Привечер, ако наистина не се сещам вече какво да правя и ако ми е съвсем дотегнало да вися в онова, другото кафене с хубавицата на Ремън ревю бар, изминавам няколко метра до най-близкия клуб и слизам в розовия полумрак, за да изпия чаша скоч под звуците на поредната стрип-мелодия. Що се отнася до жената, заета на подиума с изпълнението на вечния номер, тя е също тъй безинтересна, както и вперените в нея напрегнати погледи на самците от залата. Вечният номер, за да разкрие плътта. А плътта, както казват французите, е жалка. Особено тази, дето се предлага на Дрейк-стрийт. Мършави студентки, примамени от надеждата да изкарат някоя и друга лира, или жени от пиацата, движещи се като автомати и събличащи се като автомати в ритъма на вечния „бурлеск“.

Сетне — пак при италианеца. А сетне — пак „Аризона“. Ако Дорис в момента е свободна от дежурство, поканвам я в стаята на приказка и на чашка скоч. По въпросите на бита в Дрейк-стрийт Дорис е за мене далеч по-ценен източник на информация от цялото годишно течение на „Таймс“.

— Вие сте чудесна жена — казвам й, за да я предразположа. — Здрав дух в здраво тяло, това сте вие, скъпа Дорис.

— О, вие сте ужасен ласкател, мистър Питър — отвръща жената и леко поруменява.

— Съвсем не. Казвам ви самата истина. Като гледам вас и като гледам всички други наоколо…

— Е, ако ме сравнявате с разни уличници… Но какво искате, нали всеки трябва да живее?

Тази фраза, както впрочем и всяка друга, е за мене добър повод нехайно да повдигна въпроса как живее тоя или оня от обитателите на Дрейк-стрийт или от какво живее или как е живял в миналото, изобщо да очертая изходната позиция, от която трябва да започне бъбренето на Дорис. Обилно и непринудено бъбрене, призвано да компенсира цял един ден на принудително мълчание, прекаран долу на гишето или горе, в разтребване на стаите.

— Мис Бренда Нелсън? О, тя беше най-първо стриптизьорка в „Ева“, онова, голямото кабаре на мистър Дрейк, знаете, нали? Преди не повече от пет години „Ева“ беше единственото му заведение, а тук му бе само кантората, но виждате как се измениха нещата, тоя беше пред фалит, оня се канеше да затваря, а мистър Дрейк откупваше едно заведение или даваше заем на друго, додето цялата ни улица се превърна в Дрейк-стрийт. С мене и брат ми беше същото, приготвили се бяхме да врътнем ключа на хотела, така че трябва да бъдем наистина благодарни на шефа, задето ни го откупи и ни остави да работим на процент…

— Да, наистина — прекъсвам я. — А мис Бренда?

— О, мис Бренда не е вчерашна. Тя така му завъртя главата на стария с позите си и с недостъпния си вид и така му влезе под кожата, че той вече не може без нея. Хитра е тя, мистър Питър, можете да ми вярвате, като ви го казвам.

— А тая другата, Линда Грей?

— Нея не я познавам добре. Когато не познавам някого, не смея да се произнасям. Зная, че пее в „Ева“, дори говорят, че пее божествено и че заслужавала нещо повече от кабаретна кариера, но аз, разбирате, не съм от тия, дето могат да ходят в „Ева“, за да слушат Линда Грей или която и да било там…

— Разправят, че била приятелка на оня, българина… — хвърлям фишека напосоки.

— Изключено — замахва енергично глава Дорис. — Линда няма да тръгне с такъв, можете да ми вярвате. Тя лети далеч по-високо, за да тръгне с някакъв си българин… О, мистър Питър, прощавайте, забравих, че и вие сте българин… Само че вие сте съвсем друго, не го казвам, за да ви правя комплимент, обаче вие наистина сте съвсем друго…

„В какъв смисъл?“, готвя се да запитам, но премълчавам, за да не поставя бедната жена в неловко положение. Съвсем друго ли? Вятър. На тази Дрейк-стрийт и сред тия хора на Дрейк всички са от един дол дренки.

— Вие сте сериозен — продължава да ме четка Дорис. — Сериозния човек аз отдалеч го познавам. Докато тоя Майк няма и година, откакто е дошъл и вече пласира хашиш по кюшетата…

— Защо ще пласира хашиш? Нали работи при Дрейк?

