Ръцете на Ринсуинд му крещяха болезнено в агонията си. Той се намръщи на хищната леко прозрачна фигура.

— Няма да боли? — попита той. — Да ме разкъсат вълците на парчета и нямало да ме боли?

На разстояние от няколко стъпки той забеляза друг клон, кръстосан с неговия собствен (който застрашително изтъняваше). Само да можеше да го достигне…

С протегната ръка той се хвърли напред. Клонът, вече наведен, не се счупи. Само издаде слаб мокър звук и се огъна.

Ринсуинд откри, че сега виси на края на ивица кора и лико, която се удължаваше, докато се цепеше от дървото. Погледна надолу и с някакво фатално задоволство установи, че ще се приземи точно върху най-големия вълк.

Сега той се движеше бавно, докато кората се белеше на все по-дълга и дълга ивица. Змията го гледаше замислено.

Но кората спря да се бели. Ринсуинд вече мислено се поздравяваше, докато поглеждайки нагоре не видя нещо, което досега не беше забелязал. А там точно на пътя му висеше най-голямото стършелово гнездо, което някога бе виждал.

Той здраво стисна очи.

„Защо трол?, се питаше той. Всичко останало си е просто обичайният ми късмет, но защо и трол? Какво, по дяволите, става?“

Щрак. Сякаш изпращя клонче, само че шумът изглежда беше в главата на Ринсуинд. Щрак, щрак. И един ветрец, който и листенце можеше да разклати.

С обелването на ивицата кора гнездото на стършелите се откърти от клона. То профуча край главата на магьосника и той го видя да се смалява в устремен летеж към кръга от вдигнати нагоре муцуни.

Кръгът внезапно се затвори.

Кръгът внезапно се разшири.

И ехото се носеше през дърветата докато глутницата виеше от болка и се мъчеше да се отърве от яростния облак. Ринсуинд глупаво се ухили.

Лакътят му сбута нещо. Беше стволът на дървото. Ивицата го беше довела точно до края на клона. Но други клони нямаше. От гладката кора около него не се подаваше нищо, за което да се захване.

Но затова пък се подаваха ръце. Дори и в този момент две се протягаха през мъхестата кора покрай него — слаби ръце, зелени като млади листа. Последва изящно рамо, а след него се появи и самата горска нимфа. Тя сграбчи здраво удивения магьосник и със същата растителна сила, която вбива корените в скалата, го вкара в дървото. Твърдата кора се раздели като мъгла и се затвори като мида.

Смърт наблюдаваше безучастно. Погледна рояка мушички, които танцуваха радостния си зиг-заг около черепа му. Щракна с пръсти. Насекомите изчезнаха от въздуха. Но някакси не беше съвсем същото.

Слепият Айо отмести своята купчина чипове, погледна намръщено през онези от очите си, които в момента бяха в стаята и излезе. Няколко полубогове се изкискаха. Поне Офлър бе приел загубата на един съвършен и добър трол, ако не друго, то с прилична, почти змийска сдържаност.

Последният противник на Дамата се премести, така че се озова точно срещу нея на масата.

— Господине! — каза тя учтиво.

— Госпожо! — отвърна той. Погледите им се срещнаха.

Той беше мълчалив бог. Знаеше се, че е пристигнал в света на Диска след някакво ужасно и загадъчно произшествие в друга Евентуалност. Разбира се, привилегия на боговете е да се разполагат с външния си вид, та даже и пред други богове. На Диска Съдбата обикновено се въплъщаваше в любезен мъж на зряла възраст с посивяващи коси, плътно пригладени към едно лице, на което всяка девойка спокойно би поднесла чаша бира, ако се появи на прага й. На човек с такова лице всеки възпитан младеж охотно би помогнал на пътя. Като се абстрахираме от очите, разбира се.

Няма божество, което може да разгадае природата и характера на неговите очи. Естеството на двете очи на Съдбата на свят Диск беше такова: докато на пръв поглед те бяха просто тъмни, при по-близко вглеждане ставаше ясно — твърде късно! — че те не са нищо друго, освен дупки, които откриват един черен мрак, толкова далечен и дълбок, че у наблюдателя заговаря неудържимото влечение към черните дупки на безкрайната нощ с ужасяващите им, кръжащи звезди…

Дамата се изкашля учтиво и постави двайсети един бели чипа на масата. После извади от робата си още един — сребърен, полупрозрачен и два пъти по-голям от другите. Душата на истинския Герой винаги се радва на по-благоприятен обменен курс и се цени високо от боговете.

