— Бихме могли и без него — казваше често той след това, — но търговията? Пък е и мой единствен син!

Майка му плака много след неговото изчезване. Понеже не му беше дошло наум да остави някаква бележка, оплакаха го като умрял, докато след осем месеца не пристигна първото му писмо от Талкахуано. То беше кратко и в него се казваше: „Имахме чудесно време при пътуването.“ Но очевидно според автора на писмото единственото важно съобщение бе това, че неговият капитан точно в деня, когато съчинявал писмото си, го вписал в корабната книга като обикновен моряк. „Защото мога да върша работата“ — обясняваше той. Майка му пак плака обилно, докато бащата изрази чувствата си с единствената забележка: „Том е магаре.“ Той беше пълен човек и умееше да се присмива иронично; това си умение продължи да проявява до края на живота си при общуването със сина си с известно състрадание като към малоумен.

Посещенията на Макхуър в бащиния му дом бяха по необходимост редки и с течение на годините той изпращаше на родителите си други писма, уведомявайки ги за последователните си повишения и за скитанията си по огромната земя. В тези послания можеше да се открият изречения като: „Горещината тук е много голяма.“ Или: „На Коледа в 4 часа следобед ние видяхме няколко айсберга.“ Старите хорица в края на краищата се запознаха с твърде много имена на кораби, с имената на техните капитани, с имената на шотландци и англичани, собственици на кораби, с наименованията на морета, океани, протоци и носове, с необичайни имена на пристанища за дървен материал, за ориз, за памук, с наименованията на острови и с името на младата любима на техния син. Тя се казваше Луси. Не му беше дошло наум да спомене дали нейното име му харесва. И след това те умряха.

Знаменателният ден на сватбата на Макхуър дойде, както се полага, наскоро след друг такъв ден, в който той получи първото си назначение като капитан.

Всичките тези събития се бяха случили много години преди сутринта, когато в щурманската рубка на парахода „Нан-Шан“ той се сблъска с падането на барометъра, един уред, в който нямаше причини да се съмнява. Падането на барометъра — имайки предвид отличните качества на този уред, годишното време и точното положение на кораба върху земното кълбо — можеше да се приеме като лошо предзнаменование; но червеното лице на капитана не издаваше никакво вътрешно безпокойство. Знаменията не значеха нищо за него и той не бе в състояние да открие каква вест му носеше едно предвещание, докато то не се сбъднеше и вестта не стигнеше до собствената му врата.

„Това си е падане, няма съмнение — мислеше той. — Някакво необикновено мръсно време ще да обикаля наоколо.“

Идвайки от юг, параходът „Нан-Шан“ беше на път за пристанището Фу-Чау, открито за търговия по силата на международни съглашения, и носеше малко товар в долните трюмове и двеста китайци кули, които се завръщаха в родните си села в провинцията Фо-Киен след няколкогодишна работа из разните тропически колонии. Беше прекрасна утрин, гладкото море се надигаше без блясък, а на небето имаше някакво странно бяло мъгливо петно като ореол на слънцето. Предната палуба, натъпкана с китайци, беше пълна с тъмни облекла, жълти лица и подобни на свински опашки плитки, осеяна с доста много голи рамене, защото нямаше вятър и горещината бе голяма. Кулите се излежаваха, разговаряха, пушеха или зяпаха, облегнати на перилата. Някои вадеха вода през борда и се обливаха един-друг. Неколцина дремеха върху капаците на люковете, а имаше и малки групички от по шестима човека, които седяха с кръстосани крака около железни подноси, на които имаше паници с ориз и мънички чашки за чай. И всеки един от тези граждани на Небесната империя носеше със себе си всичко, каквото имаше на този свят: дървен сандък с катинар на халки и обковани с месинг ъгли, в който бяха спестяванията на неговия труд — някоя и друга обредна дреха, тамян на пръчици, малко опиум може би, дреболии и боклуци с незначителна стойност и купчинка сребърни долари, спечелени с непосилен труд на въглищните корабчета, в комарджийниците или чрез дребна търговийка, изтръгнати с цената на обилна пот от земята, в мините, по железопътните линии, в смъртоносните джунгли, под тежестта на непосилен товар — трупани търпеливо, съхранявани грижливо и бранени с отчаяние.

