— Но какво прави тоя? — попита Бродман с ръце на хълбока.

— Тя му казва какво да говори. Знам, че звучи смешно — промърмори Хю.

— Как може книга да казва на човек какво да говори?

— Бих искал подслон, стая, квартира, къща под наем, пълен пансион, чисти ли са ви стаите, стая с хубав изглед, каква е цената за една нощ? — на един дъх изпя Двуцветко.

Бродман погледна към Хю. Просякът сви рамене.

— Има много пари. — обясни той.

— Кажи му тогава, че е три медни монети. А онова Нещо ще трябва да отиде в конюшнята.

— ? — попита непознатият. Бродман вдигна три дебели червени пръста и лицето на чужденеца мигновено се озари от разбираща усмивка. Той бръкна в кесията си и сложи три големи златни монети в ръката на кръчмаря.

Бродман се опули срещу тях. Те представляваха около четири пъти стойността на „Пробития Барабан“, в това число и прислугата. Той погледна към Хю. Там не срещна никаква помощ. Погледна към непознатия. Преглътна.

— Да — каза той с неестествено висок глас. — Естествено има и храна. Уф! Разбираш, нали? Храна. Да ядеш. Не? — Придружи обясненията си с подобаващи движения.

— Храна? — повтори дребният.

— Да — Бродман вече започваше да се поти. — Я по-добре си погледни в книжката.

Мъжът отвори книгата и прокара пръст по една от страниците. Бродман, който криво-ляво можеше да чете, занаднича наопаки в нея. Това, което видя, нямаше никакъв смисъл.

— Храаана — произнесе новодошлият. — Да. Котлет, гозба, пържола, задушено, рагу, фрикасе, кюфте, флейки, суфле, кнедли, желирано мляко, шербет, каша, салам, не искам салам, боб, без боб, деликатеси, желе, конфитюр. Пилешки дреболийки. — Той сияеше срещу Бродман.

— Всичко това? — омаломощено попита гостилничарят.

— Той само така си говори — обясни му Хю. — Не ме питай защо. Просто го прави.

Погледите на всички присъстващи в стаята бяха насочени към чужденеца, всички, освен един — този на Ринсуинд Магьосника, който седеше в най-тъмния ъгъл пред съвсем малка чаша с бира.

Той гледаше Багажа.

Вижте Ринсуинд.

Погледнете го! — Мършав, като повечето магьосници, и облечен в тъмночервен плащ, върху който с черни лъскави пайети са избродирани няколко загадъчни знака. Някои биха го взели за най-обикновен чирак-магьосник, избягал от учителя си в знак на неподчинение, от скука, страх или непреодолими хетеросексуални влечения. Но около врата си носеше верижка с бронзовия октагон, който недвусмислено показваше, че е възпитаник на Невидимия Университет — висшето училище по магия, чийто трансцедентален район на време-пространството никога не е нито точно Тук, нито Там. Възпитаниците му по принцип бяха предопределени най-малкото за титлата „маг“, но Ринсуинд бе напуснал (след една злощастна случка), знаейки само една-единствена магия, и си изкарваше криво-ляво прехраната из града, като използваше вродената си дарба за чужди езици. По правило избягваше всякакъв вид работа, но познатите му знаеха, че мозъкът му щрака бързо като машина. И когато видеше мъдро крушово дърво, можеше да го различи. Точно такова виждаше сега и просто не можеше да повярва на очите си.

Някой Върховен Маг след много усилия и много изразходвано време най-накрая би могъл да получи малък жезъл, изработен от дървесината на мъдро крушово дърво. То растеше само по местата на древната магия. Във всички градове на Кръглото Море сигурно имаше не повече от два такива жезъла. А цял сандък от такова дърво… Ринсуинд се опита да пресметне и реши, че даже ако сандъкът е натъпкан със звездни опали в пръчки от орихолатум, съдържанието му няма да се равнява и на едва десета от стойността на контейнера. Една вена започна да пулсира на челото му.

Той стана и се запъти към тримата. Попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Разкарай се, Ринсуинд! — сряза го Бродман.

— Само си помислих, че би било от полза, ако се обърна към този господин на родния му език — внимателно отговори Ринсуинд.

— Той и сам се справя чудесно, — каза кръчмарят, но отстъпи няколко крачки назад.

