— Това е историята на моя живот — немощно каза той.

— Ти печелиш — каза Съдбата и бутна купчината души през масата. Събраните богове се отпуснаха. — Ще има и други игри. — добави той.

Дамата се усмихна на две очи, които бяха като дупки във вселената.

А след това нямаше нищо освен останките от опустошени гори и облак прах на хоризонта, който се разсея с полъха на вятъра. И една черна, дрипава фигура, седнала на вдлъбнат, обрасъл с мъх километричен камък. Именно нея несправедливо обсипваха с какви ли не обиди, от нея се ужасяваха и страхуваха, и въпреки това, тя беше единственият приятел на бедните и най-добрият лечител за смъртно ранените.

Смърт, макар, разбира се, и да нямаше очи, наблюдаваше как Ринсуинд изчезва с такова изражение на лицето, че ако то въобще можеше да се мени, сега би било намръщено. Смърт, макар и винаги изключително зает, реши, че сега има хоби. Имаше нещо у този магьосник, което извънредно много го безпокоеше. Защото той не спазваше уговорки.

— ЩЕ МИ ПАДНЕШ, МИЛИЧЪК — проговори Смърт с глас, сякаш захлупваха оловни ковчежни капаци — САМО ПОЧАКАЙ.

Наричаше се Уирмбърги се издигаше почти половин миля над зелената долина — една огромна, сива и обърната наопаки планина.

В основата си беше широка едва двайсетина ярда. После се извисяваше нагоре през един тежко надвиснал облак, извиваше се изящно навън като обърнат тромпет до мястото, където го пресичаше не повече от четвърт миля широко плато. Там горе имаше малка горичка, чиято зеленина се спускаше обилно по краищата му. Имаше и постройки. Имаше даже и малка рекичка, която падаше от ръба под формата на водопад, така шибан от вятъра, че достигаше до земята като дъжд.

На няколко ярда под платото имаше и няколко дупки на пещери. Те бяха грубо оформени, съвсем обикновени на външен вид, така че в тази свежа есенна утрин Уирмбърг висеше над облаците като огромен гълъбарник.

Което ще рече, че „гълъбите“ имаха размах на крилете малко повече от четиридесет ярда.

— Знаех си аз — каза Ринсуинд. — Намираме се в силно магическо поле.

Двуцветко и Хран огледаха малката падина, където бяха спрели да пладнуват. После се спогледаха.

Конете кротко хрупаха буйната трева до потока. Жълти пеперуди пърхаха из храстите. Миришеше на мащерка, а пчелите жужаха. Набедените на шиш диви прасета лекичко цвърчаха.

Хран повдигна рамене и се върна към предишното си занимание — мажеше с масло бицепсите си. Те лъщяха.

— На мен ми изглежда абсолютно нормално място — каза той.

— Опитай се да хвърлиш монета — каза Ринсуинд.

— Какво?

— Хайде, хвърли монета.

— Д-обре — отвърна Хран, — щом това ти доставя удоволствие.

Бръкна в кесията си и извади шепа монети, отмъкнати от една дузина царства. Доста внимателно избра един оловно-сив Жлоти-четвърт-йотум и го закрепи върху лилавия нокът на палеца си.

— Кажи, ези или… — той огледа обратната страна, а по съсредоточеното му лице се четеше напрежение, — някаква риба с крака.

— Като я хвърлиш — каза Ринсуинд. Хран се ухили и щракна с палец.

Йотумът се завъртя и хвръкна.

— Ръб — каза Ринсуинд, без въобще да го погледне.

Магията никога не умира. Само изчезва.

Никъде по протежение на целия широк син свят Диск това не бе по-явно, отколкото в районите, които са били арена на великите битки на Магическите Войни, водени малко след Сътворението. В онези дни магията в нейния суров вид е била широко разпространена и била активно оползотворявана от Първите — Хора във войната им срещу Боговете.

