Заобиколих огромна дупка, изкопана на хълма, предназначението на която не можах да разгадая. Но тя не бе нито каменна кариера, нито пясъчна. Просто дупка. Може би бе свързана с великодушното желание да се намери някаква работа на престъпниците. Не зная. След това едва не хлътнах в една много тясна урва, която се извиваше като белег от рана върху хълма. Долу, на дъното, лежаха множество нахвърляни отводнителни тръби за селището. Всички бяха счупени. Това бе безсмислено разхищение. Най-после се намерих под дърветата. Целта ми беше да походя малко на сянка; но там веднага изпитах чувството, че съм навлязъл в последния кръг на ада. Бързеят на реката бе наблизо и непрекъснатият, монотонен, стремглав, остър шум на водата изпълваше тъжната тишина на леса, където не се чуваше друг звук и където не потрепваше лист, сякаш главоломната бързина на въртящата се земя бе станала изведнъж осезаема.
Между дърветата, облегнати на стволовете, придържайки се към земята, в полумрака клечаха, лежаха и седяха черни същества във всички пози на страданието, омаломощени и отчаяни. На скалата избухна нова бомба, последвана от лек трепет на земята под краката ми. Работата продължаваше. Работа! А това бе мястото, където някои от работниците се бяха оттеглили да умрат.
Те умираха бавно — това бе ясно. Те не бяха врагове, не бяха престъпници, сега не бяха дори земни същества — а черни сенки на болест и глад, които лежаха в безпорядък сред зеления мрак. Докарани от всички части на брега с цялата законност на договорите, захвърлени сред ужасни условия, хранени с непривична храна, те се разболяваха, преставаха да работят, а след това им разрешаваха да изпълзят, колкото да умрат. Тези мъртвешки сенки бяха свободни като въздуха — и почти толкова плътни. След малко започнах да различавам блясъка на очите им в мрака на дърветата. Поглеждайки надолу, видях едно лице до ръката си. Черните кости се облягаха на дървото, клепачите бавно се отвориха и хлътналите очи ме погледнаха, огромни и празни, след това в дълбочините на зениците блесна сляпо, бяло пламъче и бавно изгасна. Човекът изглеждаше млад, почти момче. Но знаете, че е трудно да се определи възрастта им. Можех само да му предложа сухари от шведския кораб, от които имах още в джоба си. Пръстите бавно стиснаха сухара, без друго движение и без друг поглед. Той бе вързал бял конец около врата си. Защо? Къде го бе намерил? Какво представляваше този конец? Значка, украшение, магия, заклинание? Свързана ли бе някаква мисъл с него? Конецът изглеждаше чудноват около черния му врат, този бял конец от задморските земи.
До същото дърво седяха още два вързопа остри кости със свити колене. Единият от тях, с брада подпряна върху коленете, гледаше втренчено по един ужасен и ужасяващ начин, без да вижда. Другият призрак бе облегнал назад главата си, сякаш сразен от тежка умора; останалите лежаха, покосени сякаш от сеч или чума. Докато стоях обезумял от ужас, едно от тези същества се изправи на колене и запълзя на четири крака към реката да пие вода. То лочеше от ръката си, след това седна на слънцето, кръстоса крака и не след дълго къдравата му глава увисна на гърдите.
Не можех да се скитам повече из този полумрак и бързо се отправих към лагера. Близо до постройките срещнах бял човек, така необикновено елегантен, че в първия миг го помислих за привидение. Видях висока, колосана яка, бели маншети, сако от светла алпака, снежнобели панталони, чиста вратовръзка и лъснати ботуши. Без шапка. Косата — вчесана на път, намазана с брилянтин, под чадър на зелени ивици в едната бяла ръка. Той бе поразителен и зад ухото си бе затъкнал перодръжка.
