— Всъщност, мисля, че бих могъл да ви предложа нещо — обажда се стопанинът по някое време.

— Това би било връх на великодушието — признавам. — След като вече ме спасихте веднаж…

— Имам тук съвсем наблизо три заведения — продължава мъжът, сякаш разсъждава гласно. — Естествено, не смятам да ви назнача за бияч… какъв бияч, когато не вие биете, а вас ви бият… За келнер също не ставате. Келнерските места у нас по правило са предвидени за другия секс: голи дамски бедра и високи бюстове, изобщо неща, с които вие, доколкото мога да вярвам на очите си, не разполагате…

Той замълчава и аз също мълча, тъй като не намирам за уместно да му противореча, особено по последната точка.

— Остава едно портиерско място. Заплата на първо време, разбира се, не мога да ви обещая. Но ще ви предоставя квартирата, с която през последните три дни навярно сте свикнали, ще имате безплатна храна, служебна униформа, а може би и малко дребни пари, в случай че знаете как да предразположите клиентелата към бакшиш.

Изслушвам го търпеливо, ала продължавам да мълча и да пуша, додето той сам не ме подканя:

— Е, какво ще кажете?

— Трогнат съм от великодушието ви. Обаче смятам, че все пак ще предпочета риска да се озова в посолството.

Той ми хвърля изненадан поглед и запитва, без впрочем да губи спокойствието си:

— Но всъщност вие какво си въобразявате?

— Абсолютно нищо — бързам да го уверя. — Не искам да ви занимавам с интимни подробности, обаче ако нещо не ми достига, то е тъкмо въображението.

— И какво очаквате да ви предложа? Директорското място? Или моето собствено?

— Не съм дотам претенциозен. Но не мисля да ставам и портиер, ако не за друго, то поне за да не скандализирам духа на покойната си майка.

— Вие вероятно смятате, че домакинската ви длъжност стои неизмеримо по-горе от портиерската?

— Именно. И макар това да са пак интимни подробности, ще си позволя да ви кажа, че не съм получил диплома на висшист и не съм усвоил два-три езика, за да ставам портиер на когото и да било, та дори и на вас, въпреки цялата благодарност, която ви дължа.

— Оставете лицемерието — промърморва все тъй спокойно мъжът. — Казах вече, че не съм алчен за благодарности. Обаче вашето самочувствие наистина далече превишава ранга ви.

— Вие отново ме тласкате по пътя на интимната изповед. И по-точно към пояснението, че ако съм станал домакин на параход, то е само защото един домакин при съответна дарба може да реализира неизмеримо по-високи доходи, отколкото да речем някой професор или даже директор на кабаре.

— Разбирам, приятелю, разбирам — кима стопанинът. — И искрено казано, още щом ви видях, ми стана ясно, че ако не сте особено сръчен в боя, вероятно не сте лишен от някои други дарби. За жалост, не съм в състояние да ви предложа място за доходни кражби. Не че не желая, но просто при мене такива места няма.

И понеже мълча апатично, сякаш изобщо не съм го чул, той подхвърля добродушно подир някое време:

— Надявам се, че не ви опечалих?

— Съвсем не. Обаче предполагам, и вие не сте опечален от отказа ми. При тая безработица портиерското ви място едва ли ще остане вакантно.

— Познахте. И ако нещо ме безпокои, това е само собствената ви участ.

Логично би било да запитам откога и защо бедната ми персона е заела такова видно място между житейските му грижи, ала подобен въпрос ми се струва в момента нескромен. Затуй се задоволявам да кажа:

— Собствената ми участ ще се реши в посолството.

— Да, наистина — произнася рижият, сякаш едва сега си спомня за варианта с посолството. — Трябва обаче да ви кажа, че докато стигнете дотам, ви предстои доста път…

— Вие знаете адреса?

— Приблизително. Но това не е важно. По-важното е, че по тоя дълъг път от моята кантора до вашето посолство твърде много неща могат да се случат на един човек, лишен дори от паспорт…

— И все пак смятам да поема риска — избъбрям.

Той лениво се вдига от креслото и прави няколко крачки към бюрото.

— Сигурен ли сте, че си давате точна сметка за размерите на тоя риск?

