Бях разчитал, разбира се, че бланките ми ще произведат известен ефект, но не в такава степен. Лицето на Младенов е станало постепенно пръстеносиво, устните му са посинели, очите му са се налели с кръв.

— Той ще ми плати за тая работа… Даваш ли ми ги тия документи?

— Ами че те са за теб. Само искам да те предупредя: не прави глупости! Атмосферата в момента е такава, че и при най-малкия бунт от твоя страна тутакси ще те ликвидират. Разбери го веднаж завинаги, бай Марине: ще те ликвидират, без да им мигне окото!

Младенов прави опит да размисли, като се бори с яростта си. После ми подава бланките:

— Добре де, дръж ги у себе си. В такъв случай какво да правим?

Двадесет и четири коли, скупчени подир червено-бялата зебра, в тоя миг ненадейно потеглят, като огласят стадиона с трясъка на моторите си.

— Ще ти кажа какво да правим — изревавам аз. — Всичко съм намислил… И бъди сигурен, че не те нас — ние тях!

Тоя път състезанието е истински разгул на разрушението. Колите са тъй нагъсто, че повече се блъскат, отколкото напредват и над синьо-бялото стадо се вият облаци бензинов дим. Понякога някоя таратайка успява се откъсне, но тутакси бива сподирена от няколко други, които й пресичат пътя, удрят я отзад и отстрани, дордето не я изхвърлят зад някой завой. Публиката неистово реве, размахвайки ята от вдигнати ръце, чадъри и шапки.

— Няма ли да тръгваме? — мръщи лице Младенов. — Наду ми се главата в тая лудница!

— Няма как да се измъкнем. Ще трябва да почакаме до края.

И ние продължаваме да седим сред множеството, замислени по своите работи, докато на плаца пред нас бедните наемници, стиснали воланите, се борят за престижа и живота си, давят се в отровния бензинов дим, преобръщат се и пълзят от пламтящите коли.

В малкото кафене на Монруж има само няколко души местни пиячи, застанали до тезгяха. Масите пред кафенето са празни. Шосето се вижда достатъчно добре, за да забележим отдалеч всеки новопристигащ.

— Първо — казвам, като отпивам от бирата си — никакви разговори у вас. В квартирата ти има апаратура.

Младенов понечва да изрази нещо като съмнение и негодувание, но аз го спирам с ръка.

— Щом ти го казвам, така е. Второ, възможно по-малко контакти с мене. Само аз ще те търся, и то при крайна необходимост. Трето, никакъв намек за съмнение или недоволство от твоя страна. Все едно че нищо не си научил и нищо не е станало.

Дотук Младенов не възразява на съветите ми. Със свойствената си страхливост той приема охотно всяка мярка на сигурност.

— Нашата главна задача е да извадим Димов от строя. Това ще ти осигури първото място. Най-напред обаче трябва да го извадим от кожата му и да насочим злобата му встрани от нас. Довечера, утре или най-късно други ден ще ти донеса един запис. Имаш ли магнитофон?

— За какво ми е? — вдига вежди Младенов.

— Добре, ще ти донеса и магнитофон. Ще повикаш Димов и ще му пуснеш записа. Той ще побеснее, но не срещу теб или мен. Това се иска.

— А като пита откъде имам записа?

— Ще му кажеш, че записът ти е бил донесен от някакъв французин, който се е представил като прислужник в хотел „Сен Лазар“. Казал, че е нещо много интересно за твоя приятел Димов и ти го е предложил за петстотин франка, понеже имал голяма нужда от пари, а ти си го взел за двеста…

— Ами ако Димов не повярва?

— Няма значение ще повярва ли. Можеш да бъдеш сигурен, че като чуе записа, той ще се замисли за съвсем други работи.

— Би трябвало за по-убедително да му поискам тия двеста франка…

— Разбира се. Той ще бъде готов да изплюе и повече само за да вземе ролките…

— А какъв ще бъде тоя запис?

— Ще видиш какъв. Нали ще го чуеш… Имай предвид, че това е само първият ход.

— Премислил ли си всичко добре?

— Всичко. До последната подробност. И при всички възможни вариации, бъди спокоен. Може би няма да мине седмица, и ти ще бъдеш начело на Центъра.

