Той въобще не беше толкова страшен, колкото си го беше представял.

— Хм — обади се след малко въображението му.

Не че тролът вдъхваше ужас. Наместо отвратителната чудовищна уродливост с вторично придобити израстъци, която бе очаквал да види, Ринсуинд се озова срещу един доста тумбест, но не твърде грозен старец, който съвсем спокойно би минал за нормален човек в който и да е град, стига, разбира се, другите хора да са свикнали да виждат стари хора, явно съставени от вода и почти от нищо друго. Сякаш океанът беше решил да създаде форма на живот, като си спести цялата досадна процедура по еволюцията и чисто и просто бе оформил част от себе си в едно двуного същество и го беше пуснал да се размотава по брега. Тролът имаше приятен, полупрозрачен син цвят. Докато Ринсуинд го зяпаше, през гърдите му се стрелна малко ято сребърни риби.

— Не е възпитано да зяпаш — каза тролът. Устата му се отвори с гребена на една малка вълна и се затвори по абсолютно същия начин, както водата се събира над камък.

— Така ли? И защо? — отвърна Ринсуинд. Как не се разпада, крещеше мозъкът му от любопитство. — Защо не се разлива?

— Ако ме последвате до вкъщи, ще ви намеря храна и дрехи за преобличане — тържествено каза тролът. Той тръгна нататък по скалите, без даже да се обърне да види дали ще го последват. В края на краищата, къде другаде можеха да отидат? Започваше да се стъмва, а от края на света духаше хладен мокър вятър. Мимолетната Дъга над Ръба вече беше избледняла и мъглите над водопада започваха да изтъняват.

— Хайде — каза Ринсуинд и сграбчи Двуцветко за лакътя. Но туристът не прояви никакво желание да се помръдне.

— Хайде — повтори магьосникът.

— Как мислиш, дали ще можем когато се стъмни съвсем да погледнем надолу и да видим Гигантската Атуин, Световната Костенурка? — попита Двуцветко, като не откъсваше очи от кълбестите облаци.

— Не, надявам се — отговори Ринсуинд. — Наистина се надявам. Хайде да тръгваме сега, а?

Двуцветко неохотно го последва в колибата. Тролът беше запалил няколко лампи и се беше изтегнал удобно в един люлеещ се стол. Щом влязоха, той се изправи на крака и наля в две чаши някаква зелена течност от висока кана. На слабата светлина той като че ли фосфоресцираше, така както правят топлите морета в кадифените летни нощи. И за да добави чудноват блясък към тъпия ужас, обзел Ринсуинд, той като че ли изглеждаше и с няколко инча по-висок.

Повечето от мебелите в стаята сякаш бяха кутии.

— Хм. Наистина си си избрал велико местенце. — каза Ринсуинд. — Уникално.

Той се пресегна към едната чаша и погледна зелената течност, която проблясваше в нея. Дано да става за пиене, помисли си той. Защото ще го изпия. Преглътна.

Беше същото вещество, което Двуцветко му беше дал в лодката, но тогава, по онова време, не му бе обърнал внимание, защото беше зает с по-важни неща. Сега имаше възможност спокойно да опита вкуса му.

Устата на Ринсуинд се изкриви. Той леко изскимтя. Единият му крак се вдигна конвулсивно и го удари болезнено в гърдите.

Двуцветко замислено въртеше в ръце чашата си и се мъчеше да определи аромата.

— Гхлен, Сивосинкав — каза той. — Ферментиралата орехова напитка, която замразяват и дестилират в родината ми. С характерната за нея окаденост… Пикантна. От западните плантации в, аха, Рехигридските Провинции, нали? Доколкото виждам по цвета, от реколтата от следващата година, струва ми се. Мога ли да попитам как си се снабдил с него?

(Растенията на Диска освен че се деляха на категориите, известни най-общо като „едногодишни“ — засаждани тази година, за да узреят по-късно същата година; „двугодишни“ — засаждани тази година, за да пораснат следващата година; и „многогодишни“ — засаждани тази година, за да растат, докато е необходимо, включваха също така и няколко редки „миналогодишници“, които, поради необикновеното четириизмерно усукваме в гените им, можеше да бъдат засадени тази година, за да пораснат миналата година. Ореховото вино беше изключително специално, тъй като можеше да узрее цели осем години преди в действителност да бъде засято семето му. То се славеше с това, че дарява някои от хората, които го пият със способността да виждат в бъдещето, което от гледна точка на ореха си беше просто минало. Странно, но това беше самата истина.)

