Нямаше никакви бижута. Но вътре имаше безброй големи квадратни зъби, бели като дървесината на чинар, и един пулсиращ език, червен като махагон.

Един древен куфар идваше да го изяде.

Рийнсванд сграбчи безсъзнателния Цвайблумен и заради малкото успокоение, което би могъл да получи от него, и заломоти нещо. Отчаяно се молеше да е някъде другаде.

Настъпи внезапен мрак.

Последва ослепителен блясък.

Внезапното оттегляне на няколко квинтилиона атоми от една вселена, в която те нямаха абсолютно никакво право да бъдат, причини безумен дисбаланс в хармонията на Общата Тоталност, от който тя яростно се опита да се възстанови, като в хода на този процес заличи няколко субреалности. Огромни вълни сурова магия започнаха да врят неконтролируеми около самите основи на множествената вселена, като се просмукваха през всяка пукнатина на кротко съществувалите досега измерения и причиняваха появата на нови, свръхнови, междузвездни колизии, диви полети на гъски и потъване на въображаеми континенти. Светове, отдалечени на другия край на времето, станаха свидетели на ослепителни слънчеви залези от искряща октарина, докато из атмосферата се рееха високозаредени магически частици. В кометния ореол около приказната Ледена Система на Зерет една величествена комета умря в мига, когато през небето с блясък прелетя принц.

Но всичко това остана незабелязано за Ринсуинд, който, стиснал безжизнения Двуцветко през кръста, полетя към морето на Диска, на няколкостотин стъпки под тях. Даже и сътресението на всички измерения не би могло да наруши железния Закон за Съхранение на Енергията, и краткото пътуване на Рийнсванд в самолета се бе оказало достатъчно, за да го премести няколкостотин мили хоризонтално и седем хиляди стъпки вертикално.

Думата „самолет“ проблясва и умря в съзнанието на Ринсуинд.

Това долу кораб ли беше?

Ледените води на Кръглото Море изреваха срещу него и го погълнаха в зелената си, задушаваща прегръдка. Миг по-късно се чу още едно цопване, когато Багажът, все още с етикет, носещ могъщата руна за пътуване TWA, се заби в морето.

По-късно го използваха за сал.

Създаването му бе продължило дълго. Сега той беше почти готов и робите разбиваха последните парчета от глинения калъп.

Там, където друга група роби усърдно търкаше металните му страни, той вече започваше да лъщи на слънцето с копринения, органичен блясък на пресен бронз. Още беше топъл, даже и след седмица охлаждане в леярната.

Главният Астроном на Крул махна леко с ръка и носачите му свалиха трона на земята в сянката на корпуса.

Точно като риба, помисли си той. Огромна летяща риба. А за какви ли морета?

— Наистина е великолепен — прошепна той. — Истинско произведение на изкуството.

— Занаят — каза набитият мъж до него. Главният Астроном бавно се обърна и вдигна поглед към безчувственото лице на мъжа. Не е кой знае колко трудно за едно лице да изглежда безчувствено, когато на мястото, където би трябвало да се намират очите му, има две златни сфери. Те блестяха обезпокояващо.

— Наистина занаят — каза астрономът и се усмихна. — Бих казал, че на целия Диск няма по-добър майстор от теб, Златнооки. Прав ли съм?

Занаятчията замълча, а голото му тяло — съвсем голо, ако не броим колана със сечивата, сметалото на китката и тъмния му загар — затрепери от напрежението, докато осмисляше какво се крие зад тази последна забележка. Златните очи сякаш гледаха в някакъв друг свят.

— Отговорът е и да, и не — пай-после каза той. Някои от по-нискостоящите астрономи, изправени зад трона, ахнаха при тази липса на добри обноски, но Главният Астроном с нищо не показа, че я е забелязал.

— Продължавай — каза той.