— И какво, като работи при Дрейк? Да не мислите, че Дрейк ще го позлати? А когато човек свикне с комара и проститутките, както е свикнал Майк, разходите бързо нарастват.

— Значи, мистър Дрейк търгува и с хашиш? — запитвам непредпазливо.

— А, това не съм казала! — вдига предупредително длан Дорис.

Сетне се навежда към мене и произнася полугласно:

— Тук, на тая улица, мистър Питър, има неща, които не се казват…

В този миг или малко по-късно и изобщо в някой миг откъм стълбата се чува глас:

— Дорис, къде си?

— Брат ми е — избъбря жената, за да не би да помисля, че е любовникът й. — Трябва да го сменя вече, че после цялата нощ е негов ред.

И като обръща докрай чашата, за да не се прахосва хубавото уиски, Дорис ми пожелава лека нощ и изтичва навън.

Лека нощ. В тая стая с охлузена мебел, навяваща неизбродна тъга. И на тая улица, дето има толкова неща, които не се казват. И пред тая неизвестност, дето се спотайват толкова други неща, които все още не можеш да отгатнеш.

Лека нощ.

Изминали са вече две седмици, откак разхождам новия си костюм по тия места, додето една заран, тъкмо когато допивам кафето си в заведението на комарджиите, пристига Боб, за да ме уведоми леко запъхтян, че шефът ме вика веднага. И за да няма сянка от съмнение, че веднага значи веднага, малката горила изчаква да се вдигна и тръгва с мене към генералния щаб.

Наистина генерален щаб: в кабинета на Дрейк заварвам освен шефа, още и Бренда, Райт, Милев и някакъв мургав мъж, надхвърлил отдавна четирийсетте и когото всички наричат мистър Ларкин.

Дрейк този път не ми отправя никаква реплика по повод умението ми да възкръсвам, а се задоволява да ми посочи едно свободно кресло и да поясни:

— Засега от вас се иска само да слушате, Питър. Да слушате внимателно, разбира се. Защото после не е изключено и да ви дадем думата.

Сядам, запалвам цигара — от моите, а не от ониксовата кутия — и се задълбочавам в слушане. Говори Майк Милев и както личи, още е в началото на изложението си, тъй че не вярвам да съм изпуснал много нещо.

— Мистър Дрейк е напълно прав: пътуването на Райт завърши с неуспех, но аз не можех да зная, че тия мои приятели и тримата — „Значи, имало е и трети“, отбелязвам на ум, — ще се окажат толкова страхливи, какво да се прави, с течение на годините хората се изменят и аз отдавна бях загубил контакта с тия тримата, но както вече съм ви информирал неведнаж, моите връзки там са твърде широки, изключително широки, само че какво да се прави, че повечето от тия хора не знаят английски, а тия, дето го знаят, се оказаха негодни…

Горният пасаж е доста очистена версия на монолога. В действителност Милев говори с излишна припряност и понеже бърза, бърка, а понеже бърка, поправя се, а понеже английският му не е безупречен, то и поправките не са изрядни, тъй че да го слушам е малко уморително и по едно време Дрейк му подхвърля:

— По-накъсо, Майк. И не затъвайте толкова в периодите, защото забравяте главното изречение.

— Исках да кажа, че сега, след като вече съм установил две наистина надеждни връзки чрез Мюнхен, изобщо връзки със сигурни хора, нещата могат да се изградят на съвсем здрава основа и комбинацията да влезе в действие в най-скоро време…

Той изразходва доста минути, за да изрази въпросната не твърде сложна мисъл, тъй че се налага Дрейк отново да го прекъсне:

— А как я виждате вие тази комбинация?

— Ами много просто. Нали вече ви казах, че моите хора имат коли.

— И какво, като имат коли? — пита шефът.

— Ами това решава проблема за трафика от турската до югославската граница.

— Е, да, но нали най-първо стоката трябва да мине границата?

— Оттук не ми е възможно да отговоря на този въпрос в подробности — отвръща Милев. — Подробностите ще се обмислят, когато моите двама души влязат в контакт със сигурни хора от граничните села.

— Не става дума за подробностите, а за най-общо решение — пояснява спокойно Дрейк. — С две думи, как си представяте прехвърлянето през границата?