Няколко секунди по-късно на покрива лумва обилен огън, чиито пламъци тревожно се вият в мрака на нощта. Вестниците не горят дълго, но аз непрекъснато подклаждам огъня и той пламти все по-висок и по-тревожен върху покрива на старата сграда.

Помещението се изпълва с дим. Вече едва си поемам дъх, потънал в пот от горещината и от движението, но продължавам трескаво да мъкна книги и вестници, додето трясъкът от ударите на Смока става все по-заплашителен. Разнебитената барикада едва ли ще издържи повече от три-четири минути.

В тоя момент нейде далеч се раздава протяжният вой на пожарникарска сирена. Прекъсвам работата си и се облягам с треперещи нозе до стената, задавен от кашлица и възроден от надежда. Сирената се засилва и скоро завива пронизително в улея на рю дьо Прованс. Малко по-късно по стълбището заехтява тежкият тропот на множество стъпки.

От някое време гръмовитият пристъп на Смока е секнал. Въпреки вродената си глупост грубиянът вероятно е надушил, че за момента се налага да се спотаи или да издими. Угасям лампата, отключвам безшумно главната врата и заставам до нея, така че като се отвори, да ме скрие в границите на възможното. Малко по-късно вратата широко се разтваря и в помещението нахълтват неколцина пожарникари, мъкнещи със себе си маркуч и пожарогасители. Отворената до мене врата, гъстият дим и обстоятелството, че вниманието на всички е насочено към огъня, ми дават добра възможност да се измъкна. Но преди да го сторя, аз поглеждам за всеки случай през процепа на вратата и забелязвам, че Гарвана предпазливо се изкачва по стълбата. Той вероятно само две минути преди това се е скрил в апартамента на Младенов и сега бърза отново да заеме поста си. Бих казал, че тоя човек е зъл и упорит като булдог, ако не се боях, че ще обидя кучето.

В мига, когато Гарвана изкачва последното стъпало, аз стремглаво излизам на площадката и като събирам цялата си налична сила в десния крак, ритвам охраната на Центъра право в корема. Гарвана разперва ръце да се задържи, но понеже пространството зад него няма дръжки, полита гърбом по стълбището и се сгромолясва на долната площадка. Спускам се подире му, като прескачам по две стъпала, обаче когато минавам край Гарвана, той се надига и се вкопчва в мене. Помагам му да стане и с нов удар, сега вече право в жълтите зъби, го изпращам на следващата площадка. Този път Гарвана замира на място, но понеже е имал щастието да падне на главата си, може би по-късно ще се свести.

Поемам си дъх и тръгвам по-бавно, като човек, излязъл да види какво всъщност става наоколо и защо е цялата тая гюрултия. Долу на входа е събрана група квартиранти и случайни зяпачи. Кралев и Смока не фигурират в групата. Смесвам се с тълпата, за да послушам коментарите, но като забелязвам, че никой не ми обръща внимание, тръгвам надолу по улицата, като си мисля, че парижките зяпачи са странно племе. Горещят се за няколко запалени на покрива вестника, а дори не им минава през ум, че на по-долния етаж в същия тоя момент може би лежи убит един политически лидер.

Часовникът ми показва само девет и аз решавам, че е спрял. Но когато го доближавам до ухото си, оказва се, че си работи нормално. Толкова неща са се случили през последните часове, та имам впечатлението, че трябва да е най-малко полунощ.

Това, че е само девет, разбира се, е добре дошло за мене. Вземам такси от Лафайет и спирам на рю Вивиен, да прибера ягуара си. Оказва се, че съвсем напразно съм освободил таксито. Колата ми я няма.

Тръгвам обратно по тясната уличка, като размислям по най-близките си действия. Но едва излизам на площада пред Борсата, и установявам, че съм следен изкъсо и нагъсто: един тип пред мене, друг зад мене, а трети на платното край мене, възседнал зелена веспа.

Системата на следенето, която ми се прилага, е достатъчна, за да съм наясно, че не се касае за хора на Кралев. Днешното наблюдаване с камионетката и тъмносиния меркури също не беше работа на Кралев. Значи, или са американците, или са моите приятели французите. Най-вероятно е да са французите.