Нарочно скъсявам срока, за да вдъхна повече бодрост на стареца. Пред късите срокове и най-малодушният добива кураж, без да прави сметка, че за отиването до оня свят е достатъчна и една секунда.

Но когато се прибирам същата вечер в къщи с току-що купения магнитофон, аз на свой ред добивам известен кураж. На масата в студиото ме чака една добре опакована апаратура, напомняща радио за кола, а до нея е поставена ролка с магнитофонна лента.

Нагласявам магнитофона и поставям ролката, като си мисля унило за тая моя участ да живея и да се движа като гол под погледите на непознати хора. Подслушват те, дебнат те с коли, влизат и излизат от квартирата ти в твое отсъствие.

Включвам магнитофона и лентата бавно се завърта:

„Тони, миличък, просто не мога без тебе… По сто пъти на ден изпитвам желание да те имам до себе си…“

Това е мекият похотлив глас на Мери Ламур. След което следва киселата реплика на Тони:

„Ще ми дадеш ли най-после ония триста франка, дето ми ги обеща, или пак ще си измиеш ръцете с оня глупак Димов…“

И тъй нататък.

Зловещото предсказание на Тони за втори път се сбъдва. Но следващият поред и този път не съм аз. Следващият е самият Тони.

Погребението се оказа значително по-тържествено, отколкото го очаквах. Подир черната траурна кола, която се движи с една скорост, по-голяма от подходящата за случая, летят още към петнадесет коли, в които освен хората от Центъра са заели места и представители на различни емигрантски фракции. Голямата скръб помирява хората.

Моят стар ягуар се движи най-отзад, като вози само собственика си. Скучно е да пътуваш сам и Младенов вероятно не би отказал да ми прави компания, за да спести парите за такси, но в момента трябва да се пазим от интимности.

Кортежът поема в нестройна върволица по булевард Клиши и свива към гробищата на Монмартър. Операцията по гарирането на колите отнема доста време и създава известен хаос в хода на траурното тържество, но най-после опечалените успяват да се групират зад катафалката за последното изпращане. Минаваме под широкия железен мост, върху който колите прелитат с делничен шум, и поемаме по главната алея край параклиси, паметни плочи и всякакви изваяния на крилати същества. Тони ще почива в това гробище заедно с Хайне и Стендал.

Когато стигаме съответното място, всичко е вече готово за спускане на ковчега. Все пак някой трябва да произнесе реч. Тая чест се пада по старшинство на Младенов. Застанал в сивата светлина на облачното утро с черния си костюм и бледото си подпухнало лице, старецът изглежда наистина тържествено печален. Той вдига костеливата си ръка в привичен ораторски жест и обявява, че погребваме нашия скъп и незабравим съратник Тони, но тук се запъва, защото не си спомня презимето на покойния, който цял живот е бил за всички просто Тони. „Тенев“ подсказва му Кралев с тръбния си глас. Да, нашият скъп и незабравим Тони Тенев.

Надгробното слово, отначало малко вяло и разлято, постепенно добива нерв и идейна насоченост. Вероятно вдъхновен от мисълта, че наскоро ще бъде единствен шеф на Центъра и от това, че има около себе си две дузини представители на емиграцията, пред които трябва да блесне, Младенов заговорва за младата и надеждна гвардия от борци, чийто представител е покойният, а също за подвига, героизма и саможертвата, като че Тони е загинал на бойното поле, а не е бил убит от ревнивия си шеф заради една глупава креватна история. Казват се и няколко думи за националните идеали, на които всички ние служим според силите си, за свободата, която рано или късно щяла да огрее над страдащото ни отечество, а също и за това, че всяка подобна загуба, колкото и тежка да е тя, трябва да бъде боен сигнал за още по-тясно сплотяване на редовете. След което към Тони бива отправен апел да спи спокойно и да бъде вечна паметта му.

Може би тъкмо защото е произнесена в добрия стар, проверен от времето стил на 30-те години, речта произвежда известен ефект. Няколкото представителки на нежния пол отронват по една-две сълзи и дори Смока стои с отворена уста и неподвижен като дънер, вероятно смаян от това, че толкова приказки могат да бъдат изприказвани за един кофти човек като Тони.