— Защо? И тя ли сипе мравки наоколо си?

— Не е чак дотам неприятна. Просто прекалено цинична е за моя вкус.

— Какво, дрънка мръсотия или…

— Мръсотиите са най-дребното. Просто има цинично отношение към живота.

— Че кой пък има друго отношение? Всички имат еднакво отношение, само че едни го прикриват от приличие, а други са по-искрени.

— Това не е вярно! — възразява тя с една нотка на заядливост, която ми е вече позната.

Не отговарям, защото келнерът в тоя момент донася питиетата. Слагам лед в чашите и наливам на Лида малко вода.

— Също като мастика — казва момичето, като пийва. — Само че по-кофти.

— Въпрос на вкус.

— По-кофти е! — настоява Лида.

— Добре — промърморвам. — За вас е по-кофти, а за мене е по-хубаво. Въпрос на вкус.

— И цигарите им са кофти — казва момичето, като запалва от моите цигари.

— Тогава не ги пушете.

— Побеснявам просто, като гледам как тия наши българи се опитват да изглеждат като французи. Баща ми и той навлякъл един къс шлифер и едно бомбе, като че ли е двайсетгодишен хлапак.

— Вие също не изглеждахте много блестящо онзи ден — напомням аз. — Обаче сега видът ви е значително по-сносен.

Всъщност тя е в една съвсем евтина поплинена рокля, на сиви и бели черти, купена навярно още тоя следобед от монопри, но поне без претенции за ослепителност. И понеже самата Лида е добре скроена, роклята изглежда, общо взето, поносима.

— Не съм си променяла вида зарад вас — подхвърля девойката предизвикателно.

— Не си въобразявам подобно нещо.

Тя, разбира се, лъже. А аз се правя, че й вярвам. Ружът по устните е съвсем лек, а синилата и чернилките около очите напълно са изчезнали. Изобщо, вслушала се е в указанията ми.

— Какво ще правим тази вечер? — пита Лида, като гледа през рамото ми към навалицата по булеварда.

Съобщавам й накъсо програмата с малки бележки относно заведенията, които ни предстои да посетим.

— Вие сте решили да се реванширате тая вечер…

— Не. Чисто и просто имам повече пари.

— Тук всички говорят само за пари. Просто ужасно.

— Че къде говорят за друго?

— Да, но все пак трябва да има някаква мярка.

— Такава ни е професията — забелязвам. — Ние сме търговци хора.

— Аз пък мислех, че се борите за някакви идеи.

— Идеи ли? Какви идеи?

— Това вие по-добре знаете. Нали работите в емигрантския Център.

— А вие били ли сте в Центъра?

— Ами че оня ден бях. Минах да взема татко.

— А фирмата на вратата не забелязахте ли?

— ИМПЕКС или нещо подобно.

— Точно така. Точно това ни е работата: експортираме диверсанти и импортираме поверителни сведения. Импорт-експорт. Търговия.

— Вие сте ужасен.

— Не повече от вашия баща. С тая разлика, че не говоря за национални идеали.

— Вие биете в цинизма и Мери Ламур.

— Драго ми е да го чуя от вас. Ще вземем ли още по едно?

— Мерси, не обичам мастика. Особено като тая… Всъщност няма ли да е по-добре да се прибирам?

Тя наистина изглежда малко отровена въпреки пищно начертаната програма.

— Чакайте — казвам. — Тепърва ни предстои една приятна вечер.

Приятната вечер е към края си. По-точно казано, ние сме в синьорозовия полумрак на „Крейзи хорс салон“ и програмата отдавна е минала и ние се въртим в ритъма на старо танго върху малкия дансинг.

— Излиза, че когато пожелаете, можете да бъдете и мил с хората… — забелязва Лида, като ме гледа с големите си кафяви очи.

— Не с всички хора.

— Аз и не държа да бъдете мил с всички хора — казва момичето многозначително.

Вечерята бе минала доста добре. Филмът, някаква драма на голяма любов, също се оказа по вкуса на Лида. Големите номера в кабарето бяха ловко дозирани с хумористични скечове и после тук артистките бяха добре напарфюмирани и хубави като кукли. Изобщо нещата бяха се развили далеч по-щастливо, отколкото в началото.

— Струва ми се, че бих свикнала някак с тукашния живот, ако имах до себе си един истински близък човек — подхваща Лида наново, като се оставя покорно да я водя в ритъма на тангото.