Към десет часа се бе появило вълнение по борда откъм Формозкия проток, но това не разтревожи много тези пътници, защото с плоското си дъно и голямата дължина на бимса „Нан-Шан“ беше известен като кораб изключително стабилен на вода. В моменти на откровение на брега мистър Джукс обичаше да заявява с висок глас, че „старата приятелка е толкова добра, колкото и красива“. На капитан Макхуър никога не би дошло наум да изрази благоприятното си мнение така високо и с такива чудновати думи.

Корабът беше добър без съмнение, пък и не беше стар. Той беше построен в Дънбартън преди по-малко от три години по поръчка на Сиг и Сие, търговска фирма в Сиам. Когато бе пуснат на вода, завършен до най-малката подробност и готов да поеме бремето на живота си, строителите му го съзерцаваха с чувство на гордост.

— Сиг ни бе помолил да намерим някой благонадежден капитан, който да изведе кораба на море — забеляза един от съдружниците; а другият, като поразмисли малко, каза:

— Мисля, че точно сега Макхуър е на суша.

— Така ли? Тогава телеграфирай му веднага. Той е тъкмо човекът, който ни трябва — заяви по-старшият от съдружниците без никакво колебание.

На другата сутрин Макхуър стоеше пред тях невъзмутим, пристигнал от Лондон с нощния експрес след внезапна, но сдържана раздяла с жена си. Тя беше дъщеря на по-високостоящи родители, които бяха видели и по-добри дни.

— Не би било зле да разгледаме заедно кораба, капитане — каза по-старшият съдружник. И тримата мъже тръгнаха да хвърлят поглед на съвършенствата на „Нан-Шан“ от носа до кърмата и от кила до върховете на двете му къси и дебели мачти.

Капитан Макхуър бе започнал огледа със сваляне на сакото си, което бе окачил на брашпила, олицетворение на последните усъвършенствувания.

— Моят чичо написа ласкави думи за вас и изпрати писмото с вчерашната поща до нашите добри приятели — искам да кажа фирмата Сиг, и те там сигурно ще ви продължат назначението като капитан — каза по-младшият от съдружниците. — Ще можете да се гордеете с това, че под вашите заповеди ще имате най-леко управляемия кораб от този тип край бреговете на Китай, капитане — добави той.

— Така ли? Благодаря ви — измънка неясно Макхуър, на когото изгледите за някаква далечна възможност едва ли биха могли да подействуват повече, отколкото красотата на далечния пейзаж на късогледия турист. И понеже в момента погледът му се бе спрял на бравата на вратата за каюткомпанията, той се запъти към нея съвсем преднамерено и започна да блъска силно по ръчката й, отбелязвайки с нисък загрижен глас:

— Не можеш да разчиташ на работниците днес. Съвършено нова брава, а въобще не иска да работи. Съвсем заяжда. Виждате ли? Виждате ли?

Веднага щом се озоваха сами в кантората си отвъд корабостроителната площадка, племенникът попита с леко презрение:

— Ти похвали този приятел пред Сиг. Какво толкова виждаш в него?

— Съгласен съм, че той няма вида на идеалния капитан според твоите представи, ако това искаш да кажеш — отсече по-възрастният. — Старшият майстор на дърводелците от „Нан-Шан“ вън ли е?… Влезте, Бейтс. Как стана така, че позволихте на хората на Тейт да ни изложат с тази дефектна брава на вратата на каюткомпанията? Капитанът я забеляза още щом я погледна. Наредете веднага да я сменят. Сламчиците, Бейтс… сламчиците…

Бравата беше сменена веднага и няколко дни след това „Нан-Шан“ пое с пълна пара на изток, без Макхуър да бе отправил каквато и да е друга забележка относно съоръженията му и без да го бяха чули да намекне поне с една думичка за това, че се гордее с кораба си, че е признателен за назначението си или да изкаже задоволство от перспективите, които му се откриваха.

С темперамента си — нито бъбрив, нито пък неразговорчив — той много рядко намираше случай да приказва. Имаше въпроси, свързани със службата, разбира се — указания, заповеди и тъй нататък; но понеже гледаше на миналото като на нещо приключено, а на бъдещето като на нещо, което още не е дошло, по-обикновените ежедневни събития нямаха нужда от обяснение, защото фактите говореха сами за себе си, и то с поразителна точност.