Дискът сега беше по-голям — един омотан в облаци кръг, който плавно растеше под тях.

Ринсуинд опита отново, присви очи и напрегна всички нерви по тялото си. Дракон. Въображението му, малко поизносен и поизхабен орган, се напъна да хване дракон… какъвто и да е дракон.

— НЯМА ДА СТАНЕ — изсмя се един глас като глухия звън на погребална камбана. — ТИ НЕ ВЯРВАШ В ТЯХ.

Ринсуинд погледна към ужасното видение, което за разлика от него яздеше, и му се хилеше, и мозъкът му се скова от ужас.

Последва ослепителна светкавица.

Последва непрогледен мрак.

После под краката на Ринсуинд вече имаше мек под, около него светеше розова светлина и се чуваха изненаданите шокирани викове на много хора.

Той диво се огледа наоколо. Стоеше в някакъв тунел, изпълнен предимно със седалки, на които седяха стегнати в ремъци хора в чуждестранни дрехи. Всички те му крещяха.

— Събуди се! — изсъска той. — Помогни ми!

Той заотстъпва назад от тълпата, влачейки със себе си туриста, който все още беше в безсъзнание, докато свободната му ръка не напипа странно оформена брава. Завъртя я и се шмугна през нея, после я затръшна зад себе си.

Той заоглежда новата стая, в която беше попаднал и срещна ужасения поглед на една млада жена. Тя изпусна подноса, който държеше в ръцете си и изпищя.

Прозвуча като онези писъци, за които трябва доста да се напънеш. Ринсуинд, залят от вълна дестилиран от страх адреналин, се обърна и се втурна покрай нея. Тук имаше още повече седалки и хората в тях се сгушиха, когато той бързо повлече Двуцветко по централната пътека. Отвъд редиците със седалки имаше малки прозорчета. Отвъд прозорците, на фона на пухкави облаци, се виждаше драконово крило. Беше сребърно.

Изял ме е дракон, помисли си той. Но това е смешно, отговори си след малко. От драконите не можеш да гледаш навън. После рамото му удари вратата в най-отдалечения край на тунела, той го последва и се озова в конусовидна стая, която беше по-странна даже и от тунела.

Беше пълна с мънички трепкащи светлинки. Сред светлините, в специално очертани столове седяха четирима мъже, които го зяпнаха с широко отворени очи. Когато и той ги зяпна, погледите им побягнаха встрани.

Ринсуинд бавно се обърна. До него стоеше още един — пети мъж — младичък, брадат, мургав като номадите от Великия Неф.

— Къде съм? — попита магьосникът. — В корема на някой дракон ли?

Младият мъж отскочи назад и бутна малка черна кутийка в лицето на магьосника. Хората по столовете моментално залегнаха.

— Какво е това? — попита Ринсуинд. — Фотоапарат ли? — Той посегна и го взе — нещо, което очевидно изненада мургавия мъж. Той изкрещя и се опита да си го грабне обратно. Чу се още един вик, но този път от един от мъжете, седящи в столовете. Само че сега той не седеше. Беше се изправил на крака и сочеше нещо малко и металическо на младия мъж.

Това имаше удивителен ефект. Мъжът се дръпна назад и размаха ръце.

— Моля ви да ми дадете бомбата, господине — каза мъжът с металическото нещо. — Внимателно, моля ви.

— Това ли? — попита Ринсуинд. — Ето ти го! На мен не ми трябва! — Мъжът го пое много внимателно и го постави на пода. Насядалите мъже си отдъхнаха облекчено, а един от тях започна да говори бързо на вратата. Магьосникът го гледаше с искрено удивление.

— Не мърдай! — кресна му мъжът с метала. Амулет е, реши Ринсуинд, сигурно е амулет. Мургавият се оттегли в ъгъла.

— Ти постъпи много храбро — каза притежателят на амулета на Ринсуинд. — Знаеш ли?

— Какво?

— Какво му е на приятеля ти?

— Приятел ли?

Ринсуинд погледна към Двуцветко, който продължаваше все тъй кротко да спи. Това не го изненада. Но това, което наистина го изненада, беше фактът, че Двуцветко е облечен в нови дрехи. Странни дрехи. Бричовете му сега свършваха точно над коленете. Отгоре беше с някаква жилетка на ярки райета. На главата си носеше смешна малка сламена шапка. А на шапката — перо.

