В едно далечно второкласно съчетание на измеренията, в една астрална равнина, за която никой никога не би помислил, че е равна, кълбата междузвездни мъгли потрепват и се разтварят.

Погледни.

Гигантската Атуин — костенурката се приближава, плува бавно в космическата бездна, с водороден скреж по тромавите й крайници, огромната й стара черупка — насечена от метеоритни кратери. С очи — морета, премрежени от влага и астероиден прах. Тя гледа устремено към Предназначението.

С мозък, по-голям от град, геоложки бавно, Тя мисли само за Тежестта.

По-голямата част от Тежестта естествено е грижа на четирите огромни слона — Берилиа, Тубул, Великият Т’фон и Джеракин, върху чиито широки и загорели на звездната светлина гърбове се крепи дискът на Света, опасан с високия водопад по огромната си периферия, под купола на бебешко-синия свод на Небето.

Поне засега астропсихологията е неспособна да установи за какво си мислят те.

Гигантската Костенурка беше само една хипотеза до деня, в който малкото и неизвестно царство на Крул, чиито най-крайни планини стърчат над Водопада на Ръба, не построи мостик и съоръжение от скрипци и лостове на върха на най-наклонената навън скала и спусна няколко наблюдатели през Ръба в месингов кораб с прозорци от кварцово стъкло, за да надникнат през булото на мъглата.

Първите астрозоолози, които огромни групи роби издърпаха след дългото им висене, успяха да донесат доста сведения относно формата и природата на Атуин и слоновете, но това не разреши фундаменталните въпроси за характера и предназначението на Вселената.

Например, какъв беше действителният пол на Атуин? Този жизненоважен въпрос няма да получи отговор, докато не бъде построен по-голям и по-мощен мостик за кораб за плаване в далечното пространство, с нарастващ авторитет обясняваха Астрозоолозите. А междувременно те могат да размишляват само за разгадания космос.

Съществуваше, например, една теория, че Атуин е дошла от никъде и ще продължи все така с бавно пълзене или с равномерен ход да върви наникъде, и така во веки веков. Тази теория беше популярна сред учените.

Нейна алтернатива, споделяна от хората с религиозни убеждения, беше Теорията, че Атуин пълзи от Родното си Място към Времето на Чифтосването, както и всички оставали звезди по небето, които, явно, също се носеха от гигантски костенурки. Когато стигнеха, те щяха кратко и страстно да се чифтосат за пръв и последен път, и от това яростно единение щяха да се народят нови костенурки, за да понесат нов вид светове. Това беше т.нар. хипотеза „Големият Взрив“.

Така се случи, че един млад космохелонавт от фракцията за „Равномерния Ход“, който точно в тази съдбовна вечер изпробваше нов телескоп, надявайки се с него да измери точното албедо на дясното око на Гигантската Атуин, стана първият страничен наблюдател на пушека, който се издигаше в посока към Центъра от пожара в най-стария град на света.

По-късно през същата тази нощ той бе така погълнат от науката си, че съвсем забрави за него. Но, така или иначе, той беше първият.

А други…

Огънят тътнеше из разделения на две град Анкх-Морпорк. Там, където пламъците лизваха Магьосническия Квартал, той лумваше в синьо и зелено, а краищата му се обрамчваха даже със странните искри на осмия цвят — октарината; там, където напредващите огнени езици успяваха да си пробият път до бъчвите и маслените складове по Търговската Улица, го сподиряше цяла серия пламтящи фонтани и експлозии; в зоната на парфюмерийните магазини той гореше, примесен с особена сладост, а там, където докоснеше купчините редки изсушени билки в дрогериите, хората полудяваха и започваха да говорят с Бога.

