Скоростта на светлината през магическо излъчване, като това, което ограждаше Диска, беше съвсем ниска, не много по-голяма от скоростта на звука в по-малко синхронизирани вселени. Но все пак това беше най-бързото нещо наоколо, с изключение на, в моменти като този, мозъка на Ринсуинд.
В един миг той си даде сметка, че туристът се кани да опита своя особен вид лингвистични познания, което ще рече, че се канеше да заговори бавно и високо на своя собствен език.
Ринсуинд замахва с лакет назад и изкара въздуха на Двуцветко. Когато дребният човек вдигна очи към него, примрял от болка и безкрайно учуден, магьосникът пресрещна погледа му, изплези език и с жестове му показа как го реже с въображаеми ножици.
Вторият хелонавт — защото точно такава беше професията на мъжете, на които съвсем скоро бе отредено да полетят към Гигантската Атуин — вдигна поглед от разписанието и ги загледа смаяно. Големите му геройски вежди се сбръчкаха от усилието да заговори.
— ? Хьор ю латруин ньор у? — попита той.
Ринсуинд се усмихна, кимна и побутна Двуцветко към него. Вътрешно въздъхна от облекчение, когато видя, че туристът внезапно се загледа в един голям месингов телескоп, който лежеше на масата.
— ! Суутен у! — нареди седналият хелонавт. Ринсуинд кимна пак, усмихна се, взе един от големите медни шлемове от лавицата и с все сила го надяна върху главата му. Хелонавтът политна напред и само лекичко изхърка.
Стъписан, вторият от мъжете едва свари да направи и крачка, преди Двуцветко да го удари аматьорски, но все пак ефективно с телескопа. Той се строполи върху колегата си.
Ринсуинд и Двуцветко се спогледаха над телата.
— Добре! — отсече Ринсуинд, като усещаше, че е изгубил някаква битка, но не беше съвсем сигурен каква точно. — Не си прави труда да го казваш! Там отвън някой очаква тези двамата всеки момент да се появят в костюмите. Предполагам, че ни помислиха за роби. Помогни ми да ги скрием зад завесите, а след това…
— …по-добре да се облечем — каза Двуцветко и вдигна втория шлем.
— Добре — съгласи се Ринсуинд. — Знаеш ли, още щом видях костюмите разбрах, че рано или късно ще свърша в един от тях. Не ме питай как го разбрах — предполагам, защото това беше възможно най-лошото нещо, което би могло да се случи.
— Е, нали и ти самият каза, че няма никакъв начин да избягаме — каза Двуцветко, а гласът му звучеше приглушено, докато намъкваше втората половина на костюма през главата си. — Всичко е по-добро в сравнение с това да те принесат в жертва.
— Щом ни се удаде случай, ще се възползваме от него — каза Ринсуинд. — Да не ти хрумне нещо!
Той яростно пъхна ръка в костюма и си трясна главата в шлема. За миг си даде сметка, че някой там, горе, го гледа.
— Много благодаря — горчиво каза той.
На самия край на града и държавата Крул се намираше голям, полукръгьл амфитеатър с места за няколко десетки хиляди зрители. Арената беше само полукръг поради една много изискана и проста причина — тя се надвесваше над облачното море, което се надигаше, далече долу, от Водопада на Ръба. Сега беше пълна до последното място. Тълпата започваше да става неспокойна. Беше дошла да наблюдава двойно жертвоприношение, а така също и изстрелването на огромния, бронзов космически кораб. Нито едно от двете събития още не се бе случило.
Главният Астроном повика Отговорника по Изстрелването при себе си.
— Е? — този един единствен звук беше зареден с цялата гама на гнева и заплахата. Главният Отговорник по Изстрелването пребледня.
— Нищо ново, господарю — отговори той и добави малко по-живо: — освен че ваше височество сигурно ще бъде доволен да научи — Гархартра се съвзе.
— Това е нещо, за което може и да съжалява — произнесе Главният Астроном,
— Да, господарю.
— Колко време ни остава?
Отговорникът по Изстрелването погледна към слънцето, което бързо се издигаше.