— Имате баща си.

— Казах истински близък човек.

— Разбирам. Това, което вие го искате, цял свят го търси и никой не го намира. Париж е един голям пазар. Щом свикнете веднаж с мисълта, че трябва да се продавате, ще видите, че животът ще ви се стори изведнъж по-лек и поносим.

— Престанете с вашите цинизми. Не ми разваляйте поне тая вечер.

— Добре, добре — казвам и плътно я обгръщам, като усещам тялото й под простата поплинена рокля, която за щастие много не се хвърля на очи в полумрака.

Танцът свършва я ние се връщаме на малката масичка до бара.

— Още едно уиски?

— Мерси. Предпочитам нещо разхладително.

— Два шуепса! — казвам на минаващия келнер.

— И един скоч! — чувам зад гърба си мек женски глас.

Обръщам се. До масата в коктейлна рокля от бледорозова дантела е застанала Франсоаз. Каква жена! Всички цветове й отиват. Но в момента това не ми прави никакво впечатление. По-точно казано, направо съм отровен.

— Какво, няма ли да ме поканиш да седна? — запитва Франсоаз. — Или си забравил, че тази вечер си ми определил среща?

— Утре вечер — поправям аз, като й хвърлям убийствен поглед.

— Тази вечер, а не утре вечер — настоява Франсоаз, като си взема един стол и се разполага до масата. — Многобройните връзки, скъпи ми Емил, водят до хаос в личния живот. Казвала съм ти го и друг път.

Тя поглежда към Лида, по-точно към жалката поплинена рокличка, с оня израз на презрително съжаление, на който са способни само жените, и добавя:

— Но щом си я объркал вече, поне запази хладнокръвие. Запознай ни де!

Запознавам ги, като забелязвам с уплаха, че Лида е готова да се разплаче.

— Вие май нещо се разстроихте — казва Франсоаз и отново я поглежда. — Не си заслужава. Правете като мене; не го вземайте много сериозно и всичко ще бъде наред.

Келнерът донася напитките и се отдалечава.

— Мисля, че ще е най-добре да си ходя — прошепва Лида, като едва сдържа сълзите си.

— Ще те отведа — казвам.

— Заедно ще я отведем — поправя Франсоаз. — Макар че тая вечер страшно ми се танцуваше.

Тя отпива от скоча си и поглежда отново към Лида:

— Ще ви отведем, не се безпокойте. Колата ми е навън. Почакайте само да си поема дъх и да изпуша една цигара.

— Ти седни отзад — нарежда ми чернокосата, когато след малко излизаме и отиваме до новия й ситроен.

Подчинявам се и додето колата лети из нощните улици, гледам разсеяно разкошната висока фризура на Франсоаз и едва сдържам желанието си да хвана тая фризура и добре да я поиздърпам. Лида седи до чернокосата съвсем като мъртва.

Колата спира на рю дьо Прованс и аз слизам да съпроводя девойката, но тя прошепва дори без злоба, а някак съвсем апатично:

— Вървете си. Не искам да ви виждам.

Дочаквам я да се прибере и се връщам в ситроена.

— Франсоаз, ти си истинско чудовище! — казвам аз, докато чернокосата стремително потегля.

— Остави тия любовни признания — спира ме тя. — Аз просто си гледам работата. За разлика от тебе.

— Това няма нищо общо с работата.

— Напротив, това е част от работата. Иначе за какво ще го правя? Така, с един малък скандал, връзката ни изведнъж ще получи оная популярност, която в случая е за нас най-доброто прикритие.

Тя кара бързо и ловко, като гледа внимателно пред себе си. Което не й пречи да наблюдава и мене.

— Ама ти май наистина си опечален — забелязва чернокосата почти с изненада.

— А ти сега ли откриваш, че човек може да има и някакви човешки чувства?

— Не човек от нашата професия — възразява Франсоаз.

И после добавя сухо:

— Трябва още тая нощ да те запозная с инструкциите. От утре влизаш в действие.

Най-после слънце, и то не плуващо в мъгла, а ясно и топло. Крайно време беше, като се вземе под внимание, че вече сме май. Аз не съм чифличкия и за моята работа времето е без особено значение, но и най-мрачният занаят при малко слънце става като че ли по-поносим.