В един висок, син дворец, увенчан със стройни кули и с украсени с дърворезба порти, където въздухът бе пропит с мириса на морска сол и пронизан с виковете на крайморските твари, а от това само се усилва жаждата за житейски удоволствия и наслади, Бог Нирити разпитваше човека, когото му бяха довели.

— Как те наричат, капитане? — запита той.

— Олвага, Господарю — отвърна капитанът. — Защо изби моят екипаж, а мен остави жив?

— Защото исках да разпитам точно теб, капитан Олвага.

— Относно?

— Различни неща. Неща, които един стар морски капитан би могъл да научи по време на своите странствания. Добре ли контролирам южните морски линии?

— По-добре отколкото мислех, иначе нямаше сега да съм тук.

— Много други не смеят да рискуват, нали?

— Да.

Нирити се приближи до прозореца, застана с гръб към пленника и се загледа към морето. След известно време проговори отново:

— Чух, че на север имало значителен научен прогрес след битката при, хм, Кинсет.

— Аз също чух за това. И знам че е вярно. С очите си видях парна машина. Печатарският стан вече е навлязъл в ежедневна употреба. Мъртвите крайници на гущери подскачат под въздействието на галваничен ток. Стоманата е с далеч по-добро качество. Преоткрити бяха микроскопът и телескопът.

Нирити се извърна и двамата се измериха с погледи.

Нирити беше дребничък човек с пламтящи очи, мимолетна усмивка, косите му бяха тъмни и прибрани от сребърен обръч, носът му бе вирнат, а очите бяха в цвета на неговия дворец. Облечен беше в черно, а кожата му отдавна не бе излагана на слънце.

— А защо Боговете от Града не съумяха да предотвратят подобно нещо?

— Струва ми се, защото силата им е намаляла, в което и сам искаш да повярваш, Господарю. След трагедията при Ведра те изглежда се боят да подтискат прогреса със сила. А говори се още, че сега в Града си имат свои разпри — между полубожествата и оцелелите от старите. Към това се прибавя и проблемът с новата религия. В наше време хората не се боят от Небесата както преди. Чувстват, че са способни да се защитят и сега, когато са по-добре подготвени, боговете не бързат да влязат в открит конфликт с тях.

— Значи Сам наистина е победил. Времето е на негова страна.

— Да, Ренфрю. Мисля, че си прав.

Нирити погледна към стражите, които стояха от двете страни на Олвага.

— Свободни сте — нареди той. А после продължи: — Познаваш ли ме?

— Да, капелан. Та аз съм Ян Олвег, капитанът на „Звездата на Индия“.

— Олвег. Струва ми се невъзможно.

— Но въпреки това е самата истина. Това вече поостаряло тяло получих в деня, когато Сам разгроми Повелителите на Карма в Махартха. И аз бях там.

— Един от Първите и при това — християнин!

— Във всички случаи, когато ми свършат индуските ругатни.

Нирити постави ръка на рамото му.

— Тогава би трябвало цялото ти същество да се бунтува против богохулствата, които насаждат!

— Никога не съм ги обичал, а и те мен.

— Нищо чудно. Но ето Сам, например — и той правеше същото — сееше по света ерес, погребвайки още по-надълбоко истинското Слово…

— Оръжие, Ренфрю, — каза Олвег. — Нищо повече от едно оръжие. Сигурен съм, че той е искал да бъде бог не повече от теб и мен.

— Може би. Но по-добре да беше избрал друго оръжие. Дори и да победи, все едно — душите им са загубени.

Олвег сви рамене.

— Не съм теолог, като теб…

— Но ще ми помогнеш, нали? С течение на вековете трупах сили. Разполагам с хора и машини. Казваш, че нашите врагове са по-слаби от всякога. Моите лишени от душа воини — неродени от мъж и жена — са безстрашни. Разполагам с небесни гондоли — и то много. Мога да се добера до техния Град на полюса. Мога да разруша Храмовете им по целия свят. Мисля, че е дошъл моментът да прочистим земята от тази гадост. Истинската вяра трябва да се възцари отново! Веднага! Не може повече да се чака…

— Както вече казах, не съм теолог. Но аз също бих искал да видя падането на Града — прекъсна го Олвег. — Ще ти помогна, доколкото мога.

— Тогава като начало ще завземем няколко от градовете им и ще оскверним Храмовете, за да видим какво ще предприемат в отговор.

Олвег кимна.

— Ти ще бъдеш мой съветник. Ще ми оказваш морална поддръжка — рече Нирити и сведе глава. — Присъедини се към молитвите ми — нареди той.

Дълго време стоя старият скитник пред Двореца на Кама в Хайпур, разглеждайки неговите мраморни колони. Най-сетне една девойка го съжали и му поднесе къшей хляб и купичка с мляко. Той изяде хляба.

— Изпий и млякото, стари човече. Полезна е и ще укрепи плътта ти.

— Проклятие! — отвърна старецът. — Проклето мляко! И проклета да бъде плътта ми! И духът ми също!

Девойката се отдръпна.

— Така ли ще отвърнеш на моята милост?

— Аз не ругая твоята милост, дете мое, а твоя вкус относно напитките. Не можеш ли да ми измъкнеш от кухнята чаша вино, пък и най-долнопробното?…От онова, което нито един от гостите ви не би поръчал, а готвачът не би разлял и върху най-вмирисания къс месо. Жадувам за нещо, изстискано от грозде, а не от крава.

