Тя кима с искра на надежда в уморените си и уплашени очи.

— Сега вземи си в едно куфарче някои най-необходими работи.

Мери отваря съседната спалня и почва да рови в гардероба.

— Ами на мене всичко това ми е необходимо…

— „Всичко това“ няма кой да ти го вземе. Въпросът е да инсценираме преселването у Младенов. Вземи една рокля и малко бельо и ги наблъскай ей в онова куфарче.

Додето Мери нарежда куфарчето, аз обикалям и хубаво изтривам с кърпата за глава електрическите ключове и бравите, които сме пипали. После вземам пепелника, увивам го в злополучното було, за да бъдат причината и следствието заедно, и го пъхам в куфарчето между дрехите.

— Значи, тръгваме — казвам. — Няма да пипаш нищо повече с ръце. Аз ще отварям вратите и ще гася. И моли се да не ни срещне някой, поне тук наоколо. Когато отидем у Младенов, аз ще му обясня всичко и ще уредя въпроса с него, а ти ще измиеш хубаво пепелника и ще изгориш булото без остатък. После лягай и забравяй.

Вземам куфарчето и тръгвам, последван от жената. Угасям навсякъде освен в гостната-хол и в антрето. Когато излизаме на стълбището, смъквам гумените ръкавици и ги поставям в джоба си с умората и облекчението на хирург, току-що приключил една сложна операция.

— Да тръгваме — казвам. — И по-малко тропай с тия високи токове.

Когато излизам от Младенов, вече е твърде късно и това е втората ми безсънна нощ, но аз не мога да си легна, преди да изпълня третата си и последна задача. Налага се все пак да се отбия до къщи, за да взема ягуара. Нощта е тиха, като се изключи тътенът на мотори, който все още долита от булевардите. Нощта е свежа, ако се остави без внимание бензиновият мирис, пропил въздуха, асфалта и стените на сградите. Нощта е моя освен с тая подробност, че нямам възможност да я използувам за сън.

Завивам край ортопедическия магазин на ъгъла, чиято витрина самотно свети в мрака, предлагаща на незнайния минувач скърцащите си прашни протези. Но когато поглеждам към дома си, изведнаж изпитвам едно мъчително усещане, сякаш някой е стиснал с жестоки пръсти стомаха ми. Ягуарът е изчезнал.

Излегнал съм се в едно от бледорозовите кресла и съм вперил очи в картината насреща, като се пазя да не ги затварям, защото знам, че тутакси ще заспя. Картината насреща е една „Къпеща се“ от Реноар — репродукция, разбира се. Подозирам, че Франсоаз я е избрала само защото подхожда по розовия си цвят на общия тон на интериора. Къпещата се, както става обикновено по картините, не се къпе, а само дава вид, че изтрива едрите си червеникави телеса. Тя е изписана преливно и замъглено, по реноаровски, но аз я виждам още по-замъглена, само като смътно розово петно върху благородно сивия фон на тапетите.

— Но ти спиш! — чувам внезапно един женски глас. — Господи, така те видях още първия път и така ще те видя последния…

— Надявам се, че последният път не е днешният — промърморвам сънливо, като с мъка отварям очи.

Франсоаз е загърната с бяла хавлия и черните й коси са увити също с бяла кърпа. И макар че бялото не е никакъв цвят, а просто липса на цвят, но тя ми се струва страшно очарователна. На тая жена всички цветове й отиват.

Аз дремя тук в това сиворозово студио сигурно вече от цял час, но ние сме разменили с Франсоаз само няколко реплики, и то главно ругатни от нейна страна по повод моите неочаквани визити в най-необичайните за тая цел часове на денонощието.

После, за да ме накаже или за да използува ранното си ставане, Франсоаз бе влязла да се къпе, докато аз трябваше да чакам и да се развличам с „Къпещата се“ на Реноар.

— Какво ще ми предложиш да пия? — питам аз, като виждам, че домакинята се запътва към кухнята.

— Витриол. В момента на пиенето е малко неприятен, но ще ти спести всички тия адски мъки, които тепърва те очакват.

— Никой не знае какво го очаква — отвръщам безгрижно.

