Една нощ, когато изпомпвахме водата, завързани — както ви обясних — за мачтата, оглушени от вятъра и така потиснати, че нямахме сили дори да си пожелаем смърт, една тежка вълна връхлетя на борда и ни заля. Веднага щом си поех дъх, аз извиках: „Дръжте се здраво, момчета!“ и изведнъж почувствувах как нещо твърдо, което плаваше по палубата, ме удари в прасеца. Опитах се да хвана този предмет, но не успях. Разбирате, нали, беше толкова тъмно, че на стъпка не можехме да се виждаме.
След удара корабът за малко се успокои и неизвестният предмет пак ме удари по крака. Този път обаче го хванах — оказа се обикновена тенджера. Отпърво, затъпял от умора и мислейки само за помпите, аз не разбрах какво държа в ръка. Но ето че ме осени проблясък и извиках:
— Момчета, отнесена е рубката! Оставяй помпите! Ще търсим кока.
На носа имаше рубка, в нея се помещаваха камбузът, койката на кока и кубрикът. Понеже ден след ден очаквахме всичко това да се озове зад борда, на моряците бе заповядано да спят в каюткомпанията — единственото безопасно място на кораба. Стюардът Ейбрахам обаче с упорството на муле не желаеше да се раздели с койката си — мисля, че от страх, като добиче, което не иска да напусне обора си, който се руши при земетресение. И тъй ние се отправихме да го търсим. Рискувахме живота си, защото, отвързали въжето, вече не бяхме в по-голяма безопасност, отколкото върху някой сал. Но все пак тръгнахме. Рубката беше разрушена така, сякаш вътре се беше пръснал снаряд. Почти всичко бе изхвръкнало през борда — печката, койките на моряците, цялото им имущество, — но двата стълба, които крепяха част от преградата, към която бе прикрепена койката на Ейбрахам, по някакво чудо бяха оцелели. Ние заопипвахме развалините и намерихме преградата: Ейбрахам си седеше в своята койка сред отломъци и пяна и безгрижно си бъбреше нещо несвързано. Той не беше на себе си, напълно и окончателно се бе побъркал под въздействието на този внезапен шок, унищожил остатъците от неговата твърдост. Сграбчихме го, замъкнахме го на кърмата и го пуснахме с главата надолу в каюткомпанията. Разбирате, че нямаше време да го отнесем там с безкрайна предпазливост и да почакаме, докато си изясним състоянието му. Онези, които се намираха долу, щяха да го поемат от трапа. Побързахме назад към помпите. Такава работа не чака. Когато корабът здравата тече, не е шега.
Човек би помислил, че едничката цел на проклетата буря е била да подлуди бедния мулат. Призори тя стихна; на следния ден небето се проясни, вълнението спадна и корабът вече не течеше. Когато трябваше да се поставят нови платна, екипажът пожела да потеглим обратно — и наистина вече нищо друго не ни оставаше. Лодките бяха отнесени, палубата ометена от всичко, рубката изтърбушена, на моряците не им бе останала нито една дрипа освен тези на гърба им, провизиите се бяха развалили, корабът бе пробит. Обърнахме назад и — можете ли да повярвате? — вятърът задуха от изток, право срещу нас. Духаше силно, духаше, без да спре. Трябваше да се борим за всеки инч от пътя, но корабът не течеше много, тъй като вълнението беше сравнително слабо. Два часа помпене през четиричасовата вахта не е дреболия, обаче благодарение на това успяхме да достигнем Фалмът.
Населението на Фалмът живее от злополуките в морето и несъмнено изпита радост, като ни видя. Гладна тълпа корабни дърводелци наточи длетата си, щом съзря голия скелет на кораба ни. И кълна се в бога, тя здравата ни оскуба. Предполагам, че собственикът на кораба и без това е бил в трудно положение. Ние без друго закъснявахме. После бе решено да разтоварим част от въглищата и запушим пролуките над ватерлинията. Извършихме това, приключихме с ремонта, отново натоварихме въглищата, наехме нов екипаж и отплавахме — за Банкок. Към края на седмицата пак се върнахме. Екипажът заяви, че не желае да пътува за Банкок — сто и петдесет дена на такава черупка, където осем часа от двайсет и четири се налагаше да изпомпваме вода. И в морските бюлетини отново се появи краткото съобщение:
„“Юдея". Барк. От Тайн за Банкок; товар — въглища; върнал се във Фалмът поради теч; екипажът отказва да изпълни задълженията си."