— Трийсет минути, ваше височество. След това Крул ще се завърти и ще се откъсне от опашката на Гигантската Атуин и „Мощният Пътешественик“ ще бъде обречен да се понесе из пространството между костенурките. Вече съм задействал автоматичното управление, така че…
— Добре, добре — Главният Астроном го отпрати с ръка. — Изстрелването трябва да продължи както е запланувано. И, естествено, не прекъсвайте наблюдението над пристанището. Когато двамата нещастници бъдат заловени, аз лично ще имам удоволствието да ги екзекутирам.
— Да, господарю. Ъ-ъ…
Главният Астроном се намръщи.
— Какво друго имаш да казваш?
Отговорникът по Изстрелването преглътна. Никак не беше честно спрямо него — той беше магьосник-практик, а не дипломат, и тъкмо затова някои по-мъдри мозъци се бяха погрижили да го натоварят със задължението именно той да съобщава новините.
— От морето се е появило чудовище и напада корабите в пристанището — каза той. — Току-що оттам дойде бързоходец.
— Голямо ли е чудовището?
— Не особено, макар че казаха, че е изключително ядосано, господарю.
Владетелят на Крул и на Обиколната Ограда помисли за миг по този въпрос, после сви рамене.
— Морето е пълно с чудовища — каза той. — Това е една от главните му особености. Справете се с него. И… Главни Отговорнико по Изстрелването?
— Да, господарю?
— Ако се ядосам повече, ти ще ми напомниш, че трябва да се принесат в жертва двама души. Иначе може да стана по-щедър и да увелича броя им.
— Да, господарю. — Главният Отговорник се измъкна, облекчен, че се е отдалечил от погледа на самодържеца-тиран.
„Мощният Пътешественик“, без голата си бронзова черупка, която бе извадена от калъпа няколко дни по-рано, сега стоеше спокойно в гнездото си на върха на една дървена кула в центъра на арената. Пред него в посока към Края се спускаше релса, където на едно разстояние от няколко стъпки, тя внезапно се вдигаше нагоре.
Покойният Дактилос Златнооки, който бе конструирал летателната площадка, както и самия „Мощен Пътешественик“, беше обяснил, че целта на тази последна подробност е просто да гарантира, че корабът няма да се забие в скалите, щом веднъж започне дългото си гмуркане. Може би не беше нищо повече от случайно съвпадение и това че, поради внезапното изкривяване на пътя, корабът щеше да подскочи като пъстърва и да проблесне театрално на слънчевата светлина, преди да изчезне в облачното море.
В края на арената затръбиха фанфари. Появи се почетната стража на хелонавтите, съпроводена от възгласите на тълпата. А след това, облечени в бели костюми, на светлината се появиха и самите изследователи.
Нещо моментално просветна в главата на Главния Астроном и му подсказа, че нещо не е наред. Например, героите винаги стъпват по определен начин. Или поне, със сигурност не се поклащат, а единият от хелонавтите правеше точно това.
Ревът на събралите се жители на Крул беше оглушителен. Докато хелонавтите и техните стражи прекосяваха голямата арена и минаваха между множеството олтари, издигнати за разните магьосници и жреци от безбройните секти на Крул, за да осигурят успеха на полета, Главният Астроном се намръщи. Групата беше стигнала вече докъм средата на пътя, когато мозъкът му стигна до едно заключение. В мига, когато хелонавтите стояха вече в подножието на стълбата, която водеше към кораба — а нямаше ли и нещо друго освен колебание в поведението им? — Главният Астроном скочи на крака, но думите му се изгубиха сред виковете на тълпата. Едната му ръка се мяташе напред-назад, пръстите му драматично описваха традиционните заклинателни движения и всеки случайно минаващ човек, който може да чете по устните, и който, също така, е запознат със стандартните магически текстове, би различил началните думи на Плаващото Проклятие на Весткейк и благоразумно би изчезнал на мига оттам.
Последните думи на магията обаче останаха недоизречени. Около големия сводест вход към арената избухнаха безредици и Главният Астроном удивено се обърна натам. Стражите се втурнаха към откритата част на арената и захвърляха оръжието си, докато криволичеха из олтарите или прескачаха парапета към подиума.