— Липсват ми някои основни професионални умения. И въпреки това аз съм Златноокият Среброръкият Дактилос — каза майсторът. — Аз направих металните войни, които пазят Гробницата на Пичиу, аз проектирах Светлинните Язовири на Великия Неф, аз построих Двореца на Седемте Пустини. И въпреки това — той посегна и потупа едното си око, което леко издрънча, — когато построих големската армия за Пичиу, той ме обсипа със злато, а после, за да не създам нещо, което да конкурира онова, което направих за него, ме ослепи.

— Мъдро, но жестоко — съчувствено каза Главният Астроном.

— Да. И затова се научих да чувам настроението на металите и да виждам с пръстите си. Научих се да различавам рудите по вкуса и мириса им. Направих си тези очи, но не мога да ги накарам да прогледнат.

— После ме повикаха да построя Двореца на Седемте Пустини, в резултат на което, Емирът ме отрупа със сребро, а после — нещо, което не ме изненада много — нареди да ми отсекат дясната ръка.

— Жестока пречка за работа като твоята — кимна Главният Астроном.

— Използвах част от среброто, за да си направя тази нова ръка, като приложих пялото си ненадминато познание по лостовете и опорните точки. Върши ми работа. След като създадох първия огромен Светлинен Язовир, който беше с капацитет 50 000 слънчеви часа, племенните съвети на Неф ме покриха с ефирна коприна и после прерязаха сухожилията ми, за да не мога да избягам. Като резултат на това, бях малко затруднен и трябваше да използвам коприната и малко бамбукови пръчки, за да си построя летателен апарат, с който да се изстрелям от най-високите кули на затвора.

— Който с многобройни отклонения те доведе в Крул — каза Главният Астроном. — А пък човек не може да се отърси от усещането, че някое друго, алтернативно занимание — да кажем, отглеждането на марули — би те изложило на далеч по-малък риск от това да те убиват къс по къс. Защо настояваш да се занимаваш точно с това?

Златноокият Дактилос сви рамене.

— Просто съм добър в тая работа — каза той.

Главният Астроном вдигна отново поглед към бронзовата риба, която сега блестеше като гонг на обедното слънце.

— Толкова е красива! — измърмори той. — И неповторима. Хайде, Дактилос, припомни ми каква награда ти бях обещал?

— Ти поиска да ти създам риба, която да плува през моретата на пространството, лежащи между световете — бавно произнесе майсторът-занаятчия. — В замяна на което… в замяна…

— Да? Паметта ми вече не ме слуша — доволен заговори Главният Астроном, като галеше топлия бронз.

— В замяна — продължи Дактилос, без почти никаква надежда в гласа, — ти щеше да ме освободиш и нямаше да режеш нищо от тялото ми. Не искам никакво богатство.

— Аха, сега си спомням — старецът вдигна ръката си, осеяна със сини вени, и добави: — Излъгал съм.

Последва едва чуто трепване във въздуха и златноокият мъж се олюля на краката си. После погледна към стрелата, която стърчеше от гърдите му, и уморено сведе глава. Няколко капки кръв се пукнаха върху устните му.

Наоколо не се чуваше никакъв шум (освен бръмченето на няколко търпеливи мухи), докато той много бавно вдигна ръка и напипа стрелата.

Дактилос изръмжа.

— Неизпипана работа — каза той и политна назад.

Главният Астроном подритна тялото с крак и въздъхна.

— Ще има кратък период на скърбене, както се полага на майстор-занаятчия — каза той. Видя как една голяма муха-месарка кацна на едно от златните му очи, а после отлетя озадачена… — Май стига толкова — каза Главният Астроном и даде знак на няколко роби да изнесат трупа.

— Готови ли са хелонавтите? — попита той.

Главният отговорник по изстрелването се спусна напред.

— Да, ваше величество.

— Казани ли са правилните молитви?

— Току-що, ваше величество,

— Колко остава до входа?

— Прозорецът на изстрелването — тактично го поправи главният отговорник по изстрелването. — Три дни, ваше величество. Опашката на гигантската Атуин ще бъде в рядко подходящо положение.

— Тогава единственото, което ни остава, е да намерим съответните жертви — заключи Главният Астроном.

Главният отговорник по изстрелването се поклони.

— Океанът ще ги осигури — каза той.