Ръкувах се с това чудо и разбрах, че е главният счетоводител на компанията и че цялото счетоводство се извършвало в този лагер. Той бил излязъл за миг „да подиша малко чист въздух“. Изразът прозвуча невероятно странно с намека си за заседнал чиновнически живот. Не бих споменал изобщо тази среща, ако тогава не бях чул за първи път името на човека, така неразривно свързан със спомените ми от онова време. Още повече че изпитах уважение към този екземпляр. Да, уважение към яката му, към огромните му маншети, сресаната му коса. Неговият вид наистина напомняше бръснарски манекен, но в ужасната безнравственост на тази земя той бе запазил външността си. А това говореше за силна воля. Колосаната му яка и нагръдник бяха постижение на твърдия му характер. Той бе прекарал тук почти три години; по-късно не се въздържах и го попитах как бе успял да поддържа така бельото си. Той се изчерви съвсем слабо и отговори скромно: „Научих една туземка в лагера. Беше много трудно, тя ужасно мразеше тази работа.“ Наистина този човек бе постигнал нещо. По същия начин бе грижлив към документите в счетоводството, което поддържаше в изряден вид.
Всичко останало в лагера бе истински хаос — началници, предмети, постройки.
Група страшни негри с изкривени крака пристигаха и заминаваха; към дълбочината на мрака течаха стоки, лошокачествена памучна басма, мъниста и медна жица, а в замяна на това се стичаше безценната слонова кост.
Наложи се да чакам в лагера десет дни — цяла вечност. Живеех в колиба на двора, но за да не гледам хаоса, понякога влизах в кантората на счетоводителя. Тя бе построена от дъски и така лошо сглобена, че когато той се навеждаше над високото си бюро, по него играеха от глава до пети тесни ивици слънчева светлина. Нямаше нужда да отваря големия капак на прозореца. Тук също бе горещо; огромни мухи, които не жилеха, а просто режеха, бръмчаха адски. Обикновено седях на пода, а той с безупречната си външност (бе дори леко парфюмиран), кацнал на високия си стол, пишеше ли, пишеше. Понякога ставаше да се раздвижи. Когато внасяха в кантората походно легло с болен, някой агент от вътрешността на страната, той проявяваше кротко раздразнение. „Стенанията на тази болна особа — казваше той — ме разсейват. И без това е много трудно да не правя грешки в този климат.“
Един ден той каза, без да вдигне глава: „Без съмнение във вътрешността ще срещнете господин Курц.“ На въпроса ми кой е господин Курц, отговори, че бил първокласен агент. Като видя разочарованието ми от това сведение, добави бавно, като остави перото си на бюрото: „Той е много забележителна личност.“ Следващите ми въпроси изтръгнаха факта, че господин Курц оглавява понастоящем много важен търговски лагер, където се вади най-много слонова кост. „Изпраща толкова слонова кост, колкото всички други, взети заедно…“ Започна да пише отново. Болният се чувствуваше твърде зле, за да стене. Само мухите бръмчаха в замрелия покой.
Изведнъж се чуха гласове и шум от нозе. Бе пристигнал керван. Яростно гъмжило от грозни звуци избухна отвъд дъсчените стени. Всички носачи говореха едновременно и посред шумотевицата се чу тъжният глас на главния агент, който „отказваше да работи“ със сълзи в гласа си за двадесети път този ден… Счетоводителят бавно се надигна от стола си. „Каква ужасна врява“ — каза той. Тихо прекоси стаята, погледна болния, върна се и додаде: „Не чува нищо.“ „Какво! Да не е умрял?“ — попитах стреснато. „Не. Още не“ — отговори той с голямо самообладание. След това, като поклати глава към врявата на двора, прибави: „Когато човек трябва правилно да вписва цифри, започва да мрази тези диваци — да ги мрази до смърт.“ За миг се отдаде на мислите си. „Когато видите господин Курц — продължи той, — кажете му от мое име, че всичко тук — и погледна към бюрото си — е наред. Не обичам да му пиша. С нашите писмоносци човек никога не знае в чии ръце може да попадне писмото му. Например в централния лагер.“ Той ме изгледа втренчено с кротките си изпъкнали очи. „Курц ще отиде далеч, много далеч — започна отново. — Не след дълго ще заеме голям пост в администрацията. Там горе, в съвета в Европа, разбирате, нали?… Искат да го издигнат.“
След това продължи да работи. Шумът навън бе стихнал и на излизане аз се спрях на вратата. Сред монотонното бръмчене на мухите агентът, който си заминаваше за родината, лежеше пламнал от температура и безчувствен; другият, надвесен над книгите си, коректно вписваше цифри на съвършено коректни сделки; а петдесет стъпки под прага на вратата аз виждах неподвижните върхари на гората на смъртта.