Някой по-чувствителен от мене навярно би се обидил от факта, че след като е работил така самоотвержено за известни служби, същите тия служби го вземат на мушка. Аз обаче рядко си позволявам лукса да бъда чувствителен и достатъчно добре познавам правилата на играта, за да разчитам на благодарност.

Единственото, което съзнавам в момента, додето се движа към Големите булеварди, съпровождан от двамата пешеходци и ездача на веспата, това е, че макар да съм под открито небе, положените ми е почти тъй трагично, както и в капана на онзи таван. Операцията „Незабравка“ ще започне не по-късно от други ден. Кралев вероятно вече лети по шосето за Марсилия. Той ще се разправи с Лида, ще я повери в надеждни ръце, а след това ще отлети за Гърция или Турция, да се заеме лично с операцията. Единственият човек, който знае за предстоящото покушение върху живота на десетки хиляди невинни хора, това съм аз — жалък обезоръжен самотник, крачещ из парижките булеварди под зорката охрана на трима френски броячи, изгубил радиостанцията си, колата си и оръжието си и на всичко отгоре останал само с няколко жалки франка в джоба.

Вървя бавно по улицата, като се взирам безсмислено в златарските витрини, украсени с монети, жълтици и таблици за курса на турската лира и наполеона. Вървя, почти не усещайки краката си, почти не усещайки себе си, почти не усещайки нищо друго освен тягостното чувство за празнота, за някаква безнадеждна изолираност в едно безкрайно празно пространство, сред което кънтят самотните стъпки на един човек, който може би съм аз самият.

„Хайде, прибирайте ме! И без това съм негоден за нищо!“ — нареждам аз мислено на броячите, докато в същото време машинално преценявам наистина ли съм негоден за нищо, или просто умората ме кара да разигравам трагедии.

Бих могъл да ида у Франсоаз. Тя ми каза днес, че след седем ще си бъде в къщи. Бих могъл да ида и да й съобщя всичко по операция „Незабравка“. Но Франсоаз е един обикновен служител, също като мене. Тя сама не може нищо да реши, а какво ще решат другите, е неизвестно. По всяка вероятност няма да влязат в конфликт с американците единствено за да ми направят добро впечатление.

И все пак в момента посещението у Франсоаз е наложително. Не за да я посвещавам в операцията „Незабравка“, а за да уредя някои други работи. Между другото за да й кажа, че това проследяване на свои хора е истинско разхищение на държавната пара.

Излизам на Големите булеварди и наемам такси от първата пиаца. С досада, но и с известна нотка на гордост констатирам, че две минути по-късно пешеходният ескорт се заменя с автомобилен. Идват, значи, моменти, когато и дребният редник получава своя дял от общественото внимание.

Франсоаз ми отваря вратата и ме въвежда в студиото без излишък от грубости, но и без сянка от топлота. Държането й, по-точно казано, е направо ледено. Да не повярваш просто, че само преди десетина часа същата тази жена примираше в обятията ми. Впрочем аз винаги съм подозирал, че докато ме гали с едната ръка, тя е способна с другата да ми тегли куршума, без да й мигне окото. И то не от злоба, а просто защото работата го изисква.

— Какво те води насам? — пита тя студено и с такъв тон, та фразата звучи по-скоро като: „Не вярвах, че ще имаш нахалството да се появиш отново.“

— Няма ли поне да ме поканиш да седна? — откланям аз въпроса.

Жената свива безучастно рамене:

— Разполагай се. Само имай предвид, че не мога да ти отделя много време.

— И аз нямам много време. Долу ме чакат вашите преследвачи. Не мога да ги карам да висят с часове.

Тя оставя бележката ми без внимание, взема от масата пакетчето „сини“ и запалва, без да сяда. Изобщо държането й е такова, че всички нейни досегашни грубости изглеждат просто като сантиментално лигавене.

— Бих искал да знам, Франсоаз, в какво точно съм се провинил?

В други случаи тя би казала „а ти как мислиш?“ или „не се прави на идиот“, но сега отрязва накъсо: