— ! — каза непознатият и го сграбчи за ръката.

Хю си даваше сметка, че облегналите се на фалшборда моряци му се смеят. В същото време обиграните му сетива безпогрешно долавяха поразяващото мощно присъствие на пари. Той замръзна на място. Непознатият го пусна, извади от пояса си една малка черна книжка и бързо запрелиства. После каза: „Здравей!“

— Какво? — попита Хю. Човекът го зяпна неразбиращо.

— Здравей? — повтори той малко по-високо, отколкото е необходимо и твърде внимателно. На Хю му се стори, че чува как всеки един звук се заковава със звън на мястото си.

— Ами здрасти — отвърна Хю.

Непознатият се усмихна широко и отново зарови в кесията си. Този път ръката му извади голяма златна Монета. Всъщност тя беше малко по-голяма от 8000-доларова Анкхианска крона и видът й беше непознат, но пък говореше на Хю на език, който той отлично разбираше. Настоящият ми собственик, казваше тя, се нуждае от помощ и подкрепа; защо не му я дадеш, а пък в замяна на това ти и аз ще отидем някъде да се повеселим?

Някои дребни промени в изражението на просяка накараха чужденеца да се поотпусне. Той отново се консултира с книжката си.

— Бих искал да ми посочите някой хотел, кръчма, общежитие, пивница, страноприемница, кервансарай. — каза той.

— Какво, тези всичките ли? — изненадан попита Хю.

— ? — попита пък непознатият.

Хю усещаше, че вече са привлекли погледите на малка група любопитни продавачки на риба, ловци на раци и зяпачи на свободна практика.

— Виж какво — каза той, — знам една хубава кръчма, това стига ли?

Втресе го само като си помисли, че златната монета може да изчезне завинаги от живота му. Ще я задържи, та ако ще Уаймор да конфискува всичко останало. Пък и големият сандък, в който бе по-голямата част от багажа на пришълеца, изглеждаше пълен със злато.

Четириокият човек погледна в книжката си.

— Бих искал да ме упътите към някой хотел, място за почивка, кръчма…

— Да, да, добре. Хайде тогава. — припряно каза Хю. Грабна един от вързопите и тръгна бързо нанякъде. Непознатият се поколеба за миг и тръгна след него.

Тежкият влак на мисълта си запробива път в главата на Хю. Това, че толкова лесно ще заведе пришълеца в „Пробития Барабан“, без съмнение беше истински късмет, и Уаймор сигурно ще го възнагради. Но въпреки че новият му познат беше толкова кротък, нещо у него караше Хю да се притеснява, но да пукнеше, ако можеше да разбере какво точно беше то. Не беше до двете очи в повече, макар че те наистина бяха странни. Имаше нещо друго. Той погледна назад.

Дребният човек се носеше лекичко по средата на улицата и се оглеждаше, а на лицето му се четеше най-живо любопитство.

Нещо друго, съвсем наблизо, накара Хю да запелтечи, щом го видя.

Масивният дървен сандък, който за последен път бе видял да стои здраво закотвен на кея, следваше господаря си по петите, като леко се подрусваше. Съвсем бавно, да не би някое рязко движение да наруши крехкото равновесие върху собствените му крака, Хю се наведе леко, така че да погледне под сандъка.

Там имаше безброй много малки крака.

Много предпазливо Хю се обърна и внимателно продължи към „Пробития Барабан“.

— Странно — каза Уаймор.

— Беше с един такъв голям дървен сандък — добави Сакатият Уа.

— Трябва да е или търговец, или шпионин — продължи Уаймор. Откъсна едно парченце месо от котлета и го подхвърли във въздуха. То още не беше стигнало до най-високата точка на полета си, когато една черна фигура се отдели от сенките в ъгъла на стаята, стрелна се надолу и хвана хапката във въздуха.

— Търговец или шпионин — повтори Уаймор. — Предпочитам второто. От шпионин се печели двойно, защото винаги те чака награда като го предадеш на държавата. Ти какво ще кажеш, Уидъл?

Точно срещу Уаймор, вторият най-велик крадец на Анкх-Морпорк притвори единственото си око и сви рамене.

