Стадионът е претъпкан с народ. Десетки продавачи звънко и напевно рекламират своите ментови бонбони и замразени шоколади. Микрофоните леят върху множеството някакъв дрезгав туист. Нейде наблизо реват и вият безмилостно форсирани мотори. А над цялото това стълпотворение едно огромно женско лице с ослепителна усмивка ни внушава, че препаратът „ПЕРСИЛ“ изпира най-бяло, като че ли множеството тук се е събрало, за да пере.

— Това май не е футболен мач — произнася Младенов с тон на познавач, когато заемаме местата си.

Мисълта, че все пак е оживял при такова бясно каране, е създала у стареца приятно оживление.

— Стоккар — обяснявам късо. — Международен мач Франция-Белгия. — И за да се отърва от добавъчни обяснения, запитвам:

— Лида май не беше в къщи, а?

— Излезе с Кралев. Това момиче още не може да се аклиматизира. Само ядове бера с него.

— Че какви ядове?

— Как какви? Бях я поверил на тебе, отскубна се… Е, това как да е: ти още своите дертове не си оправил, не ти е до женитба. После уж нещо с Милко се сдружи, но оня си беше хапльо и добре, че беше хапльо, та нищо не излезе. Сега пък се дърпа и от Кралев. Ти можеш да мислиш каквото си щеш за Кралев, но това е сериозен човек и намеренията му са сериозни, а моята така се държи с него, като че ли не е мъж, а ламя стоглава.

— Е, нали излизат заедно? Какво искаш повече?

— Излизат… Трябва аз да кресна, та да излязат. И то след плачове и сцени в кухнята. Като че е решила цял живот да лежи на гърба ми!

Старецът замълчава и поглежда разсеяно към плаца. Огромното място е обиколено от широка удобна писта, но днес, изглежда, тая писта няма да бъде използувана тъкмо защото е прекалено удобна и твърде близо до амфитеатрите. Следва втора вътрешна писта, неравна и разкаляна, заградена тук-там от бариери — празни бензинови варели, автомобилни гуми, купища пръст… В тоя момент на плаца в две дълги редици излизат с пукот и трясък състезателите.

— А, това май ще бъде автомобилно надбягване — промърморва Младенов. — Надбягване на таратайки.

— Нещо от тоя род — отвръщам късо, защото нито знам, нито се интересувам особено какво е това „стоккар“.

Навлезлите в стадиона коли са наистина таратайки в точния смисъл на думата. Това са ветерани от всякакви марки — пежо, рено, ситроен, олдсмобил, шевролет и дори един огромен допотопен пакард. Макар очукани и разбити до невъзможност, те имат празничен вид, защото наскоро, вероятно вчера или тази заран, са баданосани с обикновен бояджийски лак. Колите на единия тим са небесносини, а на другия бели.

— 3начи, такива работи — казвам аз неопределено, додето колите на двата екипа се групират от двете страни на централните трибуни. — Ами какво се установи по убийството на Милко?

— Какво има да се установява? — вдига вежди Младенов. — Комунистите са го пречукали, ясно е. Решили са, изглежда, да пристъпят към разгромяване на Центъра. Тия хода не подбират средствата.

— Ти това вярваш ли го, или го разправяш само тъй, за пропаганда?

— На теб ще седна да правя пропаганда! Не усещаш ли накъде вървят работите?

— Усещам. Работите наистина вървят към разгром на Центъра, но не от комунистите, а отвътре.

— Ти пак ще изкараш, че всичко е работа на Димов и Кралев.

— Именно. Само че аз не си измислям, а просто наблюдавам фактите, които ти пропускаш.

— Е, да. Младенов спи…

— Приспиват те. Особено напоследък здравата те приспиват: „Бай Марине, тъй, бай Марине, инак.“ И само това, че така старателно те приспиват, би трябвало да те разтревожи. Голямата упойка се прави преди голяма операция. Готвят се да ти ампутират главата.

— Такива работи не се говорят — казва нервно Младенов.

— Ти остави, дето се говорят, ами някои ги и вършат. Защо, мислиш, го унищожиха Милко?