— Може би не напълно — признавам. — Обаче защо трябва да треперя предварително, когато и без туй не ми остава друга възможност?

И понеже аудиенцията явно е приключила, изоставям удобното кресло и се изправям.

— В такъв случай, вървете! — окуражава ме добродушно стопанинът. — Да, да, вървете! И бог да ви пази!

Той вдигна ръка за поздрав и аз също кимам учтиво и се отправям към вратата, като усещам с вътрешно доволство, че сега се чувствувам значително по-добре. Порцията уиски, двете цигари и почивката в креслото са повдигнали самочувствието ми и аз с уверени стъпки напускам уютния салон. За да наскоча на горилите.

Те вероятно само миг преди туй са алармирани от звънеца на шефа си, защото ме пресрещат в коридора от две страни и се вкопчват с лапи за раменете ми.

— Долу, момчета, долу! — чувам зад гърба си добродушния глас на рижия. — Не искам кървища по стълбището!

Ваксата. По-черна и по гъста от всякога. Тъй гъста и лепкава, че едва ли вече ще успея да изплувам на повърхността.

И болката. Във всичките си разновидности и местоположения, от главата до краката. Имам чувството, че са ме направили на пестил и недоволни от това, са нарязали и самия пестил на късове. Късове от болки, възел от болки, енциклопедия от болки, в това е превърнато тялото ми от тия две горили, Ал и Боб. Тия две горили, едната от които доказва, че човекът е произлязъл от маймуната, а другата — че и маймуната може да произлезе от човека.

Навярно резултатът би бил по-малко катастрофален, ако не бях се съпротивлявал. Но аз се съпротивлявах зверски и доколкото изобщо мога да си дам сметка за развоя на събитията, имам чувството, че въпреки численото превъзходство на противника, съм успял да му нанеса немалко частични повреди, за които накрая естествено съм заплатил с лихвите.

Двата смачкани носа, дълбоко одраната буза, изтърбушеният почти стомах и някои други подобни дреболии, които съм успял да реализирам като точки в своя полза, не са резултат нито на спортно увлечение, нито на стихийна жажда за мъст. В професия като нашата личната мъст е изключена. Получаваш удари, ако е необходимо, и нанасяш удари, ако се налага. Въпрос на чисто делови отношения, а не на страсти. Обаче тъкмо от гледна точка на деловите отношения тия двамата, както и онзи добряк, шефът им, следва да разберат, че имат работа не с парче пластилин, а с доста костелив орех. За да си правят изводите.

За нещастие орехът, колкото и да е костелив, изглежда най-сетне е смачкан. Така съм погълнат от ваксата, та имам чувството, че никога вече няма да отворя очи за светлината на белия ден. И ако нещо ме кара да мисля, че все още не съм напълно умрял, то е страданието.

Изобщо признаците на живот, доколкото ги има, са изцяло вътре у мене, и те са болките. Трябва да мине време, много време, седмица или година, додето доловя някакви признаци и вън от мене. И това са два гласа, кръстосващи се нейде високо над главата ми:

— Тоя път май няма да изплува от ваксата…

— Ще изплува, не бой се. Мръсникът, не го ли поръсиш с олово, винаги оживява.

— Няма да изплува, Ал. Свършен е.

— Ще изплува, Боб. Мръсникът е като кучето. Накрая винаги оживява.

Седмица или година по-късно започвам да съзнавам, че вторият глас е бил по-близо до истината: изглежда наистина оживявам, ако съдя по туй, че усещанията ми или, ако щете, болките стават по-отчетливи. Клепачите ми са твърде подпухнали, за да се вдигнат истински, но все пак се вдигат достатъчно, за да установя не без облекчение, че поне очите ми са на мястото си.

Вероятно съм дал признаци на живот в не твърде подходящ момент, защото минута по-късно чувам над главата ми да се разгаря един познат вече спор: дали да ме изхвърлят още сега от леглото или да ме оставят да тлъстея. А няколко дни по-късно идва и следващият етап.

— Вие почвате да прекалявате, сър! — заявява големият Ал, като застава на прага. — Смятам, че вече достатъчно сме ви слугували. Благоволете да напръскате мутрата си и да се облечете. Шефът ви вика!