— Вие ни излъгахте, мосю Бобев — повтаря непознатият с неприятния си американски акцент.

— Не. Аз само спасих живота си.

— Вие се опитахте да избягате от нас — продължава червенокосият, без да обръща внимание на думите ми. — Вие, изглежда, не разбирате, че от нас не може да се избяга. Ние имаме една могъща организация, мосю Бобев, и тя е в състояние да сложи ръка на вас, където и да се намирате.

— Добре де — казвам. — Не ме плашете. Сложихте ръка върху мене. После?

— „После“ това ще зависи от вас: ако се върнете към задълженията си, ще смятаме засега инцидента за приключен. Ако откажете, ще ни принудите да извършим нещо нежелателно, но необходимо.

— Само не ме плашете. За мене по-страшно от това да се върна оттатък няма. Така че, ако тъкмо подобно връщане имате предвид, като говорите за връщане към задълженията, трябва да ви кажа, че няма да се съглася. Всеки работник, дори и най-скромният, има право да постави известни условия…

— Вие нямате такова право, мосю Бобев. Условията ние ги поставяме.

— Поставяйте ги на друг. Аз съм свободен човек.

Непознатият се засмива късо с нещо подобно на ръмжене:

— Вие може да станете свободен човек едва на оня свят.

— Добре, и на това съм съгласен. Не ми остава, освен да пожелая и на вас да вървите по дяволите!

— Всеки ще отиде но реда си — отвръща спокойно червенокосият. — Страх ме е само, че вашият ред е съвсем предстоящ.

Не намирам за нужно да отговоря, но внимателно следя движенията на непознатия.

— Не бойте се — засмива се отново оня, като улавя погледа ми. — Аз не издавам паспортите за оня свят. Но у нас има хора за всичко.

Той бавно облича шлифера си, после си тръгва, обаче на вратата отново се обръща:

— Всъщност не знам разбрахте ли ме добре. Ние наистина ще ви премахнем, мосю Бобев. Ще ви премахнем не от лошо сърце, а по чисто технически причини: няма друг начин да забравите това, което сте научили при нас.

— Ясно — казвам. — Добре ви разбрах.

— В такъв случай запомнете и следния телефон. — Човекът бавно и членоразделно произнася три букви и четири цифри. — Днеска сме четвъртък, давам ви време до неделя да си помислите. Звънете вечер. Само вечер.

Той ми кима рязко и бегло, сякаш главата му просто е трепнала от нещо, и изчезва навън.

Вадя писалката от сакото си и за всеки случай записвам номера върху кутията „житан“, макар че вече съм го запомнил.

Днеска наистина сме четвъртък и привечер ме очаква една задача от съвсем частно естество — подобряване на отношенията с Лида. Тия отношения са горе-долу в същия батак, както и другите ми работи. Всичко се развива възможно най-зле, макар че в случая с Лида това не ме дразни прекомерно.

Срещата тоя път е определена за седем часа в едно най-порядъчно заведение и аз за всеки случай се явявам на уреченото място половин час по-рано. Това ще ми даде възможност да се поразведря от свежия бензинов въздух на Шанзелизе и да позабравя разговора с червенокосия. Сядам на терасата пред „Колизе“ и си поръчвам един рикар. Анасонената миризма на жълтеникавото питие пробужда у мене носталгията към Франсоаз. За момент изпитвам истинско съжаление, че срещата ми е с Лида, а не с Франсоаз. Просто ненавиждам тоя тип жени, дето си въобразяват, че целият свят им е длъжен, и търсят винаги някой да ги закриля. Нямам си друга работа, та ще я закрилям.

Запалвам цигара и поглеждам към булеварда, като си мисля за терасата с оранжевия навес и за остротите, които си разменяхме с Франсоаз винаги все в тоя малко тъжен час на ранния здрач. Гледам към булеварда и ненадейно виждам Франсоаз. Тя идва право към мене, облечена в строг втален сив костюм с черна дантелена блуза. Каква жена! Всички цветове й приличат.

— Скъпо видение! — избъбрям аз.

— Не се лигави — отвръща Франсоаз, — а ми подай един стол. Тия обувки са ужасно неудобни.

— У тебе няма и грам човешко чувство — въздъхвам, като задигам един стол от съседната маса. — Кажи поне „каква изненада“ или нещо подобно.

— Каква ти изненада, когато аз идвам за тебе — отвръща чернокосата. — Поръчай и на мене един рикар.

