Бойният кон на Хран се появи в лек галоп през един скърцащ свод и се изправи на задните си крака до господаря си, а гривата му се развяваше от силния вятър. Варваринът стана, метна скъпоценните си торби в един чувал, който висеше на седлото и най-накрая яхна животното. Той се пресегна, сграбчи Двуцветко за врата и го изтегли през основата на седлото. Когато конят се обърна назад, Ринсуинд направи отчаян скок и се приземи зад Хран, който не направи никакво възражение.

Конят чаткаше безпогрешно по тунелите, като прескачаше неочаквано появили се бабунки чакъл и ловко заобикаляше огромните камъни, които се сгромолясваха от огъващия се покрив. Увиснал здраво на седлото, Ринсуинд гледаше назад.

Нищо чудно, че конят се движеше толкова бързо. Съвсем близо зад тях, през проблясващата лилава светлина, се носеха бързо голям, страшен на вид сандък и един фотоапарат, който летеше опасно ниско над земята на трите си крака. Толкова голяма бе способността на мъдрото крушово дърво да следва господаря си навсякъде, че даже предметите за задгробния живот на мъртвите императори по традиция са били правени от него…

Те излязоха на открито миг преди осмоъгълната арка окончателно да се пречупи и да се сгромоляса.

Слънцето изгряваше. Когато храмът се разпадна, зад тях се вдигна стълб прах, но те не се обърнаха назад. Жалко, защото Двуцветко би могъл да направи снимки, необичайни даже и за стандартите на Диска.

Нещо се раздвижи в димящите развалини. Сякаш над тях се издигаше зелен килим. После едно дъбово дърво се вдигна на спирала, разклонявайки се като експлодираща зелена ракета, и се оказа в средата на вековен гъстак още преди върховете на старите му клони да са престанали да потрепват. Бук поникна бързо като гъба, съзря, изгни и потъна в облак прах от сухо, гнило дърво сред напиращото нагоре поколение. Храмът вече представляваше полузарита купчина от покрити с мъх камъни.

Но Времето, което още от началото се бе опитало да го хване за гърлото, сега се заемаше да довърши работата. Врящите допирни точки между разлагащата се магия и покачващата се ентропия избучаха с тътен надолу и застигнаха галопиращия кон, чиито ездачи — самите те творение на Времето — въобще не го забелязаха. Но той се заби в омагьосаната Гора със силата на вековете.

— Внушително, нали? — забеляза един глас откъм коляното на Ринсуинд, докато конят галопираше леко през мъглата от разлагащо се дърво и падащи листа.

Гласът звучеше със зловещ металически оттенък Ринсуинд погледна надолу към сабята Кринг. На главата й имаше няколко рубина. Той не можеше да се освободи от усещането, че го наблюдават.

От хълмовете на края на гората пътниците наблюдаваха борбата между дърветата и Времето, която можеше да има само един единствен изход. Това беше нещо като допълнение към основната цел на спирането им, а именно — да се унищожи една доста голяма мечка, която бе имала неблагоразумието да се приближи на хвърлей място от Хран.

Ринсуинд наблюдаваше Хран над парчето си тлъсто месо. Даде си сметка, че Хран, който се нагърбва със задачата да бъде герой, бе съвсем различен от поръбващия си винце, от гуляйджията Хран, който идваше от време на време в Анкх-Морпорк. Той беше предпазлив като котка, гъвкав като пантера и се чувстваше съвсем уверено, като у дома си.

При това, аз оживях след Бел Шамхарот, припомни си Ринсуинд. Фантастично.

Двуцветко помагаше на героя да сортира съкровището, откраднато от храма. Оказа се главно сребро с неприятни лилави камъни. В купа изобилстваше от представители на всякакви паяци, октоподи и обитаващите дървета октарсиери от пустините на Централните Земи.

Ринсуинд се опитала си запуши ушите за скърцащия зад гърба му глас. Безуспешно.

— …след това принадлежах на Пашата на Ре’дурат и играх важна роля в битката при Великия Неф и там именно получих малката резка, която сигурно си забелязал на около две-трети от долния край на острието ми — обясняваше Кринг от временния си дом в една туфа. — Някакъв неверник носеше октиронова яка, което беше твърде нечестно, но пък и аз, разбира се, по онова време бях доста по-остра, а господарят ми имаше навика да цепи копринени кърпички във въздуха с мен и… отегчавам ли те?

— А? О, не, не, никак. Много е интересно — заговори Ринсуинд, като все още не отделяше поглед от Хран. Доколко можеше да разчита на него? Ето ги тук, сред пустошта, наоколо гъмжеше от троли…

— Личеше си, че си културен човек — продължаваше Кринг. — Толкова рядко срещам наистина интересни хора, все едно за колко време. Това, за което наистина си мечтая, е една хубава камина, някъде, където и да е, над която тихо и кротко да си вися. Веднъж, например, прекарах няколкостотин години на дъното на едно езеро.

— Трябва да е било интересно — разсеяно каза Ринсуинд.

— Не съвсем.

— Да, да, и аз мисля така.

— Това, което наистина искам да бъда, е палешник. Не знам какво означава, но ми звучи като съществуване с някакъв смисъл в него.

Двуцветко изтича до магьосника.

— Хрумна ми страхотна идея — изпя той.

— А-ха — отегчено отвърна Ринсуинд. — Защо не вземем Хран да ни придружи до Куирм?

Двуцветко го погледна смаяно.

— Как позна?

— Само си помислих, че ти ще си го помислиш — отговори Ринсуинд.

Хран престана да тъпче сребро в дисагите си и им се ухили окуражително. После погледът му се върна обратно върху Багажа.

— Ако той е с нас, кой ще посмее да ни нападне? — попита Двуцветко.

Ринсуинд потърка брадичката си.

— Хран? — предположи той.

— Но ние му спасихме живота в Храма!

— Е, ако под „нападне“ имаш предвид „убие“ — каза Ринсуинд — не мисля, че ще го направи. Не е такъв човек. Просто ще ни обере, ще ни върже и ще ни зареже на вълците.

— Хайде, стига.

— Виж какво, такъв е истинският живот — сопна му се магьосникът. — Я се виж, мотаеш се и разнасяш сандък, натъпкан със злато. Не ти ли се струва, че някой, и то с пълно основание, би се възползвал от шанса да ти го задигне? — Аз бих го направил, продължи той наум, само да не бях видял какво прави Багажът на любопитните пръсти.

После отговорът го осени. Погледът му се плъзна от Хран към фотоапарата. Дяволчето бе заето с прането си в едно миниатюрно корито, а саламандрите дремеха в клетката си.

— Хрумна ми нещо — каза той. — Чуй, кое е това нещо, което героите наистина желаят?

— Злато? — попита Двуцветко.

— Не. Питам: наистина?

Двуцветко сбърчи вежди.

— Не разбирам — каза той. Ринсуинд вдигна фотоапарата и извика:

— Хран, би ли се приближил?

Дните минаваха спокойно. Наистина, веднъж малка шайка мостови троли се опитаха да ги хванат от засада, а друга една вечер банда разбойници за малко да ги изненадат (но неблагоразумно се опитаха да проучат съдържанието на Багажа преди да убият спящите). Хран си поиска, и получи, двойна надница и в двата случая.

— Ако ни се случи нещо лошо — обясни Ринсуинд, — тогава няма да има кой да работи с вълшебния апарат. И тогава — край на снимките на Хран, ясно ли е?

Хран кимна, а погледът му бе прикован на последната снимка. Тя изобразяваше Хран, заел геройска поза, и стъпил с един крак върху купчина убити троли.

— Аз и ти и малкият приятел Двуцветко, ние всички се разбираме чудесно — каза той. — А утре ще може ли да заснемем по-хубав профил, а, става ли?

Той грижливо уви снимката в тролска кожа и я прибра при другите в дисагите си.

— Изглежда, че става — радостно каза Двуцветко, когато Хран избърза напред да разузнае пътя.

— Естествено — отговори Ринсуинд, — това, което героите обичат най-много, е самите себе си.

— Знаеш ли, че започваш да се справяш доста добре с фотоапарата?

— Аха.

— Може би ще се зарадваш на това — Двуцветко му подаде една снимка.

— Какво е това?

— О, нищо особено — снимката, която направи в Храма.

Ринсуинд погледна с ужас. Там, обграден от няколко пипала, беше един огромен, извит като спирала, загрубял, намазан с отрова, нефокусиран палец.