Първопричината на Магическите Войни се е изгубила из мъглите на Времето, но философите на Диска са единодушни, че Първите Хора много скоро след създаването им напълно обяснимо изгубили контрол над себе си. И последвали величествени и бляскави битки — слънцето се търкаляло по небето, моретата врели, странни бури опустошавали земята, малки бели гълъби загадъчно се появявали по дрехите на хората, и самата стабилност на Диска (носен, както е известно, през пространството върху гърбовете на четири гигантски слона, а те пък, от своя страна — върху костенурка) — била застрашена. Това довело до твърди действия от страна на Старите Високопоставени, пред които са отговорни даже и самите Богове. На Боговете бил забранен достъп до висшето общество, хората били сътворени повторно, но този път значително по-дребни, а една голяма част от старата дива магия била изсмукала вън от земята.

Това не разрешило проблема на онези места по Диска, които по време на войните били понесли пряк магически удар. Магията изчезваше — бавно, през хилядолетията, разлагаше се и така освобождаваше безброй субастрални частици, които неумолимо изкривяваха реалността около нея…

Ринсуинд, Двуцветко и Хран се бяха втренчили в монетата.

— Наистина е ръб — каза Хран. — Е, хубаво, ти си магьосник. И какво от това?

— Аз не правя… такива магии.

— Искаш да кажеш, че не можеш.

Ринсуинд подмина репликата, защото това беше самата истина.

— Опитай пак — предложи той.

Хран извади цяла шепа монети.

Първите две паднаха нормално. Четвъртата — също. Третата се приземи на ръб и така си и остана. Петата се превърна в малка жълта гъсеница и запълзя нанякъде. Шестата, точно когато се завъртя най-силно, каза едно остро „Дрън!“ и изчезна. Миг след това се чу слаб гръмотевичен шум.

— Ей, тая беше сребърна! — викна Хран, като скочи на крака и се загледа нагоре. — Върни я!

— Не знам къде отиде — уморено каза Ринсуинд. — Може би още набира скорост. Така или иначе, монетите, с които опитах сутринта, също не се върнаха.

Хран още се взираше в небето.

— Какво? — попита Двуцветко.

Ринсуинд въздъхна. Беше се страхувал точно от това.

— Отклонили сме се в зона с висок магически коефициент — каза той. — Не ме питайте как. Някога, много отдавна, тук трябва да е било генерирано изключително мощно магическо поле и сега ние понасяме остатъчните ефекти.

— Точно така — каза един минаващ оттам храст.

Хран рязко наведе глава.

— Искаш да кажеш, че това е едно от ОНЕЗИ места? — попита той. — Да се махаме оттук!

— Чудесно — съгласи се Ринсуинд. — Ако се върнем по същите стъпки, по които дойдохме, може и да успеем. Можем да спираме през около миля и да хвърляме монета.

Той припряно скочи на крака и започна да тъпче разни неща по дисагите си.

— Какво? — попита Двуцветко.

Ринсуинд се спря.

— Виж какво — сопна му се той. — Само недей да спориш. Хайде, давай.

— Изглежда ми съвсем нормално — каза Двуцветко. — Само дето има малко по-малко хора, иначе…

— Да, странно е, нали? — отвърна Ринсуинд. — Хайде!

Високо над тях се чу шум, сякаш са ударили с парче кожа по мокра скала. Нещо гладко, лъскаво и с неясни очертания прелетя над главата на Ринсуинд, като разпръсна облак въглени от огъня — свинята се откачи от шиша и се понесе към небето.

Трупът се наклони на една страна, за да избегне група дървета, изправи се, описа един кръг наоколо и се устреми по посока на Центъра, а след него остана гореща следа от капчици свинска мас.

— Какво правят сега? — попита старецът. Младата жена погледна към гадателския кристал.

— Вървят бързо по посока към Ръба — докладва тя. — Между другото, оня сандък, с краката, още е с тях.

Старецът се изкикоти — един странно обезпокояващ смях в тъмната и прашна гробница.

— Мъдро крушово дърво — каза той. — Забелележително. Да, мисля да го имаме. Моля те, скъпа, погрижи се за това… преди да са излезли от обсега на мощта ти, може би?

— Тихо! Или…

— Или какво, Лиеса? — попита старецът (имаше нещо много странно в начина, по който той бе стоварен върху каменния стол на фона на мрачната светлина). — Ти вече ме уби веднъж, не си ли спомняш?