— Какви врели-некипели!

Кайер, с плувнали в сълзи очи, с треперещи бузи, потриваше плешивото си теме и заявяваше:

— Това е прекрасна книга. А пък аз нямах и представа, че са съществували такива умни хора по света.

Намериха и няколко стари вестника от родината си. В един от тях пишеше за това, което вестникът беше благоволил да нарече „Нашата колониална експанзия“. Тонът на написаното беше приповдигнат и ентусиазиран. Там се говореше надълго и нашироко за правата и задълженията на цивилизования свят, за свещения характер на процеса на цивилизация, като се възхваляваха заслугите на тези, които всеотдайно проправяха пътя на светлината, вярата и търговията към по-мрачните краища на света. Карлие и Кайер четяха, чудеха се и в крайна сметка започнаха да гледат на себе си с по-добро око. Една вечер Карлие махна с ръка наоколо и каза:

— След сто години тук може би ще има град. Кейове, складове, казарми и… кафенета с билярд. Цивилизация, приятелю мой, добродетели — изобщо всичко. И тогава хората ще четат, че две добри души, Кайер и Карлие, са били първите цивилизовани хора, които са живели на това място.

Кайер кимна утвърдително:

— Да, подобни мисли карат човек да се чувствува по-леко.

Те като че ли бяха забравили за мъртвия си предшественик, но в една ранна утрин Карлие излезе навън и заби кръста здраво в земята.

— Завиваше ми се свят, когато минавах оттам — обясни той на Кайер, когато закусваха. — Толкова беше наклонен на една страна, че просто ми се завиваше свят. Затова го изправих и го забих здраво. Съвсем здраво. Увиснах с две ръце на него. Сега няма да помръдне. Хубава работа свърших.

От време на време идеше да ги навести Гобила. Той беше вождът на съседните села. Беше побелял дивак, слаб и черен, с парче бяло платно, опасано около бедрата му, а на раменете си беше преметнал омърсена кожа от пантера. Когато ходеше, мършавите му нозе правеха дълги крачки, а в ръце размахваше жезъл, дълъг колкото самия него; щом влезеше в общата стая на станцията, приклякваше вляво от вратата. Оставаше там и наблюдаваше Кайер, като по някое време започваше да държи реч, абсолютно неразбираема за неговия слушател. Понякога Кайер, без да прекъсва заниманията си, подхвърляше с добродушен тон:

— Как си, приятелю? — при което и двамата се усмихваха любезно един на друг.

Кайер и Карлие изпитваха някаква симпатия към този стар и непонятен човечец и го бяха нарекли Татко Гобила. Имаше нещо бащинско в отношението на Гобила, който, изглежда, питаеше любов към всички бели хора. На него му се струваше, че те до един са много млади и че си приличат като две капки вода (освен по ръст), като беше убеден, че те всички са братя и надарени с безсмъртие. Смъртта на художника, който беше първият бял човек, влязъл в по-близък допир с него, не разколеба вярата му в това, защото Гобила бе напълно сигурен, че белият чужденец само се преструва на мъртъв и че е влязъл в гроба нарочно, по силата на някакво свое тайнствено намерение, за което беше безсмислено да се разпитва. Може би това беше пътят към дома му? Във всеки случай тези двама тук бяха негови братя и той прехвърли върху тях странната си обич. В известно отношение двамата бели споделяха неговите чувства. Карлие често го потупваше по гърба и не без удоволствие палеше клечки кибрит за радост на Гобила. Кайер пък с готовност му даваше да си смръкне от шишенцето с амоняк. Накратко казано, те се държаха с него точно така, както и другият бял човек, който се беше скрил в една дупка в земята. Двамата бели не излизаха от ума на Гобила. Може би те бяха едно и също същество с другия, или поне единият от тях. Той не можеше да намери отговора на този тайнствен въпрос, но винаги беше дружелюбно настроен. В резултат на тази дружба всяка сутрин жените от селото на Гобила се промъкваха в редица по една сред тръстиките и носеха в станцията птици и сладки картофи, палмово вино, а понякога и цяла коза. Компанията никога не осигуряваше станцията с достатъчно количество провизии и агентите се нуждаеха от тези местни доставки, за да преживяват. Получаваха ги в резултат на добрата воля на Гобила и живееха добре. От време на време единият от тях пламваше в треска, а другият се грижеше за него с трогателно внимание. Не обръщаха голямо внимание на това. Подобни пристъпи водеха до отслабване и им придаваха измъчен вид. Очите на Карлие хлътнаха и той стана раздразнителен. Лицето на Кайер се източи, кожата му се отпусна, а видът му се влошаваше още повече от куполообразния корем. Но тъй като бяха постоянно заедно, те не забелязваха промените, които постепенно настъпваха у тях — промени физически и душевни.