— Проверих на кораба — каза той. — А той е наемен търговски кораб. Осъществява нередовния рейс до Кафявите Острови. Хората там са си чисто и просто диваци. Нищо не разбират от шпиони, а предполагам, че ядат и търговците.

— Той приличаше малко на търговец — обади се Уа. — Само дето не бе дебел.

На прозореца изпърхаха криле. Уаймор се надигна от стола, прекоси стаята и се върна с един голям гарван. След като откопча капсулата със съобщението от крака му, той се присъедини към събратята си, които се виеха горе около гредите. Уидъл го погледна без особена любов. Гарваните на Уаймор бяха пословично предани на своя господар — до такава степен, че единственият опит на Уидъл да се издигне на поста „Най-велик крадец“ на Анкх-Морпорк, бе струвало лявото око на „дясната ръка“ на господаря им. Но, все пак, не и живота му. На Уаймор никога не му се зловиждаха амбициите на другите.

— Б12 — каза Уаймор, като хвърли настрани малкото шишенце и разви пъхнатия вътре миниатюрен свитък.

— Горрин Котката — механично каза Уидъл. — На пост горе в кулата на Храма на Малките Богове.

— Казва, че Хю е завел нашия чужденец в „Пробития Барабан“. Е, това е много добре. Бродман ни е… приятел, нали?

— Винаги — каза Уидъл. — Ако знае с какво може да изтъргува.

— Сред клиентите му е бил и твоят човек Горрин — любезно каза Уаймор, — защото пише и за някакъв сандък на крака, ако правилно разчитам тези драсканици тук. — Той погледна Уидъл над листа хартия.

Уидъл отмести поглед настрани.

— Ще бъде наказан — равнодушно каза той.

Уа погледна към мъжа, който се бе налегнал спокойно в стола си, а облеченото му в черно тяло се бе отпуснало така небрежно, сякаш беше пума от Земите на Ръба върху някой клон; и реши, че Горрин, горе в Храма на Малките Богове, скоро ще се присъедини към компанията на онези дребни божества, които живеят в безкрайните измерения на Отвъдния свят. А дължеше на Уа три медни монети!

Уаймор смачка бележката и я захвърли в един ъгъл.

— Мисля по-късно да се поразходим до „Барабана“, а, Уидъл? Пък може и да опитаме бирата, която толкова изкушава хората ти.

Уидъл не отговори нищо. Да си „дясната ръка“ на Уаймор беше като да те пребият от бой с напарфюмирани връзки за обувки.

Градът-близнак Анкх-Морпорк, най-важният от всички градове около Кръглото Море, приютяваше (а то се разбира от само себе се!) огромен брой банди, гилдии на крадци, синдикати и тем подобни организации. Това беше една от причините за богатството му. Повечето от по-скромните му жители от обратната на часовниковата стрелка страна на реката, които живееха из заплетените улички на Морпорк, допълваха оскъдния си доход, като изпълняваха някоя скромна роля за една или друга от съперничещите си банди. И така, далеч преди Хю и Двуцветко да влязат в двора на „Пробития Барабан“, шефовете на много от тях вече знаеха, че в града е пристигнал някой, който изглежда е много богат. Донесенията на някои от по-наблюдателните шпиони съдържаха даже подробности за някаква книжка, която казвала на непознатия какво да говори, н за някакъв сандък, който можел да върви сам. Тези детайли на мига бяха отхвърлени настрана като недостоверни. Нито един магьосник, способен на такива чародейства, не бе идвал някога на по-малко от миля от доковете на Морпорк.

Тъй като все още беше точно онова време от денонощието, когато по-голямата част от града ставаше от сън или тъкмо се канеше да си ляга, в „Барабана“ имаше съвсем малко хора, които видяха появата на Двуцветко. Когато след него се появи Багажа и уверено започна да криволичи надолу по стълбите, посетителите, насядали по грубите дървени маси, като по команда се втренчиха подозрително в чашите си.

Бродман тероризираше малкия трол, който бършеше бара, когато триото мина покрай него.

— Какво е това, по дяволите? — попита той.

— Само недей да говориш за това! — изсъска Хю. Двуцветко вече прелистваше книгата си.