Съдбата повдигна вежди.

— И без измами, Госпожо — каза той.

— Но кой може да измами Съдбата? — попита тя.

Той вдигна рамене:

— Никой. И все пак всички се опитват.

— И все пак, струва ми се, че те усетих да ми помагаш малко срещу другите?

— Да, разбира се. За да бъде последната партия по-сладка, Госпожо. А сега…

Той посегна към кутията си за игра, извади нещо и го постави със задоволство на плота. Наблюдаващите божества въздъхнаха колективно. За миг дори и Дамата се изненада.

То определено беше грозно. Резбата беше несигурна, сякаш ръцете на занаятчията са треперили от ужас при мисълта, че нещото придобива форма под неохотните му пръсти. Сякаш цялото беше от пипалца и смукалца. И челюсти, забеляза Дамата. И едно огромно око.

— Мислех, че Той е умрял завинаги в началата на Времето — каза тя.

— Възможно е нашият смъртоносен приятел да се е отвратил даже да се приближи до този — засмя се Съдбата. Той се забавляваше.

— Никога не е трябвало да бъде създаван.

— И въпреки това — с назидателен тон каза Съдбата. Той пусна заровете в необикновената им кутия и погледна към нея.

— Освен, ако — добави, — не се предаваш…?

Тя поклати глава и каза:

— Играй!

— Но силите ти ли е залогът ми?

— Играй!

Ринсуинд знаеше какво има във вътрешността на дърветата: дървесина, сок, вероятно катерици. Но не и дворец.

И все пак — възглавниците под него определено бяха по-меки от дървесина, виното в дървената чаша до него беше далеч по-вкусно от сок, а и дума не можеше да става за каквото и да било сравнение между катерица и момичето пред него, което седеше със събрани колене и го гледаше съсредоточено. Освен ако изрично не споменем усещането за мекота, мъх и кожа.

Стаята беше висока, широка и осветена в мека жълта светлина, за която Ринсуинд не можа да реши дали идва от установен източник. През чепати и чворести сводове се виждаха други стаи и нещо, което приличаше на голямо криволичещо стълбище. А отвън си изглеждаше като абсолютно нормално дърво.

Момичето беше зелено — плътта му беше зелена. Ринсуинд можеше да е абсолютно сигурен в това, защото цялото й облекло се състоеше само от един медальон около врата. В дългата й коса имаше нещо мъхесто. Очите й нямаха зеници и бяха искрящо зелени. Магьосникът съжали, че навремето не бе обърнал повече внимание на лекциите по антропология в Университета.

Тя не беше продумала. Беше му посочила канапето, предложи му вино и оттам нататък само седеше вторачена в него, като от време на време потриваше дълбока драскотина на едната си ръка.

Ринсуинд тутакси си спомни, че горската нимфа дотолкова е свързана с дървото си, че заплаща състраданието си с рани:

— Съжалявам за това — бързо каза той. — Беше само нещастен случай. Искам да кажа, тези вълци, и…

— Наложило ти се е да се покатериш на дървото ми и аз те спасих — спокойно каза горската нимфа. — Имал си късмет. Както, може би, и твоят приятел?

— Приятел?

— Малкият човек с вълшебната кутия. — каза горската нимфа.

— А, да, той — отговори неопределено Ринсуинд. — Да, надявам се да е добре.

— Той се нуждае от помощта ти.

— Както винаги. И той ли се е покатерил на някое дърво?

— Той е в Двореца на Бел-Шамхарот.

Ринсуинд се задави с виното. Ушите му, ужасени от току-що чутите думи, напираха да се вмъкнат в мозъка му. Душеядецът! Спомените се втурнаха обратно в съзнанието му преди да може да ги спре…

Веднъж, още като студент по практическа магия в Невидимия Университет, заради някакъв облог, той се бе вмъкнал в малката стаичка недалеч от централната библиотека — стаята със стени, покрити с предпазни оловни пентаграми. Това бе същата тази стая, в която никому не бе позволено да остане повече от четири минути и трийсет и две секунди — време, определено след двеста години старателно експериментиране…