Ринсуинд се усмихна учтиво на непознатия и опита с няколко израза на Химерски. Той се гордееше, че владее отлично този език, но чужденецът му отвърна само с учудване.

— Не става — намеси се Хю с вид на много знаещ, — в книгата е работата, ясно ли ти е? Тя му казва какво да говори. Магия.

Ринсуинд превключи на Високо Борогравински, после на Вангълмешт, на Сумтри и даже на Черен Оруугу — езикът, който няма съществителни имена и има само едно прилагателно, и то неприлично. Всичките бяха посрещнати с учтиво неразбиране. В изблик на отчаяние той опита езически Троб и на лицето на дребничкия мъж цъфна радостна усмивка.

— Най-сетне! — извика той. — Боже мили! Това е забележително! (Макар че на езика Троб последната дума всъщност звучеше така: „Нещо, което може да се случи само веднъж за времето, когато може да се използва кану, издълбано старателно с брадва и огън от най-високото диамантово дърво, което расте в прочутите диамантови гори по ниските склонове на Планината Ауаяуа, обител на боговете на огъня, или поне така се говори.“).

— Какво беше всичко това? — подозрително попита Бродман.

— Какво каза кръчмарят? — попита малкият човек.

Ринсуинд преглътна.

— Бродман — каза той, — две чаши от най-доброто ти пиво!

— Разбираш ли какво говори?

— О, да, разбира се.

— Кажи му… кажи му, че е много добре дошъл. Кажи му, че закуската струва, ъ-ъ-ъ… една златна монета. — За миг на лицето на Бродман бе изписана страшната вътрешна борба, която го разкъсваше, а после, в изблик на щедрост, добави: — И за теб ще има от това.

— Чужденецо — със спокоен глас започна Ринсуинд. — Ако останеш тук, до довечера ще те наръгат с нож или ще те отровят. Но не преставай да се усмихваш, или и аз ще престана.

— О, хайде стига — каза непознатият, като се оглеждаше. — Изглежда ми чудесно място. Истинска Морпоркска кръчма. Ако знаеш колко съм слушал за тях! Всичките тези странни стари греди. И в същото време толкова удачно и разумно подбрани.

Ринсуинд бързо се огледа да не би някоя изтекла от Магьосническия Квартал отвъд реката магия да ги е пренесла мигновено на някое друго място. Но не, те все още бяха в „Барабана“ — с опушените му стени, с покрития му със стари тръстики и всякакви гадини под, с киселата му бира, която не се купуваше, а по-скоро се заемаше за известно време. Той се опита да нагласи представата си около думата „странен“, или по-точно към най-близкия еквивалент на Троб, което ще рече: „Тази приятна архитектурна чудатост, характерна за малките коралови къщи на пигмеите от полуостров Орохаи, които се хранят с гъби.“

От усилието му се замая главата. Новодошлият продължи:

— Казвам се Двуцветко — и протегна ръка. Другите трима инстинктивно погледнаха надолу да вадят дали в нея има монета.

— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Ринсуинд. Разбери, не се шегувам. Това място е опасно.

— Чудесно! Точно такова исках!

— А?

— Какво е това в чашите?

— Това ли? Бира. Благодаря ти, Бродман. Да. Бира. Нали знаеш. Бира.

— Аха. Така типичното питие. Как мислиш, една малка златна монета дали ще бъде достатъчна, за да си я платя? Не искам да обидя някого.

Монетата беше вече наполовина вън от кесията му.

— Крррт — изскърца със зъби Ринсуинд. — Не, искам да кажа, че няма да обидиш никого.

— Добре. Казваш, че мястото е опасно. Имаш пред вид, че го посещават герои и хора на приключенията и риска, така ли?

Ринсуинд обмисляше чутото.

— Е, и?

— Прекрасно! Бих искал да се запозная с някои от тях.

Магьосникът се сети за едно обяснение.

— Аха, — каза той — дошъл си да наемеш войници („воини, които се бият за племето най-вече с млечни орехи“)?

— О, не, не. Просто искам да ги видя. За да мога, когато се върна у дома, да кажа, че наистина съм го направил.

На Ринсуинд му мина през ума, че една среща с по-голямата част от клиентелата на „Барабана“ би означавала, че Двуцветко никога няма да се върне у дома, освен ако не живееше надолу по течението на реката, и ако то случайно не го отнесеше дотам.