Внимателно бе разгърнал страниците на Книгата, завързана за октироновия пиедестал в средата на покрития с рунически букви под, не толкова за да не я открадне някой, колкото за да не избяга. Защото това беше Октавата — така препълнена с магия, че съдържаше свое неопределено съзнание и собствена чувствителност. Всъщност една магия бе изскочила от шумолящите страници и се бе загнездила в тъмните гънки на неговия мозък. И, освен увереността, че това е една от Осемте Велики Магии, никой нямаше да разбере коя точно, докато той не я кажеше. Дори и самият Ринсуинд не я знаеше. Но понякога я усещаше как се промъква незабелязано зад собственото му Аз и чака да й дойде времето…

На корицата на Октавата имаше описание на Бел-Шамхарот. Той не беше Злото, защото дори и Злото има някаква жизненост. Бел-Шамхарот беше едната страна на монетата, на която Доброто и Злото са другата.

„Душеядецът. Неговото число се намира между седем и девет; то е две по четири“ — със смразено от ужас съзнание си спомни цитата Ринсуинд.

— О, не! Къде се намира Храмът?

— В Посока към Центъра, към средата на гората — каза горската нимфа. — Много е стар.

— Но кой може да е такъв глупак, че да почита Бел… точно него? Дяволите — да, но искам да кажа — нали той е „Душеядецът“…

— Имаше… известни предимства. Пък и расата, която преди живееше в тези райони, имаше странни разбирания.

— И какво се случи с тях?

— Казах само, че преди живееха в тези райони — горската нимфа стана и протегна ръка. — Хайде, аз съм Друела. Ела с мен и виж съдбата на приятеля си. Сигурно ще бъде интересно.

— Не съм сигурен… — започна Ринсуинд.

Горската нимфа закова зеления си поглед в него.

— Мислиш ли, че имаш избор? — попита тя.

Стълбище, широко като магистрала опасваше дървото, а на всеки етаж от него водеха началото си огромни стаи. Жълтата светлина, чийто източник Ринсуинд така и не можа да определи, беше навсякъде. Освен това се носеше някакъв шум — Ринсуинд се напрегна, за да го определи — нещо като далечна гръмотевица или водопад.

— Това е дървото — кратко обясни дриадата.

— Какво прави?

— Живее.

— Точно за това се чудех. Искам да кажа, наистина ли сме в дърво? Смален ли съм на ръст? Отвън ми изглеждаше толкова тънко, че можех да го обгърна с ръце.

— То е.

— Хм, и все пак съм вътре в него?

— Да.

— Хм.

Друела се засмя.

— Знам какво си мислиш, хитър магьоснико! Погледни ме — аз не съм ли дриада? Не знаеш ли, че това, което така пренебрежително наричаш „дърво“, е самият четириизмерен аналог на цяла една многоизмерна вселена, която… — о, не, виждам, че не знаеш. Би трябвало да разбера, че не си истински магьосник, още щом видях, че нямаш жезъл.

— Загубих го в един пожар — автоматично излъга Ринсуинд.

— И нямаш шапка с извезани магически знаци върху нея.

— Отнесе я вятърът.

— И няма зъл дух.

— Умря. Виж какво, благодаря ти, че ме спаси, но, ако нямаш нищо против, струва ми се, че трябва да тръгвам. Би ли ми показала изхода…

Нещо в изражението на лицето й го накара да се обърне. Зад гърба му стояха трима мъже-дриади. Бяха не по-облечени от жената и невъоръжени. Както и да е, последната подробност беше без значение. Нямаха вид на нуждаещи се от оръжие, за да се бият с Ринсуинд. Изглеждаха абсолютно способни да си пробият път през солидна скала, като — между другото — разбият и цял полк тролове. Тримата красиви великани го погледнаха отвисоко с дървена заплаха. Кожата им беше с цвят на орехови черупки, а под нея играеха мускули, набъбнали като дини.

Той отново се обърна и немощно се усмихна на Друела. Животът отново започваше да придобива познати очертания.

— Не съм бил спасен, нали? — попита той. — Взет съм в плен, доколкото разбирам?

— Естествено.

— И вие не ме пускате да си тръгна? — Това беше просто констатация.

Друела поклати глава.

— Ти нарани Дървото. Но имаш късмет. Приятелят ти ще се срещне с Бел Шамхарот. А ти само ще умреш.