До този момент цялата търговска част на Морпорк гореше, а по-заможните и по-уважавани граждани на Анкх на отсрещния бряг храбро се бореха със създалото се положение и яростно рушаха мостовете. Но корабите по доковете на Морпорк — натоварени със зърно, памук и дървесина, и намазани със смола, — вече горяха във веселите пламъци, а съоръженията им за акостиране, станали на пепел, плаваха с отдръпването на отлива, като възпламеняваха дворците и къщите по брега, които закачаха докато се носеха като давещи се светулки към морето. Така или иначе, вятърът раздухваше искрите и ги разхвърляше далеч отвъд реката в закътани градини и пасища.

Димът от развихрилия се пожар се издигаше мили нагоре в черен, оформен от вятъра стълб, който се виждаше от целия свят Диск.

Той действително изглеждаше внушително от хладния, тъмен хълм, отдалечен на няколко левги оттам, откъдето две фигури наблюдаваха какво става със значителен интерес.

По-високият от двамата дъвчеше кокоши крак и се облягаше на сабя, която бе съвсем малко по-къса от средно висок мъж. И ако не се долавяше усещането за изострена интелигентност, човек съвсем спокойно би го взел за варварин от пустините на Централните Земи.

Спътникът му беше доста по-нисък и бе увит от глава до пети в кафяв плащ. По-късно, когато се раздвижи, ще се види, че ходи леко като котка.

За последните двайсет минути двамата не си бяха разменили нито дума, ако не броим краткия и неопределен спор за това дали изключително мощната експлозия е била масленият склад или работилницата на Магьосника Керибъл. От това зависеха пари.

Якият мъжага вече беше привършил с глозгането на кокала, метна го в тревата и разочаровано се усмихна.

— Свършено е с всичките тези улички. А толкова ми харесваха! — каза той.

— И всичките съкровищници — обади се дребният, след това добави замислено: — Чудно дали скъпоценните камъни горят? Нали казват, че са родствени на въглищата.

— И всичкото това злато — топи се и изтича в канавките, — говореше едрият, без да му обръща внимание, — и всичкото вино кипи във варелите.

— Имаше плъхове — каза човекът в кафяво.

— Истински плъхове, уверявам те.

— Не си беше работа да си тук в разгара на лятото.

— И това също. Макар че човек не може да се отърве от усещането, че ъ-ъ-ъ, ами, моментен…

Той млъкна, после се оживи:

— Дължахме на стария Фредор от „Алената Пиявица“ осем сребърника.

Дребният кимна в знак на съгласие.

За известно време те мълчаха, докато цяла серия от нови експлозии прокара червена линия през един останал досега тъмен участък от най-големия град на света. Големият се размърда.

— Невестулко?

— Да?

— Чудя се кой го запали?

Дребният фехтовач, известен като „Невестулката“, не отговори. Той гледаше пътя под червевикаво-кафявата светлина. Тъй като Деозилската Порта бе една от първите, които се сринаха в куп нажежени до бяло въглени, малцина се бяха мяркали насам оттогава.

Но сега се задаваха двама. Острите очи на Невестулката, както винаги в безупречна форма, независимо дали в мрак или сумрак, различиха силуетите на двама мъже на коне и на някакво ниско животно зад тях. Без съмнение това беше някой богат търговец, който се измъкваше със съкровището си, или поне с толкова от него, колкото са успели да сграбчат ужасените му ръце. Невестулката ги посочи на спътника си, който въздъхна.

— Статутът на разбойници хич не ни подхожда — каза варваринът, — но, както казваш, времената са трудни, а и за тази вечер нямаме мека постеля.

Той стисна сабята си и, щом първият ездач се приближи достатъчно, изскочи на пътя с ухилена физиономия — премерена точно — да насърчи, но и едновременно с това да уплаши.

— Моля да ме извините, господине… — започна той.

Ездачът дръпна юздите на коня си и отметна назад качулка. Едрият мъж се озова срещу едно лице, покрито с петна от външни изгаряния и осеяно с кичурчета опърлена брада. Даже и веждите му бяха изчезнали.

— Разкарай се, копеле! — каза физиономията. — Ти си Бравд от Централните Земи1, нали?