Беше ранно утро. Близо до езерото с пурпурния лотос, в Градината за Наслаждения, в самото подножие на синята статуя на богинята с виина, намериха проснатия Брама.

Девойката, която първа го видя, отначало си помисли, че си почива, защото очите му бяха отворени. Но почти веднага осъзна, че не диша и че лицето му е застинало в неподвижно изражение.

Тя се разтрепери и зачака края на вселената, което според представите й бе естествено продължение на божията смърт. Малко по-късно реши, че вероятно вътрешното сцепление на нещата може би ще задържи вселената от разпадане поне още няколко часа, а в такъв случай, ще е по-целесъобразно да се обърне внимание върху идещия край Юга на някой по-опитен в тези дела.

И девойката предаде скръбната вест на Първата Наложница на Брама, тя на свой ред побърза да провери сама истинността на твърдението, след това помоли скулптурата на синята богиня на засвири на виина и изпрати да повикат Вишну и Шива.

И те тутакси се явиха, водейки Бог Ганеша със себе си.

След като огледаха тленните останки, те стигнаха до едно и също мнение, а после наредиха да затворят жените до изясняване на тяхната по-нататъшна съдба.

Тримата подеха разговор:

— Спешно ни е нужен нов създател — започна Вишну. — Давам думата за предложения.

— Предлагам Ганеша — рече Шива.

— Отказвам — отвърна Ганеша.

— Защо?

— Не обичам да съм на сцената. Бих предпочел да остана някъде зад нея.

— Какви други възможности има?

— Може би, — каза замислено Вишну, — по-добре ще е първо да изясним причината за случилото се?

— Не — отряза Ганеша. — Най-важното винаги е изборът на приемник. Даже аутопсията ще трябва да почака. Небесата не бива да остават и за миг без Брама.

— Може би някой от локапалите?

— Защо не?

— Яма?

— Не. Той е прекалено сериозен и добросъвестен. Не го бива за администратор, има технически наклонности. Освен това, струва ми се, че е емоционално нестабилен.

— Кубера?

— Прекалено умен. Опасявам се от него.

— Индра?

— Твърде упорит.

— Тогава Агни?

— Може би. А може би не.

— Или пък Кришна?

— Той е лекомислен, няма трезв ум.

— Ти кой ще предложиш?

— Кой е най-важният проблем, който понастоящем стои пред нас?

— Струва ми се, че няма такъв — отвърна Вишну.

— Щом няма важни проблеми, най-разумно ще е да се заемем с най-важния от маловажните — предложи Ганеша. — Чувствам, че от тях на първо място стои акселеризмът. Със завръщането си Сам силно ни размъти водата.

— Вярно — кимна Шива.

— Акселеризмът ли? Защо да ритаме умрелия кон?

— А, той не е умрял. Поне долу при хората. Освен това, борбата с него, ще ни помогне да отвлечем вниманието от проблемът по приемствеността в Тримурти и до известна степен ще възстанови сплотеността на жителите на Града. Освен ако не искате да разгърнем кампания срещу Нирити и неговите зомбита.

— Само не това…

— Не сега.

— Ммм… добре, значи в настоящия момент най-важният ни проблем е акселеризмът.

— Кой го мрази най-много от всички?

— Ти самият?

— Глупости. Само не и аз.

— Кажи де, Ганеша.

— Кали.

— Малко се съмнявам.

— Аз пък никак. Будизмът и акселеризмът са като две чудовища, които теглят една колесница. Буда я презира. Тя е жена. Тя ще разгърне кампанията.

— Съгласен — да бъде Кали.

— Ами Яма?

— Какво Яма? Оставете Яма на мен.

— С удоволствие.

— Аз също.

— Много добре. Поемайте тогава по света, единият — с гръмотевичната колесница, а другият — с Птицата Гаруда. Намерете Яма и Кали и ги върнете в Небесата. Аз ще чакам завръщането ви, а междувременно ще обмислям последствията от смъртта на Брама.

— Така да бъде.

— Съгласен.

— Приятен ден.

— Почакай, достопочтенни търговецо Вама! Трябва да поговоря с теб!

— Да, Кабада? Какво те тревожи?

— Трудно ми е да подбера подходящите думи. Става дума за нещо, което породи известно неспокойствие в твоите съседи.