На разкаляната писта са се строили един бял и един син екип от по шест коли. Пред тях е спряла кола, боядисана в бели и червени линии, сякаш някаква зебра от особена порода. В тоя миг зебрата потегля, като пронизително засвирва със сирената си, а зад нея се втурват колите на двата отбора, притискащи се и напиращи напред, но задържани за момента от зебрата. Внезапно червено-бялата кола свива рязко встрани и излиза от пистата, като дава свободен път на двата екипа. Таратайките се юрват по разкаляния път, като всяка гледа да изпревари другите и същевременно да пречи на най-близката противникова кола. Започва взаимно блъскане и удряне на брони и калници, на предници и задници при невъобразимия трясък на моторите и екзалтирания вой на публиката.

— Ти знаеш ли кой го е унищожил Милко? — вика Младенов на ухото ми.

— Знам кой и защо! — изревавам аз в отговор. — Милко ни симпатизираше и показа, че е на наша страна, затова го унищожиха. Оня ден се счепка с Кралев: „Стига, вика, тия анонимни статии! Нека уводната статия да бъде от Младенов! Голямо име, голям авторитет!“ Кралев прежълтя. И му видяха сметката…

Версията ми не е съвсем измислена. Милко наистина недоволствуваше срещу анонимните статии и във връзка с броя, който беше под печат, бе казал на Кралев, че едно списание не може да се прави само от анонимни материали.

Грохотът около нас се засилва. Една от сините коли изхвръква от пистата и се преобръща. Натам се затичват хора с бели престилки. Някакъв белгийски плимут също се обръща и се запалва. Шофьорът едва успява да изпълзи от кабината. Останалите таратайки продължават да летят в зигзаг, да се гонят и да се блъскат с изпочупени врати и дрънчащи по терена полуизкъртени брони, с течащи радиатори и резервоари, като вдигат невъобразим шум и бълват облаци дим.

— Ако е само за това, щяха просто да го разкарат! — изкрещява ми Младенов.

— Нямаше как. След като разкарват мене, не могат да разкарат и него. Още повече Милко не е единак като мене, има връзки сред емигрантите, ще се разчуе… Така е по-хитро: разкарват мене, очистват Милко и джиросват убийството му на комунистите, а после идва и твоят ред и контрата ще остане пак у комунистите. Така статуквото ще се възстанови. Да възстановят статуквото, това искат те, бай Марине! Да си плетат кошницата, както преди, и никой да не им пречи! — викам аз в ухото на стареца.

Шумът е такъв, че никой наоколо не ни чува и не ни обръща внимание. Публиката реве и подскача от местата си, като окуражава самоизтреблението на пистата, додето ние с Младенов си разменяме викове по едно друго самоизтребление, по-малобройно, но по-безогледно.

— Те не могат да имат нищо срещу мене — упорствува старецът. — Засега аз съм с тях и нищо не им преча.

— Пречиш им с това, че съществуваш, че си една голяма фирма, каквато те никога няма да бъдат, че американците държат на тебе, макар че голямата пара отива у Димов. Затова Димов и Кралев ще те унищожат, защото, докато си жив, ти винаги ще бъдеш заплаха за тях. Сега те имат само парите, а като те ликвидират, ще имат и пълната власт!

— Какви пари бе! Какво все за тия пари говориш! — почва да се сърди Младенов, който при думата „пари“ винаги става нервен.

— Ще ти кажа, не бързай! И ще ти докажа! С факти и документи.

Първото състезание от двадесет и четири тура е към края си. От дванадесетте таратайки са останали в движение само две — едно бяло пежо и едно синьо такси ситроен. В последния тур обаче излезлият от строя и изхвърлен на един завой пакард успява да се размърда и на заден ход се блъска в пежото, като го преобръща. Френският екип излиза победител, макар и с един единствен представител.

Над стадиона ляга относително затишие. Линейки и влекачи летят по плаца и разчистват терена. Крясъците секват. Забръмчава монотонният шум на спокойните разговори.

Изваждам от джоба си банковите бланки и с небрежен жест ги подавам на Младенов:

— Ти ония дни ми каза, че всичко си проверил, но хвърли все пак едно око и на тия извлечения.

Младенов преглежда бързо бланките, после ги прочита още веднаж, по-внимателно:

— Не може да бъде…

— Е, хайде сега: „Не може да бъде.“ Сякаш не виждащ, че това са официални документи. Освен оная сметка, дето ти я знаеш, Димов има още две други, където всеки месец си внася тайните възнаграждения. Така че ти си горе-долу прав: и двамата еднакво получавате, само че неговото е умножено по десет…