Пак задържане, пак кърпеж. Собственикът на кораба дойде за един ден и заяви, че „Юдея“ е в отлично състояние. Клетият стар капитан Биърд от грижи и унижения бе заприличал на сянка. Не забравяйте, че беше шейсетгодишен и за пръв път командуваше кораб. Махун каза, че смята тази работа за крайно нелепа и че тя ще свърши зле. Аз обичах сега кораба повече от всякога и страшно ми се искаше да плавам за Банкок. Банкок! Вълшебна дума, чудесна дума. Никаква Месопотамия не можеше да се мери с него. Не забравяйте, че бях на двайсет години, за пръв път служех като втори помощник и Изтокът ме очакваше.
Потеглихме с новия екипаж — третия — и застанахме на котва на външния рейд. Корабът течеше по-силно откогато и да било. Сякаш проклетите дърводелци на свой ред бяха пробили в него дупка. Този път дори не излязохме от рейда. Екипажът просто отказа да работи на брашпила.
Върнаха ни на буксир на вътрешния рейд и станахме в известен смисъл забележителност на града. Показваха ни на новопристигналите:
— Ей този барк, който отива за Банкок, стои тук вече шест месеца… три пъти как се връща обратно…
В празнични дни хлапаците подвикваха от своите лодки: „Ей, Юдея!“ И ако се покажеше някоя глава, изкрещяваха: „Накъде? За Банкок ли?“ — и ни се присмиваха.
Бяхме останали на борда само трима. Бедният стар шкипер стоеше все в каютата си. Махун пое кухнята и неочаквано прояви истински френски гений в приготвянето на вкусни ястия. Аз апатично следях за такелажа. Превърнахме се в граждани на Фалмът. Познаваше ни всеки притежател на магазин. В бръснарницата или при търговеца на тютюн ни питаха фамилиарно: „Смятате ли, че някога ще стигнете до Банкок?“ През това време собственикът, застрахователите и фрахтовачите се караха в Лондон, а ние продължавахме да си получаваме заплатите… Подайте бутилката.
Това беше ужасно. Това бе по-лошо, отколкото да изпомпваш водата, борейки се за живота си. Сякаш бяхме забравени от целия свят, не принадлежахме никому, никъде не можехме да отидем; сякаш бяхме омагьосани и обречени да живеем вечно в този вътрешен рейд, за да влезем в устата на цели поколения крайбрежни скитници и безчестни лодкари. Получих заплатата си за три месеца и петдневен отпуск и веднага заминах за Лондон. Щях да пътувам цял ден, докато стигна дотам, и после цял ден обратно, но това не ми попречи да похарча за три дена всичките пари. Не знам какво ги направих тези пари. Помня, че ходих на мюзикхол, закусвах, обядвах и вечерях в един първокласен ресторант на Риджънт Стрийт и се върнах в уреченото време само с пълно събрание на съчиненията на Байрон и пътническо одеяло от заплатата за трите месеца. Лодкарят, който ме откарваше на кораба, ми рече: „Ей, мислех, че сте оставили тая вехтория. Тя никога не ще отиде в Банкок.“ „Много знаеш ти“ — отвърнах пренебрежително, но неговото пророчество никак не ми хареса.
Изведнъж се появи с всички пълномощия някакъв човек, сигурно агент. Той имаше червено лице, неукротима енергия и весел нрав. Отново се върнахме към живот. Доближи ни понтонен кораб и взе товара ни, а после се отправихме в сухия док, където свалиха медната обшивка. Нищо чудно, че баркът течеше. Бедният; напрегнал се пряко сили по време на бурята, той, сякаш отвратен, бе изплюл всичките кълчища от долните си шевове. Отново го запушиха, отново го обшиха с мед и той стана непромокаем като бутилка. Върнахме се при понтонния кораб и пак приехме товара.
После през една ясна лунна нощ всички плъхове ни напуснаха.
Те бяха цяла напаст за нас. Гризяха платната, унищожаваха повече провизии от екипажа, дружелюбно деляха с нас леглото и опасностите, а сега, когато корабът бе станал годен за плаване, решиха да офейкат. Извиках Махун да се полюбува на гледката. Плъховете един след друг се появяваха на релинга, за последен път поглеждаха назад и скачаха с тъп звук на празния понтонен кораб. Опитахме да ги преброим, но скоро объркахме сметката. Махун рече:
