октаринов огън, докато той оформяше насред въздуха сложната руна на магията; после я запрати, пищяща и прорязваща синя димна ивица след себе си, към нещото.

Последва внушителна експлозия и в ясното утринно небе се появи бучка пламък, която ронеше трохички горящи водорасли по пътя си. За няколко минути чудовището беше скрито под облак от дим и пара, а когато той се разнесе, от купола не беше останала и следа.

Но на плочките беше останал голям овъглен кръг, в който все още тлееха няколко купчини кафяви морски водорасли.

А в средата на кръга стоеше доста голям, но иначе съвсем обикновен дървен сандък. Даже не беше обгорял. Някой от другия край на арената започна да се смее, но смехът му секна внезапно, когато сандъкът се вдигна на десетки — не можеше да бъдат нищо друго освен крачета, и се изви да погледне Главния Астроном. Един най-обикновен, пък бил той и по-голям сандък, естествено няма лице, с което да гледа, но този определено гледаше. По абсолютно същия начин, както осъзна това, Главният Астроном ужасен си даде сметка, че този напълно нормален сандък по някакъв неописуем начин присвива очи.

Сандъкът заплашително тръгна към него. Той се втресе от страх

— Магьосници! — изпищя той — Къде са ми магьосниците?

Около арената пребледнели мъже започнаха да надничат иззад олтари и изпод пейки. Един от посмелите, виждайки изражението върху лицето на Главния Астроном, вдигна треперлива ръка и издекламира едно кратко заклинание. То изсвистя към сандъка, удари се право в него и се разпиля на дъжд от бели искри.

Това послужи за сигнал към всеки магьосник, заклинател и вълшебник в Крул — те скочиха светкавично и пред ужасения поглед на господаря си изпяха първото заклинание, което дойде в отчаяните им мозъци. Из въздуха започнаха да се вият и да свистят магии.

Много скоро сандъкът отново се скри от погледа в непрекъснато разрастващ се облак от магически частици, които прииждаха на вълни и се виеха в изкривени тревожни форми около него. Магия следваше магията с писък в бъркотията. Пламъци и мълнии от всичките осем цвята изскачаха и нападаха ослепителни от кипящото нещо, което сега заемаше пространството, където беше стоял сандъкът.

От Магическите Войни насам никога толкова много магия не се беше концентрирала на едно малко място. Самият въздух трептеше и светеше. Магия рикошираше в магия, като от това се раждаха мимолетни нови диви магии, чиито кратък полу-живот беше едновременно странен и неконтролируем. Камъните под тежестта им започнаха да се огъват и да се пукат. Един от тях в действителност се превърна в нещо, което по-добре да остане без описание, и се изроди в някакво мизерно измерение. Започнаха да се проявяват и други странни странични ефекти. От бурята изскочи дъжд от малки оловни топчета, които се затъркаляха по тресящия се под; страховити фигури заломотиха и започнаха да правят неприлични жестове; триъгълници с по четири страни и кръгове с по два края се появяваха за миг, преди отново да се слеят с тътнещата, крещяща кула от неудържима сурова магия, която се надигаше от разтопените плочи и се разстилаше над Крул. Вече беше без значение, че повечето магьосници бяха спрели да изговарят заклинанията си и бяха избягали — нещото сега се наслаждаваше на потока октаринови частици, гъстотата на които винаги е най-голяма около Ръба на Диска. Всякаква магическа дейност замря по целия остров Крул, тъй като цялата налична манна в района бе изсмукана и погълната от облака, който вече беше висок четвърт миля и се изливаше в смразяващи мозъка форми; хидрофоби, възседнали носещите се по морето лещи, се забиваха с вик във вълните, дозите магия се превръщаха в най-обикновена мръсна вода в стъклениците им, вълшебните саби се топяха и капеха от ножниците им.

