— Нищо не чувам — каза той на първия помощник-капитан.

Помощник-капитанът се взря в мрака.

— Може да е паднало през борда? — в гласа му просветна искрица надежда. Като в отговор на това, от гребната палуба под краката им долетя яростен трясък, придружен от шума на цепещо се дърво. Моряците се скупчиха боязливо и размахаха брадви и фенери.

Най-вероятно не биха се осмелили да ги използват, даже и ако Чудовището се втурнеше насреща им. Преди да разберат напълно ужасната му същност, няколко мъже го бяха нападнали с брадви, при което то се бе отклонило от целенасоченото си търсене на кораба и или ги бе изхвърлило през борда, или — може би? — ги беше изяло. Капитанът не беше съвсем сигурен. Нещото изглеждаше като най-обикновен дървен морски сандък. Може би малко по-голям от обикновено, но не чак толкова, че да буди подозрение. Но ако понякога той сякаш беше пълен със стари чорапи и най-различни други предмети, то друг път — той потрепери от страх — той сякаш беше, като че ли имаше… Опита се да не мисли за това. Точно затова хората, които се бяха удавили зад борда, сигурно са били по-късметлии от тези, които То бе хванало. Опита се да не мисли за това. Там имаше зъби, зъби като бели надгробни камъни, и език, червен като махагон…

Опита се да не мисли за това. Нищо не излезе.

Но той горчиво си помисли за едно друго нещо. Това щеше да е последният път, когато спасява неблагодарни удавници при загадъчни обстоятелства. Робството е далеч по за предпочитане пред акулите, нали? А пък после те избягаха и когато моряците му решиха да изследват големия им сандък — а как, все пак, се бяха появили те насред безбрежния океан, седнали върху големия си сандък? — той ухап… Пак се опита да не мисли повече за това, но се чудеше какво ли ще стане, когато проклетото нещо разбере, че собственикът му вече не е на борда…

— Салът е готов, господарю — каза първият помощник-капитан.

— Тогава, пуснете го във водата! — извика капитанът. — Качвайте се! — и — Запалете кораба!

В края на краищата, размишляваше той, няма да е толкова трудно да си намери друг кораб, но можеше и да се наложи да почака доста време в Рая, който моллите така рекламираха, преди да му дадат нов живот. Нека вълшебният сандък да яде омари!

Някои пирати се сдобиваха с безсмъртие чрез страхотни прояви на жестокост или с отчаяна смелост. Други стигаха до безсмъртието като натрупваха несметно богатство. Но още преди много време капитанът беше взел принципното решение за себе си да се сдобие с безсмъртие, като не умира.

— Какво е това, по дяволите? — попита Ринсуинд.

— Красиво е — блажено отвърна Двуцветко.

— За това ще помисля след като разбера какво е — каза магьосникът.

— Това е Дъгата на Ръба — каза един глас точно зад лявото му ухо — и в действителност имаш късмет, че можеш да я наблюдаваш. Е, поне отгоре.

Гласът бе съпроводен от студения лъх на риба. Ринсуинд замръзна на място.

— Двуцветко? — извика той.

— Да?

— Ако се обърна, какво ще видя?

— Името му е Тетис. Казва, че е морски трол. Това е неговата лодка. Той ни спаси — обясни Двуцветко. — Ще се огледаш ли сега?

— Не точно сега, благодаря. И защо тогава не минаваме отвъд Ръба? — с каменно спокойствие попита Ринсуинд.

— Защото лодката ви удари Обиколната Ограда — каза гласът зад него (с тон, който накара Ринсуинд да си представи подводни бездни и скрити Неща в коралови рифове).

— Обиколната Ограда ли? — повтори той.

— Да. Тя обикаля по края на света — обясни все още невидяният трол. Над грохота на водопада на Ринсуинд му се стори, че различава плясъка на гребла. Надяваше се да са гребла.

— Аха, искаш да кажеш Обиколката на Диска — каза Ринсуинд. — Обиколката оформя краищата на Нещата.

— Същото прави и Обиколната Ограда — каза тролът.

— Иска да каже ето това. — Двуцветко посочи надолу. Ринсуинд проследи с поглед пръста му, ужасен от това, което можеше да види…

От лодката в посока към Центъра, на няколко стъпки от бялата водна повърхност беше провесено въже. Лодката беше закачена за него — закотвена и въпреки това подвижна — чрез сложно сглобени скрипци и малки дървени колелца. Те се въртяха по цялата дължина на въжето, докато невидимият гребец управляваше морския съд по самия ръб на Водопада. Това обясняваше едната загадка, но какво придържаше въжето?

Ринсуинд се вгледа в него и видя здрав, дървен стълб, който стърчеше от водата няколко ярда по-напред. Докато той гледаше, лодката се приближи до него и го подмина, а малките колелца изтрополиха равномерно по жлеба, който очевидно беше направен специално за целта.

Магьосникът забеляза също, че от основното въже на интервали от около един ярд висяха по-малки въжета.

Върна се обратно при Двуцветко.

— Виждам, че Е нещо, но КАКВО е това нещо?

Двуцветко сви рамене. Зад Ринсуинд морският трол каза:

— Там горе е моят дом. Ще поговорим повече, когато стигнем. Сега трябва да греба.

Ринсуинд установи — ако гледа напред, означаваше, че трябва да се обърне и да види какво всъщност представлява морският трол, а не беше съвсем сигурен дали иска вече да го направи. Вместо това, погледна към Дъгата на Ръба.

Тя висеше в мъглата на известно разстояние над края на света и се появяваше само сутрин и вечер, когато светлината от малкото кръжащо слънце на Диска минаваше покрай масивното туловище на Гигантската Атуин, Световната Костенурка и достигаше магичното поле на Диска точно под прав ъгъл.

Появи се двойна дъга. Близо до края на Водопада се намираха седемте второстепенни цвята, които искряха и танцуваха в пръските на умиращите морета.

Но те изглеждаха твърде бледи в сравнение с по-широката ивица, която плаваше отвъд и не благоволяваше да се включи в един спектър с тях.

Това беше Царският Цвят, на който всички второстепенни цветове са само частични, блудкави и слаби отражения. Това беше октарината, цветът на магията. Той беше жив, ярък и трептящ; неоспоримият пигмент на въображението, защото, където и да се появеше, това беше знак, че самата материя се покорява на мощта на магичното съзнание. Беше самото омагьосване.

Но на Ринсуинд винаги му изглеждаше нещо средно между зелено и лилаво.

Скоро едно малко петънце на Ръба на Света се превърна в островче или в скала, кацнала така опасно на повърхността, че водите на водопада се завъртаха шеметно около нея преди началото на дългото си падане. На нея бе построена наколна колиба и Ринсуинд видя, че най-горното въже на Обиколната Ограда се изкачваше по скалистия остров през поредица метални колове и в действителност влизаше в колибата през малко кръгло прозорче. По-късно научи, че това е така, за да може тралът да бъде предупреден за идването на какъвто и да било плавателен съд по неговата отсечка от Обиколната Ограда. Това ставаше посредством цял куп последователно наредени малки бронзови звънчета, внимателно прикрепени към въжето.

В централната част на острова от необработено дърво бе построена груба, плаваща ограда. Тя се състоеше от няколко стари, негодни кораба и голямо количество свободно носещо се по водата дърво под формата на талпи, греди и даже цели дървесни стволове, по някои от които още растяха зелени листа. На такова малко разстояние от Края, Магичното поле на Диска беше толкова интензивно, че от само себе си се освобождаваше сурова илюзия, а едновременно с това през всичко проблясваше мъглива корона.

С няколко последни скърцащи тласъка лодката се плъзна срещу малък наколен кей. Щом тя се заземи и образува електрическа верига, Ринсуинд долови всички познати усещания, характерни за огромно свръхестествено излъчване — маслено, синкаво на вкус и с мирис на тенеке. Навсякъде около тях лепкаво и безшумно в света валеше чиста, нефокусирана магия.

Магьосникът и Двуцветко се покатериха по дъските и чак тогава, за първи път, Ринсуинд видя трола.