От кухнята се разнася неприятният шум на електрическата мелница за кафе, напомнящ стърженето на зъболекарски свредел. После се чува плисъкът на водата от крана и съскане на мокър съд върху колелото на печката. Накрая Франсоаз отново се показва на вратата.

— Предполагам, че имаш смътна представа за правилата на играта — подхвърля чернокосата. — Ако успееш, ние сме с теб. Ако попаднеш в клопката, все едно, че не се познаваме.

— Знам. Тъкмо тая твоя вярност до гроб ме крепи в трудните мигове. Впрочем, защо са нужни тия пояснения?

— Защото подушвам, че си направил някакъв гаф. Иначе не би дошъл да ме будиш в зори.

— Вярно. И то какъв гаф! Снощи…

— Извинявай — прекъсва ме тя, — но недей преди кафето. Преди кафето не мога да слушам глупости и неприятни неща.

Тя отново изчезва в кухнята и аз отново отправям поглед към „Къпещата се“, като правя опит да поразсъждавам върху въпросите на живописта, за да не заспя. Собствено казано, една жена може да има такова червено тяло само ако е предварително потопена в кипяща вода, нещо, което се практикува обикновено не с жените, а с раците. И все пак тая руменина е приятна и отморяваща, особено ако почнеш да я гледащ просто като едно смътно петно.

— Горкият! Пак е заспал!

— Пак ли? — избърборвам недоволно, като отварям очи. — Какво ти „пак“, когато вече две нощи не съм мигнал.

— Трябва да ти напомня, че покрай тебе и аз спя зле напоследък… Хайде, яж!

Закуската е сервирана и доставена от кухнята върху малка масичка на колелца. Изобщо в това студио всичко е добре организирано, като се изключи обстоятелството, че до масичката няма креват. Почвам да ям сънливо, без да усещам добре какво точно ям, без да усещам нищо освен горещото и ободряващо кафе.

Кафето, изглежда, наистина ме събужда, защото отново си спомням за гафа си и почвам да разправям на Франсоаз за снощната нежелана среща с Гарвана и Смока в сянката на богаташкия дом.

— Ти си оставаш пълен дебютант в професията — въздъхва Франсоаз и пали цигара. — Как може да не усетиш, че са били подире ти.

— Не са били подире ми. Чакали са там и са обикаляли наоколо.

— Разбраха ли, че подслушваш?

— Не допускам.

— Могли са лесно да го разберат.

— Бях пуснал апарата съвсем тихо.

— Могли са лесно да го разберат — повтаря Франсоаз. — Додето си се хранел в ресторанта.

— Кутията за ръкавици беше заключена със секретен ключ.

— Секретен ключ!… — Тя свива презрително устни. — Могли са да задигнат цялата кола…

— Всъщност те го направиха…

— А, така ли? — Жената ми отправя убийствен поглед.

— Само че вече бях прибрал апаратурата.

— Къде е тя сега?

— В къщи. Под паркета.

— А другото?

— Другото за жалост остана в ягуара. Но не вярвам да го открият.

— Не вярваш… Дръж се здраво за недоверието си.

— Извинявай, но не можех да се въртя около колата под погледите на онези типове, за да се разкрия до край.

— Ти вече достатъчно си се разкрил. Къде всъщност си пъхнал пистолета?

— В една нова кутия за масло „Шел“.

— Аха, в маслото! Понеже знаеш, че оръжието трябва винаги да бъде добре смазано. Ти си наистина прекалено интелектуален за тая професия.

— Стига с тия безсолни остроти — казвам. — В кутията няма масло, а парцали.

— А как си обясняваш, че не са задигнали колата ти още пред ресторанта, ами едва по-късно, пред квартирата ти?

— В началото не са имали нареждане да правят това. После са получили нареждане и са го направили.

— Но за да е променено нареждането, вероятно междувременно нещо се е случило. Какво се е случило?

— Нямам понятие. Всъщност случи се нещо, но то не е във връзка с колата ми…

Запалвам една от моите „зелени“, като мислено пожелавам на Мери Ламур добър шанс, защото в противен случай…

— Казвала съм ти да го оставиш тоя номер на напрежение!

— Франсоаз, Димов е убит.

Жената ме поглежда с такъв поглед, че го усещам как излиза през тила ми.