Но всичко това по никакъв начин не попречи на Нещото, което се намираше в подножието на облака и което сега блестеше ослепително в силата на мощната буря наоколо, да напредва уверено и твърдо към Главния Астроном.

Ринсуинд и Двуцветко наблюдаваха със страх и ужас от заслона на летателната кула на „Мощния Пътешественик“. Почетната група отдавна беше изчезнала, а след нея бяха останали само захвърлените оръжия.

— Е, добре, — най-сетне въздъхна Двуцветко, — ето го и Багажа. — И въздъхна отново.

— Не ти се вярва, а? — попита Ринсуинд. — Мъдрото крушово дърво е абсолютно неподатливо към всички известни видове и форми на магия. Направено е да те следва навсякъде. Искам да кажа, когато умреш и ако отидеш на Небето, най-малкото ще имаш чифт чисти чорапи в отвъдния живот. Но на мен още не ми се мре, така че стягай се и да тръгваме.

— Къде?

Ринсуинд вдигна един арбалет и стиска стрели за него.

— Където и да е, само да не е тук — отговори той.

— А Багажа?

— Не се безпокой. Когато бурята изразходва цялата свободна магия в околността, сама ще стихне.

Всъщност това вече започваше да става. Набъбналият облак все още се издигаше от района, но сега изглеждаше тънък, разреден и безопасен. И даже за времето докато Двуцветко го гледаше, той колебливо започна да проблясва.

Скоро от него остана само бледа следа. Сред почти невидимите сега пламъци, Багажът беше придобил очертанията на нещо тумбесто и тромаво. Бързо охлаждащите се камъни около него започнаха да пукат и да се деформират.

Двуцветко нежно повика Багажа си. Той спря равнодушното си придвижване през изтерзаните плочи и сякаш се заслуша много внимателно; а после, като задвижи десетките си крачка по невероятно сложен начин, обърна се по дължина и се запъти към „Мощния Пътешественик“. Ринсуинд го гледаше раздразнено. Багажът имаше прост състав, нямаше абсолютно никакъв мозък, имаше нагласата да убие всичко и всеки, който заплашва господаря му, и магьосникът въобще не беше сигурен дали вътрешността му заемаше същата време-пространствена структура като външния му вид.

— По него няма даже драскотина! — весело каза Двуцветко, когато сандъкът се настани пред него. Отвори капака му.

— Намери чудесно време да се преобличаш! — заяде се Ринсуинд. — Само след минутка всичките тези стражи и заклинатели ще се върнат, а те наистина ще бъдат ядосани, човече!

— Вода — промърмори Двуцветко. — Целият сандък е пълен с вода!

Ринсуинд надникна през рамото му. Нямаше и следа от дрехи, кесии, или от някакви други вещи на пътешественика. Само вода.

Незнайно откъде се появи една вълна и отчасти покри края. Тя се удари в плочите, но вместо да се разлее, започна да придобива очертанията на стъпало. Последва още едно стъпало и долната половина на чифт крака, а водата продължаваше да се лее, като че ли пълнеше невидим калъп. Миг по-късно пред тях стоеше Тетис, морският троп, и примигваше.

— Аха — най-сетне каза той. — Вие двамата. Това, предполагам, не би трябвало да ме изненадва.

Той се огледа наоколо, без да обръща внимание на учудените им физиономии.

— Аз просто си седях пред колибата и гледах залеза на слънцето, когато това нещо изскочи с рев от водата и ме глътна — каза той. — Стори ми се доста странно. Къде сме сега?

— В Крул — отговори Ринсуинд. Той погледна сурово Багажа, който сега беше затворил капака си и седеше със самодоволна физиономия. Да поглъща хора беше едно от нещата, които правеше доста често, но винаги, когато след това отвореше капака си, вътре нямаше нищо, освен бельото на Двуцветко. Той грубо вдигна капака му. И наистина — вътре нямаше нищо друго, освен бельото на туриста. Беше съвсем сухо.