И той ме поглежда бегло, за да прецени как посрещам тая важна информация. Посрещам я с пълно спокойствие и дори намирам сили да промърморя:

— Слава богу!

Макар че на ум си казвам „по дяволите“.

— Да, цялата тая дълга история най-сетне завърши, мистър Питър — произнася Мортън и отпива от кафето си.

Подир което се сеща да добави:

— Естествено, не без вашата ценна помощ.

Тихият нисък глас е съвсем безучастен. И може би тъкмо това безучастие, колкото и да изглежда непринудено, поражда в съзнанието ми една въпросителна. Нима е редно тъй дълго очакваната победа да се посреща с такова безучастие?

В края на краищата — може би въпрос на темперамент. Може би.

Допиваме си кафето в пълно мълчание. А когато американецът урежда и сметката, решавам все пак да запитам:

— Това ли е всичко, което имахте да ми кажете?

— А вие какво очаквахте? — поглежда ме с любопитство шефът.

— Нищо специално. Обаче вие ми обещахте по телефона „хубави новини“, а досега чух само една.

— Да, прав сте. Истината е, че имам и втора новина, която ще научите след малко. Отава дума за бъдещето ви. И този път най-сетне ще бъдете принуден да се простите с мнителността си, поне по отношение на мене. Аз наистина съм се погрижил за бъдещето ви, мистър Питър.

Той поглежда ръчния си часовник и забелязва:

— Мисля, че можем да ставаме.

Спускаме се отново в преизподнята на долния етаж, където шумът междувременно се е удвоил при задружните усилия на черната бира и на уискито. Настаняваме се безмълвно в колата и шофьорът, който изглежда през цялото време не е напускал мястото си зад волана, отново потегля из лабиринта на тесните мрачни улеи между слетите стени на фабричните сгради и депата.

Не мога да разбера точно откъде и накъде се движим, понеже съвсем не познавам тоя квартал и понеже струите на дъжда се стичат тъй обилно по предното стъкло, че тънките пръсти на чистачките едва смогват да ги отмятат. И когато колата по едно време се отбива в някакъв тъмен проход и малко по-късно спира, нямам никаква представа за мястото, дето сме се озовали.

— Тук ще се срещнем с човека, в чието разпореждате ще се намирате за в бъдеще — обяснява Мортън, като тоя път сам се измъква от плимута.

Тръгвам подире му, докато горилата както и по-рано остава да чака зад волана си. Влизаме в тъмния вход на някакво широко помещение, което ми изглежда повече на склад, отколкото на кантора за делови разговори. Помещението тъне в мрак, ако не броим слабата крушка вдясно от входа, осветяваща тясна метална стълба, виеща се към горния етаж и подобна на тия в параходите.

— Насам! — нарежда американецът и ме повежда към стълбата.

А когато стигаме до нея, промърморва, като ми прави път:

— Хайде, качвайте се!… Какво чакате?…

Какво чакам? — едва ли си струва труда да правя изповеди по тоя въпрос, както и едва ли си струва труда да се противя. Поемам прочее нагоре по параходното съоръжение, додето стигам горния етаж — един огромен хангар без прозорци, едва осветен от няколко крушки, окачени по циментовите колони, подпиращи потона.

— Мястото е малко необичайно за срещи — взема ми думите от устата Мортън, — обаче вие сам разбирате, че се касае за среща от по-особен характер.

Той ме повежда през хангара, в дъното на който — доколкото полумракът позволява, — се виждат някакви врати. Само че ние не стигаме до вратите, а спираме сред помещението и шефът пояснява:

— Тук трябва да чакаме.

Чакам прочее, като оставям на американеца грижата да поддържа разговора:

— Вие се оказахте прав, мистър Питър. Пратката излезе точно петнайсет кила.

— Драго ми е да го чуя — отвръщам.

— Вероятно ще ви стане още по-драго, ако ви уведомя и за самото съдържание на пратката. Петнайсет кила чисто нишесте, мистър Питър.

— Сигурен ли сте? — запитвам, без да маркирам прекалена изненада.

— Абсолютно. И текстът на шифрограмата е още в джоба ми. Бих ви я показал, ако си струваше труда.