Така изминаха пет месеца.

Наскоро след това, когато една сутрин Кайер и Карлие се бяха отпуснали на столовете си под верандата и си говореха за приближаващото завръщане на парахода, от гората се появи група въоръжени мъже и се насочи към станцията. Те явно не принадлежаха към местното население. Бяха високи, стройни, облечени строго от горе до долу в сини наметала с ресни и носеха на дясното си рамо мускети. Макола прояви признаци на вълнение и изскочи от склада (където стоеше по цял ден), за да посрещне посетителите. Те влязоха в двора и го обходиха с втренчени и смръщени погледи. Вождът им, силен и решителен негър с кървясали очи, застана пред верандата и произнесе дълга реч. Тя беше придружена с много жестове, а краят й настъпи съвсем неочаквано.

Имаше нещо в интонацията, в звученето на дългите изречения, което смути двамата бели. Речта му събуди у тях спомена за нещо не съвсем познато, но все пак близко до речта на цивилизованите хора. Тя напомняше един от онези невероятни езици, които понякога чуваме насън.

— Що за език! — учуди се Карлие. — В първия момент си помислих, че този приятел се опитва да говори на френски. Но това е съвсем различно от всичко, което сме чували досега.

— Точно така — отвърна Кайер. — Ей, Макола, какво разправя този? Откъде са? Какви са?

Но Макола, който пристъпваше от крак на крак, сякаш беше стъпил на горещи въглени, отговори набързо:

— Не знам. Те идва от много далеч. Може би госпожа Прайс разбере тях. Може лоши хора.

След като изчака малко, вождът троснато каза нещо на Макола, който поклати отрицателно глава. След това вождът се огледа и като забеляза колибата на Макола, влезе в нея. Миг след това оттам долетя с голяма сила гласът на госпожа Макола. Останалите непознати — те бяха шестима — се разходиха спокойно наоколо, надзърнаха през вратата на склада, скупчиха се около гроба, посочиха с разбиране към кръста и, общо взето, се чувствуваха като у дома си.

— Не ми харесват тези приятелчета, Кайер. Трябва да са от крайбрежието, защото имат огнестрелно оръжие — мъдро отбеляза Карлие.

Посетителите не се понравиха и на Кайер. За пръв път и двамата осъзнаваха, че живеят в обкръжение, където необикновеното може да носи опасности, и че на земята не съществува никаква външна сила, която да застане между тях и неговите проявления. Обзе ги безпокойство, те влязоха вътре и заредиха револверите си. Кайер каза:

— Трябва да наредим на Макола да им каже да напуснат станцията преди залез-слънце.

Непознатите си заминаха следобед, след като се нахраниха с ястието, което им бе приготвила госпожа Макола. Едрата жена беше във възбудено състояние и поговори доста с посетителите. Тя бърбореше пискливо, като от време на време посочваше ту към гората, ту към реката. Макола беше седнал настрани и наблюдаваше. Понякога се надигаше и пошушваше нещо на жена си. Той придружи непознатите през клисурата, която се намираше зад станцията, и се върна умислен. Когато двамата бели го разпитаха, той се държа много странно, сякаш беше забравил да говори френски, сякаш беше изгубил изобщо способността си да говори. Кайер и Карлие стигнаха до извода, че негърът е изпил твърде много палмово вино.

Имаше предложение да дежурят подред, но вечерта всичко изглеждаше така тихо и спокойно, че те се оттеглиха в стаите си както обикновено. През цялата нощ откъм околните села се носеха звуци на барабани. Наблизо проехтяваше силно някакъв барабан, а той биваше последван от други, звучащи отдалеч — после всичко замираше. Малко след това кратки серии от звуци долитаха оттук и оттам, сетне всички се сливаха ведно, тътенът нарастваше и укрепваше, разливаше се над гората и надалеч в нощта, еднообразен и безкраен, като че ли цялата земя се беше превърнала в огромен барабан и с гръмкия си ек отправяше властен зов към небето. И след този плътен и страховит шум внезапни крясъци, напомнящи откъслеци от песни, долетели от някоя лудница, раздираха общия фон, пискливи и пронизващи, и се сливаха в нестройни потоци от звуци, които сякаш се стрелваха нагоре, за да прогонят спокойствието под звездите.