— Което погъделичка алчността ти, нали, малки приятелю? Ти винаги си бил отличен крадец, Невестулко.

— Ъхъ — скромно се съгласи Невестулката. Докосна копчето на края на диска, и той се отвори.

Миниатюрното демонче, затворено вътре, вдигна очи от малкото си сметало и се намръщи.

— Липсват само десет минути до осмия час — озъби се то. Капакът се затръшва, като без малко не прищипа пръстите на Невестулката.

Невестулката изруга и запрати часовника далеч в пирена, където той най-вероятно се удари о камък. Във всеки случай, нещо го накара да се разцепи; последва ослепителен октаринов блясък и мирис на сяра, докато времето, принудено да изчезне, се прибра в каквото и да е дяволско измерение, което наричаше свой дом.

— Защо го направи? — попита Бравд, който не бе достатъчно близо, за да чуе думите.

— Какво съм направил? — отвърна Невестулката. — Нищо не съм направил. И нищо не е станало. Хайде, пропиляваме си възможностите.

Бравд кимна. Пришпориха добичетата си и се втурнаха в галоп към древния Анкх, и към истинските вълшебства.

Светът на Диска предлага далеч по-внушителни гледки от тези, които могат да се открият във вселени, създадени от Творци с по-бедно въображение и с повече склонност към механичната работа.

Въпреки че слънцето на Диска е само една миниатюрна кръжаща луна, а протуберансите му са не по-големи от стикове за крикет, този дребен недостатък трябва да се отбележи задължително на фона на огромната гледка на Гигантската Атуин — Костенурката, върху Чиято древна и белязана от метеори черупка лежи основата на Диска. Понякога, в бавното Си пътуване между бреговете на Безкрайността, Тя раздвижва голямата си като континент глава, за да захапе някоя минаваща комета.

Но най-внушителната от всички гледки може би — било то и само поради факта, че когато повечето мозъци се изправят пред несъмнената галактическа свръхголемина на Атуин, те отказват да повярват — е безкрайният Водопад на Ръба, откъдето врящите морета на Диска неспирно преливат в пространството. Или може би това е осемцветната Дъга на Ръба, която опасва света и кръжи в наситения с мъгли въздух над Бездната. Осмият цвят е октарината, която се получава след разпръсването на силна слънчева светлина по интензивно магическо поле.

Или може би все пак най-величествената гледка е Центърът. Там една висока десет мили кула от зелен лед се извисява над облаците и крепи на върха си царството на Дънманифестин — жилището на боговете на Диска. Самите богове на Диска, въпреки красотата и разкоша на света под тях, рядко са доволни. Неприятно е да знаеш, че си бог в един свят, които съществува само защото всяка поредица от невероятности трябва да има все пак някакъв край; особено, когато човек може да надникне в различните измерения на светове, чиито Създатели са имали повече нагласа за механична работа, отколкото въображение. Нищо чудно тогава, че боговете на Диска прекарват повече време в препирни и караници, отколкото в усилия за познание на вселената.

Конкретно на този ден Слепият Айо — по силата на постоянната си бдителност шеф на боговете — седеше, подпрял брадичка с ръце, и гледаше игралния плот на масата от червен мрамор пред себе си. Слепият Айо бе получил името си благодарение на това, че там където трябваше да бъдат очните му ябълки, нямаше нищо, а само две празни места гола кожа. Очите му, от които той притежаваше внушително голямо количество, водеха свой собствен, полунезависим живот. Междувременно няколко кръжаха сега над масата.

Игралната дъска представляваше грижливо изработена карта на Диска, допълнително разграфена на квадратчета. Няколко красиво моделирани игрални фигури сега заемаха някои от квадратите. Страничният наблюдател би разпознал, например, в две от тях подобията на Бравд и на Невестулката. Имаше и цял куп разни други герои и победители, от които Дискът притежаваше даже в излишък.

В играта участваха Айо, Офпър — Богът Крокодил, Зефир — богът на леките ветрове, Съдбата и Дамата.

Сега, след като второстепенните участници бяха отстранени от играта, около масата цареше атмосфера на съсредоточено напрежение. Късметът беше един от първите „изгорели“, след като вкара героя си в пълна къща с въоръжени гноли (резултат от добро хвърляне на Офлър), а скоро след това и Нощта изгуби чиповете си, докато се молеше за среща с Провидението. Няколко по-дребни божества се бяха примъкнали и „кибичеха“ над главите на играещите.