Неприятно усещане в областта на краката накара Ринсуинд да погледне надолу. И неговите дрехи се бяха променили. Вместо удобния стар плащ, който му вършеше такава чудесна работа във всички възможни евентуалности, сега краката му бяха стегнати в тръби от плат. Беше облечен и в сако от същия сив материал…

До този момент никога не беше чувал езика, на който говореше мъжа с амулета. Звучеше странно недодялано и смътно напомняше езика на Централните Земи — но тогава защо той разбираше всяка дума?

Я да видим, те се бяха озовали внезапно в този дракон след, те се бяха материализирали в този драк… те бяха внез… те бяха, те… — те бяха подхванали разговор на летището толкова естествено бяха решили да седнат заедно в самолета, и той бе обещал да разведе Джек Цвайблумен3 наоколо, когато се върнат в Щатите. Да, ето това беше. А след това Джек се разболя, а той така се беше паникьосал, че се вмъкна тук, и неочаквано налетя върху въздушния пират. Естествено. Какво за бога беше това „Централни земи“?

Д-р Рийнсванд разтърка чело. Една чашка сигурно щеше да го оправи.

Вълни от парадоксалност се разляха по морето на каузалността.

Вероятно най-важното нещо, което би дошло наум на всеки човек извън общата цялост на множествената вселена, беше — въпреки че магьосникът и туристът наистина едва твърде отскоро се бяха озовали в някакъв самолет насред въздуха, според нормалния ход на нещата, по същото време те все пак пътуваха в него. Т.е., както беше вярно, че те току-що се бяха появили в тази изключителна комбинация от измерения, не по-малко вярно беше и това, че те си живееха в нея. Точно в такива моменти нормалният човешки език се предава и отива да си пийне.

Работата е там, че няколко квинтилиона атома тъкмо се бяха материализирали (макар че всъщност не бяха. Виж по-долу) в една вселена, където не съвсем трябваше да бъдат. Обикновено крайният резултат от нещо такова е мощна експлозия, но тъй като вселените са доста еластични образувания, конкретно тази вселена се съхрани, като моментално разви пространствено-времевия си континуум до една начална точка, където безопасно биха могли да бъдат прибрани допълнително добавените атоми, а след това бързо се нави обратно до оня кръг светлина, който обитателите му поради липса на по-добър термин, бяха свикнали да наричат Настояще. Това, естествено, промени историята — избухнаха малко по-малко войни, появиха се някой и друг динозавър в повече, и т.н.… но като цяло, епизодът премина забележително тихо.

Но извън границите на дадената вселена отражението от тази промяна подскочи напред-назад напреко Общата Сума на Нещата и в резултат на това изкриви цели измерения и потопи безследно цели галактики.

Както и да е, всичко това остана абсолютно неизвестно за д-р Рийнсванд, 33-годишен, ерген, роден в Швеция, израснал в Ню Джърси, специалист по отделителните оксидационни явления в някои ядрени реактори. Все едно, той така или иначе сигурно въобще не би повярвал.

Цвайблумен все още беше в безсъзнание. Стюардесата, която бе придружила Рийнсванд до мястото му под аплодисментите на останалите пасажери, сега се бе навела загрижено над него.

— Обадихме се по радиото — каза тя на Рийнсванд. — Когато кацнем, ще ни чака линейка. Хм, на пътническия лист е записано, че сте доктор…

— Не знам какво му е — припряно каза Рийнсванд. — Щеше да е по-различно, ако, разбира се, той беше Магноксов реактор. Да не е някакъв шок?

— Аз никога…

Изречението й бе прекъснато от оглушителен трясък някъде от задната част на самолета. Няколко пътника изпищяха. Внезапно нахлул вятър помете всички свободни вестници и списания в свистяща дива вихрушка по пътеката.

По пътеката се приближаваше и растеше и нещо друго. Нещо голямо, продълговато, дървено и обковано в месинг. Имаше стотици крака. Ако то наистина беше това, на което приличаше — ходещ сандък, от тези дето се появяват в пиратските разкази, натъпкани догоре с нечестно спечелено злато и бижута, тогава това, което трябваше да е капакът му, изведнъж зейна.