Изпълнявам нареждането и отново втренчвам очи във Франсоаз. Каква жена! И какви форми! Тя също няколко мига ме разглежда внимателно.

— Напълнял си малко. Нищо, пълнотата ти отива. По-рано бе прекалено изфинен. Финесът и ти… това, знаеш, много не се връзва.

— Знам, знам. Също както аз и възпитанието. Само не ме дръж в напрежение.

— Спокойствие — казва тихо Франсоаз, като сваля ръкавиците си. — Дай ми една цигара. Защо пушиш тоя боклук?

— Какви искаш? — питам аз, понеже ми се вижда много дълго да обяснявам защо пуша тоя боклук.

Извиквам момичето с цигарите и Франсоаз, както и следва да се очаква, взема едно пакетче „сини“. В това време пристига и поръчаният рикар. Чернокосата запалва цигара и пуска в чашата кубче лед. Прозрачната жълтеникава течност бавно се замъглява.

— Идвам от страна на нашия познат — казва тихо Франсоаз, като наблюдава търпеливо как пастисът в чашата побелява. — Предложението ти е прието. Ще поддържаш връзка с мене. Ще получаваш инструкции чрез мене. Никакви други контакти. Една сантиментална връзка, нищо повече.

— Сантиментална връзка с тебе! Не ме разсмивай.

Тя отпива от питието, което вече е съвсем побеляло, после смуква от цигарата си и ме поглежда, но нищо не казва.

— Ами ония не знаят ли, че ти си ми помогнала да избягам от Атина?

— Нищо не знаят. И ти също не се опитвай да знаеш повече от необходимото. Ще хванеш някоя мозъчна треска, та ще се чудя какво да те правя.

— Вярно — кимам. — Психическите заболявания при компания като твоята съвсем не са изключени. Кога ще получа инструкциите?

— Още днес.

— Слушай, Франсоаз. След пет минути тук ще дойде едно момиче. Имам среща.

— Тогава плащай и да тръгваме.

— Франсоаз, моля те: имам известни съображения да не провалям тая среща.

— Напълно известни — съгласява се Франсоаз. — Аз пък те мислех за по-сериозен.

— Не, наистина те моля: ако има някаква възможност, нека отложим за по-късно.

Франсоаз ме поглежда съжалително, после въздъхва лека досада:

— Ако ти бяха пратили някой друг вместо мене, не знам как щеше да капризничиш. Но както и да е. За един път ще отстъпя. Къде ще вървиш оттук?

— Ами ще вечеряме в „Жур е нюи“, после можем да идем на едно кино, после от единадесет часа ще бъдем в „Крайзи хорс салон“ и към три часа ще си бъда в къщи.

— Каква програма! Ти сам ли я измисли? Надявам че поне самичък ще се прибереш в къщи.

— Разбира се. Нещата съвсем не са, както ти си въобразяваш…

— Не ме интересува. Добре. Знам ти адреса. Изобщо, ще намеря начин да те открия.

Тя допива питието си, изгася цигарата и става. Тъкмо навреме, защото в далечината от съседния ъгъл се задава Лида. Но аз съм такъв пропаднал тип, че гледам не толкова към Лида, колкото към отдалечаващата се стройна фигура, стегната в изящния сив костюм.

— Отдавна ли чакате? — пита момичето и сяда на стола на Франсоаз.

— Доста отдавна, но не по ваша вина. Нарочно дойдох по-рано, за да подишам малко въздух.

— То пък тука е един въздух… — сбръчва нос Лида. — Откак съм дошла, непрекъснато ме боли глава от бензина.

— Ще свикнете — успокоявам я. — Искам да кажа, ще свикнете с главоболието. Какво ще вземете?

— Каквото пиете вие.

Поръчвам още два рикара.

— Намерихте ли си вече компания? — питам.

— Че къде да я намеря? Единствената ми компания е Мери Ламур.

— А Кралев?

— Не ми говорете за него.

— Да не сте се скарали вече?

— Не сме се карали. Просто не мога да го понасям. Има, знаете, хора, които просто не мога да понасям. И тоя е такъв. Като го видя, мравки ми полазват по гърба.

— Един съвет от мене: недейте му го казва. Кралев е опасен човек. Значи, само с Мери Ламур се разбирате?

— Там е лошото, че и с нея твърде не се разбирам.