— Документите — заповядва късо цивилният.

Всички покорно вадят книжата си с изключение на мене, тъй като ръцете ми са още в белезници, а Гарвана е успял само да махне кърпата от устата ми. Цивилният минава от човек на човек, преглежда поред документите на всеки и после ги връща с небрежен жест.

— Кой е шефът на бандата?

— Ние не сме бандити — възразява без патос Димов.

— А, значи, вие сте шефът! — кима цивилният. — Можете ли да обясните каква е тая екзекуция, дето я готвехте?

— Каква екзекуция? — отваря учудено уста Димов, тъй че аз очаквам бонбонът най-после да падне от устата му.

— Вижте какво, господине, не ви запомних името: ние сме от полицията, а не от църковния хор. Човекът със запушена уста и с ръце в белезници, пълната вана с вода, пластмасовият чувал плюс тия двама души с лица и маниери на наемни убийци — за нас всичко това е предостатъчно, за да задържим цялата компания и да започнем следствие по опит за убийство. Ако ли пък вие сте достатъчно изобретателен, за да измислите друго обяснение на пантомимата, хайде, изплювайте го!

— Това беше просто една шега — казва кротко Димов, като гледа инспектора с неподвижния си сънлив поглед.

Цивилният се обръща към мене въпросително. Аз не казвам нито да, нито не. Да се поизпотят малко тия приятелчета. Да им го върна отчасти.

— Говорете де, вас чакам! — подканя ме инспекторът.

— Не може ли най-първо да ми освободите ръцете?

— У кого е ключът от белезниците? — пита инспекторът, като оглежда синедриона.

Смока дотичва сервилно и подава ключа на цивилния, който собственоръчно ме освобождава.

— Е?

Оглеждам бавно хората от Центъра и с удоволствие констатирам, че всички ме следят, напрегнати до скъсване, после обръщам очи към инспектора:

— Шега беше, наистина. Макар и доста глупава.

— Тъй да бъде! — свива рамене оня. — В такъв случай и нашето идване тук може да мине като една малка шега. Само чуйте, господа: предупреждавам ви, че ако се опитате да повторите тоя род шеги, ние ще повторим нашата в такава форма, че от Центъра ви няма да остане и следа. И съвсем не си въобразявайте, че някой може да ви помогне. Вие се намирате във Франция и сте длъжни да се подчинявате на френските закони. Повече предупреждения няма да има!

Цивилният прави знак на жандармеристите и напуска заедно с тях студиото, без да ни погледне повече.

— Кралев, прощавай за прямотата, но ти си едно говедо! — казва меко Димов и става.

Тая констатация приятно погалва ухото ми, макар в момента да не разбирам с какво точно Кралев я е заслужил.

Сивозеленикав проливен дъжд пада на дълги струи от надвисналото небе. Ние сме приютени под навеса на градинския бюфет и дъждът вали от трите ни страни тъй гъст и обилен, та имам чувството, че сме оградени с някакви лъскави полупрозирни завеси.

Вече два понеделника поред идвам на това предварително посочено място, поръчвам си неизменното кафе и вадя зелените „житан“, но човекът с баналното лице, когото именувам наум с баналното име „мосю Пиер“, не се явява да запита „Разрешавате ли?“ и да извади на свой ред кутията цигари. Додето днес най-сетне се яви един човек, който седна, без да запита нещо, и вместо зелените „житан“ извади смачкано синьо пакетче „голоаз“.

Ние седим, оградени от мрежата на пороя и военната физиономия на мосю Льоконт е тъй навъсена, че предпочитам да гледам вместо нея мътните потоци и дъжда.

— Имаше ли някой подире ви?

— Един тип, чието лице ми е смътно познато. Мисля, че е от емигрантите. Отървах се от него на „Репюблик“.

— Сигурен ли сте, че е бил единственият?

— Абсолютно.

— Впрочем това няма особено значение — казва безучастно мосю Льоконт. — Ние смятаме мисията ви за приключена и целта на настоящото свиждане е само да ви кажа това.

— Грешката не беше моя — оправдавам се аз. — Направих каквото можах.

— Не твърдя обратното — отвръща сухо мосю Льоконт. — Въпросът е, че вие сте вече вън от играта. Осуетихме ликвидирането ви, но вие сте вече вън от играта.

— Аз продължавам да съм на работа в Центъра…

— Да, но те ви държат само за да си нямат неприятности с нашата полиция. Отсега нататък не вие ще ги следите, а те ще следят вас. Вие сте амортизиран, ако разбирате какво искам да кажа.

Отлично го разбирам. Разбирам и това, че мосю Льоконт след тия думи вероятно би станал и би си тръгнал, ако дъждът не бе тъй проливен. За него аз съм вече вън от списъка. Една бракувана част от механизма, извадена и захвърлена, както се захвърлят подобно старо желязо износените коли. Утре ще ме изхвърлят и от Центъра, щом само надушат, че френските органи не се интересуват повече от мене. Върви да се обесиш. Или да мъкнеш чували с картофи на Халите. Или да се оплачеш на баща си и на майка си.

— Имам едно предложение — подхвърлям аз. — Едно предложение за радикално решаване на задачата.

Радикалното решаване на задачата е, разбира се, да се закрие Центърът, обаче аз знам, че такова решение няма да хареса не само на американците, но и на французите. Един емигрантски център винаги може да потрябва.

— Кажете все пак — промърморва мосю Льоконт.

Той очевидно пет пари не дава за моето предложение, но понеже дъждът продължава да се лее, защо да не ме изслуша.

— Вие сте напълно прав, че вече не съм в състояние да изпълнявам задачи от рода на досегашните. Но аз не мисля, че съм вън от играта, поне додето имаме още в ръцете си един такъв коз като Младенов.

— Ако вие си въобразявате, че вашият Младенов е някакъв коз… — усмихва се мосю Льоконт с кисела усмивка и замълчава.

— Слушайте, мосю Льоконт, не държа никак да знам повече от това, което се полага на обикновена пионка като мене, но не би ли било по-удобно за вас, вместо да следите с толкова трудности какво става в Центъра, чисто и просто сами да ръководите тоя Център?

— По кой начин? — запитва сухо французинът.

— По тоя, който аз ви предлагам: да се отстранят Димов и Кралев и начело на Центъра да застане примерно човек като Младенов, който ще действува по моя, тоест по ваша поръчка.

— Мерси за съвета — усмихва се отново мосю Льоконт с кривата си усмивка. — Ако ние можехме да се разпореждаме така директно с Центъра, бъдете уверен, че не бихме прибягвали до вашите услуги. Ние имаме редица съображения, които не е нужно да ви излагам и по силата на които нашата директна намеса е изключена. Ако оная вечер хората ни попритиснаха бандата, за да ви отърват, това беше само един блъф и отчасти едно леко предупреждение да не прекаляват…

Льоконт замълчава, защото келнерът е излязъл от павилиона, вероятно за да ни напомни с присъствието си, че консумацията в заведението е задължителна. По тоя час и в тоя дъжд ние сме единствените клиенти на терасата.

— Какво ще вземете? — пита събеседникът ми.

— Каквото и вие. Така поне ще бъда сигурен, че няма да ми поръчате отрова.

— Две кафета и две перие — съобщава Льоконт на келнера. И когато оня изчезва, добавя: — Нито ще ви поръчам отрова, нито ще ви я препоръчам. Сменете просто професията и се радвайте, че сте спасили кожата. Това все пак е нещо.

— Простете, — казвам, — но ние не се разбрахме. Като споменах, че Димов и Кралев трябва да се отстранят, аз всъщност имах предвид да се самоотстранят.

— Как така?

— Вече две седмици мисля по тоя въпрос и, струва ми се, съм се добрал до верния отговор. Имам дори разработен подробен план за разгръщане на една такава междуособица, при която и Димов, и Кралев, и всички останали, ако щете, взаимно ще се отстранят и ще се създаде възможност ние с Младенов да поемем ръководството. Вие няма да правите нищо, разбирате ли. Те сами взаимно ще се отстранят, и толкова.

Мосю Льоконт гледа замислено към парка, сякаш преценява дали в предложението ми има поне сянка от здрав смисъл. Дъждът е намалял. Вместо проливните струи вятърът носи ситен воден прах и под нас през влажната мъглявина се разкрива гъстата зеленина на Бют Шомон с полегатите тревисти склонове, изкуствените циментови скали и езерото със застояла чернозелена вода.