Отстрани вече бяха сключили облози, че Дамата ще е следващият напуснал играта. Последната й по-значима победа сега беше само щипка поташ в още димящите руини на Анкх-Морпорк, а и не й беше останало почти нищо, което би могла да предложи за по-нагоре.

Слепият Айо взе кутията за зарове — един череп, чиито многобройни отвори бяха запушени с рубини, и без да откъсва няколко от очите си от Дамата, хвърли три петици.

Тя се усмихна. Такива бяха очите й — ярко зелени, без ирис или зеници, и блестяха отвътре.

Стаята чакаше мълчаливо, докато тя порови из кутията със залозите си и най-сетне извади от най-отдолу две неща, които решително тръшна върху масата. Всички останали Богове-играчи, като един, протегнаха шии напред, за да ги видят.

— Исменник макьосник и неккъф цинофник — каза Офлър — Богът Крокодил, затруднен както винаги от бивниците си. — Ами, да-а, наистина!

Той бутна с една ръка купчина бели като кости жетони в центъра на масата.

Дамата леко кимна с глава. Вдигна кутията и я закова неподвижно в ръце, но въпреки това, всички Богове ясно чуваха трите зара, които се търкаляха вътре. И после ги метна на масата.

Шестица. Тройка. Петица.

Нещо ставаше обаче с петицата.

Повлиян от случайния сблъсък на няколко милиарда молекули, зарът се изметна в една точка, завъртя се леко и се обърна на седмица.

Слепият Айо вдигна зара и преброи стените.

— Хайде де — отегчено каза той. — Играй честно.

Пътят от Анкх-Морпорк до Чирм представлява стръмна, бяла и криволичеща отсечка от трийсет левги, осеяна с дълбоки дупки и полузарити скали. Той се вие около планини и се гмурка в хладни зелени долини с цитрусови дървета, пресича обвити в лиани клисури по скърцащи въжени мостове и е по-скоро живописен, отколкото полезен.

Живописен. Това беше нова дума за Ринсуинд Магьосника, (Бакалавър по Магия (некадърен), Невидимия Университет). Тя беше една от думите, които научи откакто напусна овъглените останки на Анкх-Морпорк. Странен беше друга нова дума. „Живописен“ означаваше, реши той след внимателно проучване на гледката, която вдъхновяваше Двуцветко да използва думата, че релефът е ужасно неравен. Когато трябваше да се опишат случайните села, през които минаваха, „странен“ означаваше „обхванат от треска“ и „порутен“.

Двуцветко беше турист — първият, видян някога на Диска. Турист, според Ринсуинд, означаваше „идиот“.

Докато се придвижваха спокойно през пропития с аромат на мащерка и жужене на пчели въздух, Ринсуинд размишляваше върху приключенията от последните няколко дни. При все, че дребният чужденец очевидно беше луд, също така беше и щедър, и сравнително по-малко опасен от повечето хора, с които магьосникът си беше имал работа в града. Може да се каже, че го харесваше. Да не го харесваш би било като да ритнеш кученце.

Междувременно Двуцветко проявяваше голям интерес към теорията и практиката на магията.

— Всичко това ми изглежда, ъ-ъ-ъ, съвсем безполезно — каза той. — Винаги съм си мислел, че магьосникът просто казва вълшебните думи и това е всичко. Без цялото това досадно запаметяване.

Ринсуинд унило се съгласи. Опита се да обясни, че всъщност някога магията е била дива и необуздана, но е била укротена в мъглите на времето от Старите, които освен другото са я накарали да се подчини и на Закона за Съхранение на Действителността. Това изискваше необходимото усилие за постигане на някаква цел да е неизменно едно и също, независимо от използваните средства. От гледна точка на практиката това означава, че да кажем, да се създаде илюзията за чаша с вино е сравнително лесно, тъй като това изисква само неуловимо придвижване на светлинни форми. От друга страна, да се вдигне истинска чаша с вино на няколко стъпки от земята единствено с помощта на умствената енергия, изисква няколко часа системна подготовка, ако магьосникът не иска елементарният принцип на действие на лоста да му изсмуче мозъка през ушите.