Бедният глупак! Защо не затвори капака! Той бе невъздържан, бе невъздържан — също като Курц, — дърво, блъскано от вятъра. Веднага щом обух чисти обувки, аз го извлякох навън, след като най-напред изтръгнах копието от тялото му, операция, която, признавам, извърших със затворени очи. Петите му чукнаха едновременно о малкия праг на вратата; раменете му бяха притиснати към гърдите ми, аз го прегърнах изотзад. Беше тежък, тежък; по-тежък от всеки друг човек на земята. След това без повече шум го хвърлих във водата. Течението го грабна, сякаш бе стрък трева, и тялото се обърна два пъти, преди да изчезне завинаги от погледа ми. Всички поклонници и управителят се бяха обърнали към рубката, бръщолевеха като ято разтревожени свраки и за миг се разнесе шепот на неодобрение към безсърдечната ми деловитост. Не можех да си представя защо искат да държат трупа на корабчето. Може би за да го балсамират. Но чух друг шепот, много по-зловещ, на палубата под мен. Приятелите ми, секачите, също не одобриха постъпката ми по много по-сериозна причина — въпреки че тя бе съвсем недопустима. Съвсем! Бях решил, че ако умрелият кормчия трябва да бъде изяден, само рибите щяха да направят това. Той бе много посредствен кормчия приживе, но сега в смъртта си лесно можеше да се превърне в огромно изкушение и да причини страшни неприятности. Освен това трябваше да поема кормилото, защото човекът с розовата пижама се оказа страшен некадърник.

Така направих, щом свърших с простото погребение. Движехме се със средна скорост, точно по средата на течението, и слушах разговорите около мен. Те разкриваха убеждението, че Курц е загинал, че лагерът е унищожен и пр., и пр. Червенокосият поклонник бе много щастлив, че поне сме отмъстили за Курц. „Сигурно оставихме страшна сеч в джунглата, а? Как мислите?“ Той буквално танцуваше, този дребен, кръвожаден, рижав тип. А едва не припадна, когато видя ранения кормчия! Не можех да не кажа: „Вдигнахте чудесна пушилка, това зная.“ По начина, по който шумяха и хвърчаха горните клони на гората, бях разбрал, че почти всичките им куршуми са изстреляни много високо. Не можеш да удариш нищо, ако не се премериш и не стреляш с пушка, опряна в рамото, но тези глупаци бяха стреляли с пушки в хълбока и със затворени очи. „Отстъплението — твърдях аз и бях прав — бе предизвикано от писъците на парната свирка.“ Като чуха това, поклонниците забравиха Курц и нададоха възмутен вой срещу мен.

Управителят стоеше до щурвала и мърмореше за необходимостта да се придвижи бързо по реката, преди да се е стъмнило, когато зърнах в далечината сечище на речния бряг и очертания на някаква постройка. „Какво е това?“ — попитах. Той плесна с ръце от почуда и извика: „Лагерът!“ Веднага насочих корабчето към брега все още с намалена скорост.

През бинокъла видях хълм, изпъстрен с редки дървета без всякакви шубраци. На върха стърчеше дълга разрушена постройка, полуобрасла с висока трева. Големите дупки в острия покрив се чернееха отдалеч. На фона на джунглата нямаше никаква ограда; но очевидно някога е имало, защото близо до къщата бяха останали пет-шест тънки пръта, грубо подкастрени, а горните им краища бяха украсени със закръглено издялани топки, но напречните пръчки помежду им липсваха. Разбира се, джунглата беше заобиколила сечището от всички страни. Речният бряг бе чист и до водата видях бял човек с шапка като колело от каруца, които махаше упорито с ръка. Като се взрях в края на джунглата, бях почти сигурен, че съм забелязал някакво движение — човешки фигури, които се промъкваха наоколо. Изкарах корабчето благоразумно покрай сечището, спрях машините и то започна да намалява ход. Човекът от лагера се развика да слезем на брега. „Нападнаха ни“ — извика управителят. „Зная, зная. Всичко е наред сега — изкрещя другият в отговор весело и жизнерадостно. — Слезте. Всичко е наред. Радвам се.“

