Късно вечерта минавам край „кафенето на българина“ на път да прибера колата си. Блесналото в неона и огледалата си помещение е празно и аз се готвя да отмина, когато зървам на масата в ъгъла, там, дето седят гостите на съдържателя, Тони.

Тони е облакътен пред чаша мартини, сякаш дълбоко замислен за нещо, макар че едва ли е способен да мисли за каквото и да било, тъй като е съвсем пиян. Очите му са размътени и блуждаещи, а тютюневите му пръсти машинално се ровят в косата му.

— А, най-после един приятел — избъбря неясно той, като ме вижда да се приближавам. — Един приятел, в една такава черна вечер…

— Защо черна вечер? — питам сухо, като се изправям до масата.

— Ами ти не чу ли? Милко е убит… Преди два часа го открили захвърлен на някаква станция… Комунистите са му видели сметката… Сядай де…

— Значи, наистина останахме седем — измърморвам, като сядам.

— Засега, да… Седем… лошо число… Но има изгледи да останем и шест — казва мрачно Тони, като едва обръща езика в устата си. — Гледай, братче, и теб да не те изтървем… — Той вдига натежалата си глава и извиква към дремещия зад тезгяха келнер: — Гарсон, още две мартини!… За бог да прости!

— Какъв дявол те води насам? — пита Франсоаз, като ме въвежда в антрето, но спира тук и ми отправя недоволен поглед.

— Скъпа моя, дойдох да те поканя на обед.

— Аз и без тебе мога да ида да се наобядвам. Което всъщност тъкмо се готвех да сторя.

Тя наистина е облечена за излизане — рокля от скъпо имприме на черни и бели цветя и дълги бели ръкавици. На тая жена всички цветове й отиват.

— Чаках те да дойдеш не днес, а снощи — напомня Франсоаз, като ме гледа все тъй недоволно.

— Не бях в състояние. Един от Центъра го убиха.

— Знам това — отвръща тя безучастно. После добавя: — Добре де, влез все пак. Щом и тъй си дошъл…

Влизаме в студиото. Франсоаз ми посочва с очи едно кресло и се отправя към ценния мебел да приготви нещо за пиене.

— Значи, елиминирането започна — казва тя, като поставя на масичката две чаши рикар и кофичка лед. — Само че започна не тъй, както ти го очакваше. Впрочем това не ме учудва.

— Вината не е моя.

— Откъде да знам. Вчера ти доставих пистолет, а шест часа по-късно един твой колега бива намерен мъртъв, повален с няколко куршума от същия калибър.

— Милко не ми е направил нищо, за да го убивам.

— Мисълта ми е, че може да си мерил Кралев, а да си съборил него. Когато човек борави за пръв път с оръжие…

— Остави тия безвкусни шеги.

Отпивам от чашата си и запалвам цигара.

— Това номерът на напрежението ли е? — пита Франсоаз, като също взема една от своите „сини“.

— Напрежението тепърва ще дойде — казвам. — Франсоаз, аз присъствувах на това убийство.

— Много интересно — забелязва небрежно чернокосата. — Затова ли заемаш тия важни пози? Разказвай де, какво чакаш!

Разправям накъсо за станалото. Пропускам само един или два момента, които засега не са ясни и на мене и тепърва трябва да бъдат уточнени. Франсоаз ме слуша с безучастно лице, като пуши и гледа замислено към терасата.

— Въз основа на твоите свидетелства можем да задържим Кралев — казва жената, когато свършвам.

— И да развалим всичко — добавям аз.

— Именно. Но понеже ние не работим в Палатата на правосъдието, няма да го направим. А защо вчера не ме уведоми за подслушания разговор и за проектите си?

— Защото не съм му отдавал такова значение. И защото не си ми казала да те уведомявам за всяка дреболия. Ако те бях уведомил, ти щеше да кажеш: добре, действувай.

— Сигурно.

— И щеше да се получи същото.

— Сигурно.

— Затова по-добре би било, ако ти ме беше уведомила своевременно. Нямах понятие, че Милко, е работел за вас.

— Не е работел за нас. Правил ни е дребни услуги, както много други емигранти, но не е работел за нас.

— Нито ви е уведомил за проекта да бъда ликвидиран?