— С времето всички неща идват към Обиколната Ограда — с поучителен тон каза тралът, докато равномерно се полюшваше на стола си. — Работата ми е да събирам плуващите останки. Дървенията, разбира се, и корабите. Варели с вино. Бали платове. Вас.

Нещо просветна в съзнанието на Ринсуинд.

— Аха, това е мрежа, нали? Ти си опънал мрежа точно на края на морето!

— Обиколната Ограда — кимна тролът. През гърдите му пробягаха вълни.

Ринсуинд погледна към фосфоресциращата тъмнина, която заобикаляше острова и глупаво се ухили.

— Естествено — каза той. — Удивително! Можеш да потопиш цели купища от нея и да я прикрепиш към рифове, и… за бога! мрежата трябва да е много здрава.

— Тя Е — каза Тетис.

— Би могло да се опъне на разстояние няколко мили, ако се намерят достатъчно скали и разни други неща — продължаваше магьосникът.

— Десет хиляди мили. Аз патрулирам само в тази отсечка.

— Та това е една трета от цялата обиколка на Диска!

Тетис кимна повторно и от това малко се разплиска. И докато двамата мъже се почерпиха с още малко от зеленото вино, той им разказа за Обиколната Ограда, за усилията, изразходвани за построяването й, за древното и мъдро Царство на Крул, което я бе конструирало преди няколко века, и за седемте армии, които непрекъснато патрулираха, за да я поддържат в изправност и да връщат спасеното от тях на Крул. Разказа им и за начина, по който Крул се бе превърнал в страната на спокойствието, управлявана от най-ерудираните търсачи на знанието, и за това как те непрекъснато се опитваха да разберат в най-малки подробности удивителната сложност на вселената, за това как моряците, скитащи се по Обиколната Ограда, се превръщат в роби и как обикновено им режат езиците. След възклицанията, които последваха тази част от разказа му, много приятелски той им обясни колко безсмислено е да се съпротивляват и че е невъзможно да избягат от острова — освен ако не стигнат с лодка до един от останалите триста и осемдесет острова, които лежаха между този и самия Крул. Или ако не скочат от Края на света — и им изтъкна огромните преимущества на това да бъдеш ням, в сравнение, да речем, с това да бъдеш мъртъв.

Последва мълчание. Приглушеният нощен тътен от Водопада на Ръба правеше тишината само още по-тежка.

После люлеещият се стол започна отново да скърца. Тетис изглеждаше страшно пораснал по време на монолога.

— Няма нищо лично във всичко това — допълни той. — Аз също съм роб. Ако се опитате да ме обезвредите, ще бъда принуден да ви убия, естествено, но няма да ми е особено приятно да го направя.

Ринсуинд погледна трептящите юмруци, отпуснати свободно върху скута на трола. Обзе го подозрението, че те биха могли да го ударят с цялата сила на цунами.

— Мисля, че не разбираш. Аз съм гражданин на Златната Империя — заобяснява Двуцветко. — Сигурен съм, че Крул не би желал да си навлече гнева на Императора.

— А как ще разбере Императорът? — попита тролът. — Да не мислиш, че си първият гражданин на Империята, който е намерил края си на Обиколната Ограда?

— Аз никога няма да бъда роб! — изкрещя Ринсуинд. — По-добре… по-добре да скоча от Ръба! — Той се удиви от звученето на собствения си глас.

— Наистина ли? — попита тропът. Люлеещият се стол отлетя назад към стената и една синя ръка сграбчи магьосника през кръста. Миг по-късно тролът вече крачеше навън от колибата, стиснал небрежно Ринсуинд в единия си юмрук.

Той спря чак когато стигна до оня край на острова, където се намираше Ръба. Ринсуинд изписка жално.

— Я млъкни, иначе наистина ще те изхвърля през Ръба — сряза го тролът. — Държа те, нали? Гледай!

Ринсуинд погледна.