— Да ти поднеса тогава менюто? Хайде, изчезвай, преди да съм повикала слугите!

Той се загледа в очите й.

— Не се обиждай, млада госпожице, моля те. Виждаш сама, че не ме бива да прося.

Тя се вгледа в черните му като въглен очи, изгубени в лабиринта от бръчки. Прошарена бе брадата му, а на устните му играеше едва доловима усмивка.

— Добре… върви след мен. Ще те заведа в кухнята и там ще потърсим нещо. Не знам обаче, защо го правя.

Пръстите му се сгърчиха, когато тя се извърна, усмивката му се разшири и той тръгна след нея, наблюдавайки походката й.

— Защото аз го искам — прошепна старецът.

Неспокоен бе Тарака — вождът на ракашасите. Разположен на един носещ се в обедното небе облак, той размишляваше за пътищата на силата. Отдавна бе онова време, когато и той бе могъщ. В дните преди Обуздаването никой не можеше да се мери с него. После дойде Сидхартха — Обуздателят. Познаваше го и преди — под името Калкин — и знаеше, че е много силен. Рано или късно двамата щяха да се срещнат, за да изпита силата на Атрибута, с който се бе сдобил Калкин. И когато най-сетне се пресякоха пътищата им — в онзи велик, отдавна отминал ден, когато планинските върхове пламтяха като факли от тяхната ярост — Обуздателят победи. А при следващата им среща, след много векове, макар и по друг начин отново той сломи ракашаса и това поражение бе по-тежко от първото. Но Сам единствен бе способен на това, а сега вече бе напуснал този свят. Сред всички създания, само Обуздателят можеше да надвие господаря на Адския кладенец. А после се явиха боговете за да оспорят силата му. В началото той се присмиваше над тяхното нищожество, над неумелите им опити да подчинят своите мутирали способности с помощта на лекарства, хипноза, наркотици, неврохирургия — да изковат от тях Атрибути — но с времето тяхната сила растеше. Четирима бяха проникнали в Адския кладенец, само четирима и всичките му легиони не можаха да издържат срещу им. Могъщ бе онзи, когото наричаха Шива, но по-късно Обуздателят го уби. Така и трябваше да бъде, защото Тарака признаваше Обуздателя за равен на себе си. Жената не влизаше в сметките, в края на краищата тя беше само една жена и се нуждаеше от помощта на Яма. Но Бог Агни, чиято душа светеше с ослепително ярък пламък, — от него Тарака почти се страхуваше. Той си припомни деня, в който Бог Агни влезе сам в двореца в Паламайдзу и го предизвика на двубой. Не беше по силите му да го спре, колкото и да се опитваше ракашасът, а след това видя какво направи неговият противник с двореца. Същото се повтори и в Адския кладенец — нямаше сила, която да се изправи насреща му. И тогава Тарака си бе дал обещание, че ще дойде ден, когато ще изпита неговата сила, както бе станало със Сидхартха, за да го победи, или да бъде обуздан от него. Но така и не му се отдаде. Богът на Огъня на свой ред бе паднал в битката с Червения — четвъртият от дръзналите да стъпят в Адския кладенец — който неведомо как бе успял да извърне пламъците към техния източник в денят на битката край Ведра, недалеч от Кинсет. А това означаваше, че той е най-великият. Та нали самият Обуздател го бе предупреждавал да внимава с Яма-Дхарма, Богът на Смъртта? Да, онзи чийто очи пият живота е най-великият от всички могъщи на света. Веднъж дори и Тарака за малко да падне под ударите му, в гръмотевичната колесница. И друг път му се отдаде да вкуси от силата му, но само за малко, защото в този ден бяха съюзници. Разказват, че след битката, Яма загинал в града. После плъзна слух, че все още крачел по света. Защото като Бог на Смъртта той не можел да умре, освен ако сам не реши. Тарака прие този факт, с всички произтичащи от него последствия. А едно от тях бе, че той, Тарака, трябва да се върне на далечния южен остров със синия дворец, където Богът на Злото, Нирити, очаква неговия отговор. И той ще приеме предложението. Ще се присъединят неговите ракашаси към мощта на черния властелин и ще поемат от Махартха през морето на север, за да разрушат редом с него Храмовете на шестте най-големи града на юго-запада и да залеят улиците с кръвта на техните жители, която ще се смеси с черната кръв на бездушните легиони — докато боговете решат да се спуснат на помощ и така посрещнат съдбата си. А не се ли явят боговете, ще признаят слабостта си. И тогава ракашасите ще щурмуват Небесата и Нирити ще изравни Небесния град, ще рухне Километровата кула, ще се пропука куполът, из руините ще се скитат белите котки на Канибурха, а павилионите на божествата и полубожествата ще бъдат покрити с полярни снегове. Но зад всичко за Тарака се криеше една единствена цел — ако се остави настрана разбира се, че ще разсее скуката и ще приближи последните дни на боговете и хората в света на ракашасите. Там където има голяма битка и се вършат велики дела — навсякъде, Тарака бе сигурен, — ще се появи той, Червеният, защото това е неговото царство и натам го тегли неговият Облик. И знаеше също така Тарака, че ще го търси, ще го чака, колкото и време да е необходимо, докато не настъпи най-сетне денят, когато отново ще надзърне в черните пламъци, които бушуват в очите на Смъртта…