— Уведоми ни. Но това е тъкмо една от дребните услуги, които хора като него правят, за да бъдат в добри отношения с полицията.

— А имате ли сведения да е работил за българите?

Тя поклаща отрицателно глава.

— Също не. Макар че, както проверих тая заран, известно време са съществували подобни съмнения. Той е дошъл тук преди няколко години по някаква специализация, после е попаднал под влиянието на емигрантите и е отказал да се върне в страната си. Но понеже не е имал сериозни причини за оставането си, известно време е бил под съмнение.

— Не е толкова важно — казвам. — Да оставим мъртвите в покой и да се върнем към живите. Тия справки, дето ти ги исках, ми са вече крайно необходими.

— Не се вълнувай, готови са — отвръща чернокосата и посяга към чантата си. — Ето ти ги справките, върху официални бланки, подпечатани и подписани. Твоят Димов наистина добре е скубел американските си шефове. Излиза, че ти напразно се дърпаш от тях…

— Франсоаз — прекъсвам я, като прибирам бланките, — необходимо е да се направи запис на един разговор.

— Какъв разговор?

— От любовен характер.

— Умирам за такива разговори.

— Няма да ти създаде удоволствие, защото ще се води на български.

— Къде?

— В хотел „Сен Лазар“.

— Кога.

— Днес, утре, други ден — не знам точно.

— По кое време?

— Вероятно следобед, някъде към пет или шест часа.

— Добре. Ще екипираме още днес стаята. Друго?

— Емблемата „скорпион“. С целия комплект.

— Готова е. Ще я получиш. Друго?

— Да вървим да обядваме.

— На тебе човек нищо не може да откаже — въздъхва тя. — Особено при положение, че умирам от глад.

— На разходка ли сме тръгнали, или се надбягваме? — промърморва недоволно Младенов, като хвърля поглед към циферблата за скоростта.

Ние летим по авеню дьо женерал Льоклер с малко повече от сто и тридесет километра в час, а един политически лидер е длъжен да мисли за живота си.

— Струва ми се, че ни следят — обяснявам аз, без да вдигам крак от педала на газта.

— Не е възможно. Младенов не може да бъде следен!

— Може — възразявам кротко. — Също както и всеки друг. Тия типове не си поплюват.

До този момент аз още не съм сигурен, че ни следят. Но когато поглеждам в ретровизьора, откривам, че черният ситроен, набрал скорост, наново се показва далеч назад при кръстопътя на Алезиа. Намалявам малко, за да пресека булеварда Брюн, минавам Порт д’Орлеан и натискам до края педала на газта.

— Ако наистина ни следят и ако така ще препускаме, по-добре да се върнем — забелязва нервно старецът.

Но след като едва съм успял да го изведа от дома му, аз не мисля да го изтървавам тъкмо сега.

— Не бой се, няма да препускаме. Ще вървим на мач. Потрай още няколко минути само.

Обещанието, че ще вървим на мач, не предизвиква никакъв ентусиазъм у Младенов, но това за него е все пак по-добро от перспективата да бъде обезобразен или убит при най-малко трепване на ръката ми върху кормилото. Всъщност сто и четиридесет километра не е някаква фантастична скорост за един ягуар, но когато този ягуар е с разнебитена и вибрираща каросерия като моята, скоростта става доста осезателна.

Поглеждам пак ретровизьора и в момента, в който черният ситроен наново се показва в далечината, завивам рязко към стадиона „Буфало“. Три минути по-късно вече гарирам бракмата си сред множеството коли и подбутвайки леко Младенов, го въвеждам в тътнещия от виковете на продавачите стадион. Който иска, може да ни потърси тука, в компания на двадесет хиляди души.

Разходката със стареца бе предварително добре обмислена и аз бях имал идеята за в случай, че ни преследват, да взема два билета за „Буфало“, защото твърде много държах разговорът ми с Младенов да се състои още днеска. Предварително купените билети са ни осигурили места в добър сектор — близо до пистата и далече от входовете. Ако някому би хрумнало да се присламчи към нас, той ще бъде забелязан още отдалеч, без да говорим за стотиците ругатни, които ще пожъне, додето ни наближи.