— Всъщност, възможно е — произнасям след къса размисъл. — Старият Дрейк вече го направи веднаж тоя номер. Само че тогава нишестето възлизаше мисля на десет кила.

— Да, знам — кима Мортън. — Обаче сега номерът не е дело на стария Дрейк. И ние имаме точни сведения, че от изходната база е бил изпратен за Варна хероин, а не нишесте. И съвсем ясно е, че хероинът се е превърнал в нишесте от Варна нататък.

— Странно…

— Странно за нас, може би. Но не и за вас. Макар че сега вече и за нас странното става доста лесно обяснимо.

— Не смея да се бъркам в хипотезите ви — промърморвам. — Мога само да ви кажа това, което казах навремето и на Дрейк: моите хора съвсем не се интересуват от вашия хероин. По простата причина, че нямат никаква възможност да използуват тоя хероин в България.

— Знам, знам, чувал съм ги вече тия декларации — забелязва с леко нетърпение Мортън. — И дори за известно време бях наклонен да им вярвам. Само че това време безвъзвратно изтече, мистър Питър.

Той ме поглежда в упор и сега погледът му е тежък и откровено неприязнен:

— Ние мислехме, че имаме работа с банда контрабандисти, докато всъщност сме имали работа с хора от вашето разузнаване… Това е грешката ни… Фатална грешка, признавам.

— Разузнаване? — запитвам наивно. — Вие мислите, че разузнаването ще си губи времето с някакъв трафик на наркотици?

— Обаче вие също допуснахте фатална грешка, мистър Питър — продължава американецът, без да дава ухо на възраженията ми. — Вярно е, че доста удобно се настанихте в тила на противника. Само че забравихте да си осигурите евентуалния изход. И сега ще трябва да платите за всичко. Или да си получите възнаграждението — ако предпочитате тоя израз.

— И вие имате куража да ме упреквате в мнителност… — произнасям с горчивина.

— Да, вие се сетихте за изхода едва тогава, когато всички врати вече бяха безвъзвратно затворени — продължава да развива темата си Мортън. — И макар да нямам особен вкус към хумора, просто ме напушва смях, като си спомня простодушните ви опити да си осигурите виза, и то не от друг, а от мене. При пътуването, което ви предстои, вие нямате абсолютно никаква нужда от виза, мистър Питър!

Той млъква, поглежда часовника си, а сетне и тънещото в полумрак дъно на хамбара и забелязва:

— Предполагам, че човекът, за който стана дума, вече може да дойде всеки миг. Затова ще използувам случая, за да ви окажа едно последно снизхождение, което вие, разбира се, съвсем не заслужавате. Дали ще ви оставим да вървите, където ви видят очите или ще ви предложим място в нашата система, това само по-горната инстанция може да реши. В моя власт е обаче да ви върна живота. Защото вярвам си давате сметка, че в момента сте на път да го загубите.

Значи, все пак останала е една последна вратичка — би следвало да си кажа. И ако не си го казвам, то е понеже достатъчно ясно съзнавам, че се касае за една съвсем въображаема вратичка, един мираж за глупаци.

В тоя миг ми се струва да долавям някаква смътна сянка в дъното на хангара. Една смътна сянка, мярнала се за миг и изчезнала зад най-близката бетонена колона. Може би просто тъй ми се е сторило, но едва ли, защото виждам, че и погледът на Мортън се е насочил натам.

— И тъй, готов съм да ви подаря живота, мистър Питър — връща се на своето американецът. — При едно единствено, но неотменимо условие: да ни разкажете всичко по принципа „от игла до конец“. С факти, технически подробности и най-вече имена. Съвсем лесно, нали?

— Наистина — побързвам да се съглася. — Но само в случай, че разполагах с необходимата ви информация. А аз не разполагам с нея. И просто не виждам как бих могъл да заслужа високата чест, която ми оказвате, да ме смятате за нещо съвсем различно от туй, което съм в действителност…

— Оставете бъбрежа! — прекъсва ме Мортън, който тъкмо вслушан в бъбрежа ми, не е забелязал, че додето безцелно се полюшвам насам-натам, съм се приближил на няколко сантиметра към него. — Кажете направо: да или не!