Видът му ми напомни нещо, което бях виждал някога — нещо смешно. Докато доближавах корабчето до брега, аз се питах: „На какъв прилича този?“ Изведнъж се сетих. Приличаше ми на палячо. Дрехите му бяха направени вероятно от кафяво ленено платно. Те бяха покрити с разноцветни кръпки — сини, червени, жълти, — кръпки по гърба, кръпки отпред, кръпки на лактите, на коленете; цветна връв се виждаше на сакото му и алени кантове по маншетите на панталоните. В слънчевата светлина той изглеждаше весел и чудно спретнат, защото се виждаше колко чудесен е кърпежът. Голобрадо момчешко лице, много русо, без никакви запомнящи се черти, обелен нос, сини очички, усмивки и навъсен израз, които се гонеха по това открито лице като слънцето и сянката във ветровита равнина. „Внимавайте, капитане — извика той. — От снощи тук има потънал дънер.“ „Какво? Още едно потънало дърво?“ Признавам си, че изругах безсрамно. Едва не пробих пострадалото корабче и така щях да завърша великолепното си пътешествие. Палячото на брега обърна чипия си нос към мен. „Англичанин ли сте?“ — попита той с лице, разцъфтяло от усмивка. „А вие?“ — извиках аз, застанал на кормилото. Усмивката се стопи и той поклати глава, сякаш съжаляваше за разочарованието ми. После лицето му светна отново. „Няма значение!“ — извика окуражително. „Навреме ли сме?“ — попитах аз. „Той е там!“ — отговори палячото, като мръдна глава към върха на хълма и изведнъж видът му стана мрачен. Лицето му приличаше на есенно небе, покрито с облаци в един миг и огрято от слънце в следващия.

След като управителят, придружен от поклонниците, всички въоръжени до зъби, отидоха до къщата, човекът се качи на корабчето. „Не ми харесва, че туземците се крият в джунглата“ — казах аз. Той ме увери сериозно, че всичко е наред. „Те са прости хора — добави той. — Радвам се, че дойдохте. Едва ги удържах.“ „Но току-що казахте, че всичко е наред!“ — извиках аз. „О, те нямаха намерение да ви сторят зло — каза той и когато се готвех да отговоря, се поправи. — Не съвсем. — След това добави живо: — Боже мой! Вашата рубка се нуждае от почистване!“ В следващия момент ме посъветва да оставя достатъчно пара в котела, за да надуя свирката, ако се случи неприятност. „Един остър писък на свирката ще свърши повече работа, отколкото всичките ви пушки. Те са простодушни хора“ — повтори той. Така бърбореше, че ми замая главата. Сякаш се опитваше да навакса дълъг период на мълчание и всъщност намекна и се засмя, че точно такъв е случаят. „Не разговаряте ли с господин Курц?“ — попитах аз. „Човек не разговаря с него — само го слуша — възкликна той със страшно тържество. — Но сега…“ — Размаха ръце и след миг потъна в дълбините на унинието. В следващия миг отново изплува със скок, грабна двете ми ръце, започна да ги тресе, като бръщолевеше: „Братко моряк… чест… удоволствие… възхищение… да се представя… русин… син на протойерей… правителството на Тамбов… Какво? Тютюн! Английски тютюн, превъзходен английски тютюн! Това е повече от… Това е по братски. Да запуша? Кой моряк не пуши?“

Лулата го успокои и постепенно разбрах, че бил избягал от училище и станал моряк на руски кораб; избягал отново; служил известно време на английски кораб; сега се бе сдобрил със свещеника. Той наблегна на това. „Но когато човек е млад, трябва да види света, да натрупа опит и идеи, да обогати ума си.“ „Тук ли?“ — прекъснах го аз. „Човек никога не знае! Тук се запознах с господин Курц“ — каза той по младежки категоричен и с упрек в тона. След това вече си държах езика зад зъбите. Убедил някаква холандска търговска фирма на брега да му довери стока и припаси и тръгнал за вътрешността с леко сърце и без никаква представа какво може да му се случи, като същинско дете. От две години насам скитал по реката, откъснат от всички и всичко. „Не съм толкова млад, колкото изглеждам. На двадесет и пет години съм — каза той. — В началото старият Ван Шуйтен ме пращаше по дяволите — разказа той с огромно удоволствие, — но аз не го оставих на мира и приказвах ли приказвах, докато накрая той се уплаши, че приказките ми ще умъртвят любимото му куче. Даде ми няколко евтини стоки й пушки и ми каза, че се надява никога вече да не ме види. Добър човек е старият холандец Ван Шуйтен. Преди една година му изпратих малко слонова кост, за да не ме нарича крадец на дребно, когато се завърна. Надявам се, че я е получил. За останалото не ме е грижа. Приготвих ви дърва за горене. Това е старата ми къща. Видяхте ли я?“