— Така ли? Говори де.

— Относно атмосферата?

— Атмосферата?

— Ветровете и теченията, може би…

— Ветрове? Течения?

— И нещата, които те носят.

— Неща ли? Какви неща?

— Мириси, добри ми Вама.

— Мириси ли? Какви мириси?

— Мириси на… ами, мириси на фекалии.

— На ф…? Ах, да! Напълно вярно. Може би са останали малко. Бях забравил, изглежда съм привикнал към тях.

— Мога ли да попитам защо са тук?

— Ами тук са защото са издефекирани, Кабада.

— Това ми е ясно. Имах предвид причината, а не начина, по който се появяват.

— Защото в задната стая на къщата се намират кофите с гореуказаното вещество.

— Така ли?

— Да. По такъв начин съхранявам продукцията на моето семейство — вече осми ден.

— И с каква цел, скъпи ми Вама?

— Никога ли не си чувал за едно изобретение, едно чудесно изобретение, в което се изхвърлят тези вещества — с помощта на вода — а след това се дърпа една верижка и със страхотен рев всичко това изчезва надолу под земята?

— Веднъж май някой разказваше…

— О, това е вярно, вярно е! Има такова нещо! Наскоро е било изобретено от един човек, чието име няма да споменавам и то включва няколко тръби и седалка без дъно, или да кажем без покрив. Това е най-великото откритие на нашето време и само след месец аз ще го притежавам!

— Ти? Това нещо?

— Аха. Ще го поставя в една малка стая, която построих зад къщата. Може би след това ще дам празнична вечеря и ще позволя на всички съседи да го използват.

— Наистина удивително… и ти си толкова великодушен.

— И аз мисля така.

— Но… тези миризми…?

— Казах ти — идват от кофи с определено вещество, което съхранявам докато се сдобия с изобретението.

— Но защо?

— Бих предпочел, в моите кармически записи да пише, че го ползвам отпреди осем дни, а не едва след няколко месеца. Това ще свидетелства за стремителния прогрес на моя живот.

— Аха! Сега вече виждам колко мъдри са действията ти, Вама. Не бих искал у когото и да било да остане впечатление, че ние стоим на пътя на човек, който се стреми към самоусъвършенстване. Прости ми, ако така е изглеждало в началото.

— Простено ти е.

— Твоите съседи наистина те обичат — теб и твоите миризми. Моля те, не го забравяй, когато бъдеш издигнат по-високо.

— Разбира се.

— Трябва да е доста скъп подобен прогрес.

— Много.

— Скъпоценни Вама, ще се наслаждаваме на атмосферата с всичките й пикантни подправки.

— Това е едва вторият ми живот, добри ми Кабада, но вече чувствам върху себе си пръста на съдбата.

— И аз също. Променливи са ветровете на Времето и носят те на човечеството много чудеса. Бог да те пази.

— И тебе. Но не забравяй и благословията на Просветления, онзи който приюти братовчед ми Васу в пурпурната горичка.

— Как бих могъл? Нали Махасаматман също е бог? Някой казват, че всъщност бил Вишну.

— Лъжат. Той беше Буда.

— Добави тогава и неговата благословия.

— Добре. Приятен ден, Кабада.

— Приятен ден, скъпоценни.

Яма и Кали се завърнаха в Небесата от сватбено пътешествие. Спуснаха се към Небесния град на гърба на Птицата Гаруда, в компанията на Вишну. Без да губят нито минута, веднага се отправиха към Павилиона на Брама. В Градината на Наслажденията ги посрещнаха Шива и Ганеша.

— Чуйте ме, Смърт и Разрушение, — заговори Ганеша, — Брама е мъртъв и само ние петимата знаем за това.

— Как е станало? — запита Яма.

— Изглежда е бил отровен.

— Имаше ли аутопсия?

— Не.

— Тогава аз ще се заема с нея.

— Добре. Но сега има нещо по-важно.

— Кажи го.

— Неговият приемник.

— Да. Небесата не могат да останат без Брама.

— Вярно… Кали, кажи ми, ще се съгласиш ли да бъдеш Брама — обладателят на златното седло и сребърните шпори?

— Честно, не знам…

— Тогава мисли по-бързо. Ти изглежда си най-подходящата кандидатура.