Две ръце изотзад го сграбчиха за раменете по същия начин, както корените на старо дърво се увързват безпощадно около случайно попаднало им камъче.

— С подобаваща церемония, разбира се — продължи горската нимфа. — След като Повелителят на Осмицата свърши с приятеля ти.

Единственото, което Ринсуинд можа да каже, беше:

— А пък аз никога не съм си представял, че съществуват мъже-дриади. Даже и в дъбово дърво.

Един от великаните му се ухили. Друела изсумтя.

— Глупости! Тогава откъде мислиш, че идват жълъдите?

Обгръщаше ги огромно празно пространство, което наподобяваше зала, а таванът му се губеше в златната мараня. Безкрайната стълба минаваше точно през него.

Няколкостотин горски нимфи се бяха скупчили на другия край на залата. Те се разделиха почтително щом Друела се приближи към тях и се втренчиха през Ринсуинд, когото караха насила по пътя след нея.

Повечето бяха жени, макар че между тях се виждаха и няколко от гигантските мъже. Те стояха като каменни статуи сред дребните, интелигентни жени. Насекоми, помисли си Ринсуинд. Дървото е като кошер.

Но защо въобще в него имаше дриади? Доколкото си спомняше, дървесните хора бяха измрели преди много векове. Техни наследници са станали хората, подобно на повечето други Народи на Здрача. Само елфите и троловете бяха оцелели след идването на Човека на свят Диск; елфите — защото общо взето бяха прекалено хитри, а народът на тролите — поради факта, че бяха поне толкова обиграни в изкуството да бъдат гадни, злобни и алчни, колкото и хората. Предполагаше се дриадите да са измрели, заедно с джуджетата и феите.

Околният шум тук беше по-силен. От време на време пулсиращ златен отблясък пробягваше нагоре по полупрозрачните стени, докато се изгубеше в мъглата високо над главите им. Някаква сила във въздуха го караше да вибрира.

— О, некомпетентен магьоснико — каза Друела, — погледай малко чародейство. Не уклончивата ти скучна и еднообразна магия, а магия от корена, старата магия. Дива магия. Гледай!

Около петдесет от женските дриади се събраха на пльтна купчина, оплетоха ръце, след това заотстъпваха назад, докато не се получи голям кръг. Останалите дриади подхванаха тихо и монотонно песнопение. После, по даден от Друела знак, кръгът започва да се върти по посока обратна на часовниковата стрелка.

Ритъмът все повече и повече се засилваше, сложните нишки на песнопението започнаха да се вдигат, а Ринсуинд усети, че гледа като омагьосан. За Старата Магия той бе чувал в Университета, макар че тя бе забранена за магьосници. Той знаеше, че когато кръгът се завърти достатъчно бързо срещу установеното вълшебно поле на самия свят Диск, който също бавно се въртеше, последвалото астрално триене ще създаде огромно потенциално различие, което ще се снеме с мощно разреждане на Стихийната Магическа Сила.

Кръгът сега представляваше едно неясно петно, а стените на Дървото кънтяха от ехото на песента…

Ринсуинд чувстваше познатото натрапчиво боцкане по черепа, което беше сигурен показател, че някъде наблизо се оформя тежък заряд сурова магия, и затова когато няколко секунди по-късно сноп ослепителна октаринова светлина прониза невидимия таван и с пращене се фокусира в центъра на кръга, той не онемя от изненада.

Снопът светлина създаде там образа на един брулен от вятъра, обграден отвсякъде с дървета хълм, на билото на който имаше храм. Формата му причиняваше неприятни неща на очите. Ринсуинд знаеше, че ако това е храм на Бел Шамхарот, ще има осем страни. (Осем беше също така Числото на Бел Шамхарот, което обяснява защо един разумен магьосник никога не би го споменал, стига да може да го избегне. Иначе „ще си отидеш за едната осмица“ — бе шеговитото предупреждение към начинаещите. Бел Шамхарот изпитваше особена слабост към дилетантите в магията, които като вълни на брега на необикновеното (както всъщност си и беше), бяха вече наполовина оплетени в мрежите му. Номерът на стаята, в която Ринсуинд живееше в общежитието на Университета на времето, беше 7а. Това никак не го беше учудило).